— А държането му през това време?
— Отначало болният се чувствува някак облекчен — каза лекарят малко неуверено, — но скоро се натрупва нова омраза, обажда се нова потребност от отмъщение. На първо време ще почне да се навърта около деца, може би пред училища или на обществени места. След това ще почне постепенно пак да обикаля с колата си и да търси нова жертва и щом намери подходящо момиче, пак ще се сприятели, докато историята просто се повтори отново.
Лохер млъкна.
Матей взе рисунката, сгъна я и я пъхна във вътрешния си джоб. След това се загледа през прозореца, зад който сега се бе спуснала нощта.
— Пожелайте ми да успея да намеря великана с таралежите, Лохер! — каза той.
Лекарят го погледна смаян и изведнъж разбра.
— Изглежда, че великанът с таралежите е за вас нещо повече от работна хипотеза, така ли е, Матей? — каза той.
— За мен той е действителен — призна Матей. — Нито за миг не се съмнявам, че той е убиецът.
Всичко, което му бил казал, било само умозрителни построения, просто игра на ума без научна стойност, заяви сега лекарят, ядосан, че го бяха измамили и не беше прозрял намерението на Матей. Той просто бил посочил една от хилядите други възможности. По същия метод можело да се докаже, че всеки е можел да бъде убиецът, защо не, в края на краищата всяка безсмислица била възможна и можела да се обоснове някак си логично, Матей знаел това много добре, а той, Лохер, участвувал в неговата фикция само от любезност, но сега Матей трябвало да бъде мъж, да гледа реалността без хипотези и да има куража да се примири с фактите, които недвусмислено доказвали вината на амбулантния търговец. Детската рисунка била просто продукт на фантазията или изобразявала среща на момичето с човек, който съвсем не бил и не можел да бъде убиецът.
— Оставете на мен да съдя доколко правдоподобни са вашите разсъждения — отговори Матей, като изпи коняка си.
Лекарят не отговори веднага. Сега той отново седеше зад старото си бюро, обграден от своите книги и протоколи, директор на клиника, която отдавна вече беше остаряла, на която липсваха пари и най- необходимото и в служба на която той безнадеждно съсипваше силите си.
— Матей — завърши той най-после разговора и в гласа му звучеше умора и горчивина, — вие се опитвате да направите нещо невъзможно. Не искам сега да ставам патетичен. Човек си има воля, честолюбие, гордост, той не обича да се признава за победен. Това ми е ясно, аз самият съм такъв. Но ако вие искате да търсите един убиец, който по всяка вероятност изобщо не съществува и когото, дори и да съществуваше, вие никога няма да намерите, защото има много като него, които само поради случайност не убиват, тогава работата става съмнителна. Избирайки лудостта като метод, вие може би постъпвате смело, готов съм да призная това, днес крайностите импонират, но ако този метод не доведе до целта, страхувам се, че тогава за вас ще остане само безумието.
— Сбогом, доктор Лохер — каза Матей.
Доклад за този разговор получих от Лохер. Както обикновено, неговият микроскопичен, сякаш гравиран немски почерк едва се четеше. Извиках Хенци, който също трябваше да проучи документа. Той каза, че лекарят сам пишел, че смята всичко за несъстоятелни хипотези. Аз не бях толкова сигурен, струваше ми се, че лекарят се страхува от собствения си кураж. Сега все пак се усъмних. Ние бяхме изтръгнали от амбулантния търговец всъщност само най-общо, а не пълно признание, което бихме могли да проверим. При това инструментът на убийството още не беше намерен, по нито един от намиращите се в кошницата бръсначи не бяха открити следи от кръв. Това отново ме накара да се замисля. Разбира се, всичко това не снемаше вината от фон Гунтен, подозренията бяха все още сериозни, но аз бях обезпокоен. И поведението на Матей ми ставаше по-ясно, отколкото исках да призная. Напук на прокурора аз отидох толкова далеко, че наредих да претърсят още веднъж гората край Мегендорф, но това пак не даде какъвто и да било резултат. Инструментът на убийството беше изчезнал безследно. Навярно той все пак беше някъде в дефилето, както смяташе Хенци.
— Е — каза той и взе от кутията една от своите отвратителни парфюмирани цигари, — наистина не можем да направим нищо повече. Сега трябва да решим кой е луд — Матей или ние.
Аз посочих снимките, които бях наредил да донесат. Трите убити момичета си приличаха.
— Това отново навежда на мисълта за великана с таралежите.
— Защо? — отговори Хенци невъзмутимо. — Момичетата чисто и просто отговарят на типа на амбулантния търговец. — Той се засмя. — Питам се само какво ще предприеме Матей. Не бих искал да съм на неговото място.
— Не го подценявайте — измърморих аз. — Той е способен на всичко.
— Дори да намери убиец, който изобщо не съществува ли, господин комендант?
— Може би — отговорих аз и отново сложих трите снимки към делото. — Знам само, че Матей не се предава лесно.
И излязох прав. Първата новина дойде от шефа на градската полиция. След едно заседание, на което — за кой ли път — трябваше да решаваме някакъв спор за компетентност, вече на сбогуване този нещастник заговори за Матей. Явно, за да ме ядоса. Каза, че често го виждали в зоологическата градина; освен това, че си купил от един гараж на площад „Ешер-Вис“ един стар автомобил марка „Наш“. Скоро след това получих ново съобщение. То ме слиса напълно. Беше една събота вечер в „Кроненхале“ — спомням си го още точно. Около мен седяха всички ползуващи се с известност, име и апетит цюрихчани. Между масите сновяха келнерки, от количката за сервиране се вдигаше пара, а откъм улицата долиташе шумът на движението. Тъкмо ядях супа топчета от дроб под картината на Миро и нямах никакво лошо предчувствие, когато ме заговори представителят на една от големите петролни фирми и без да чака покана, седна на моята маса. Беше леко пийнал и се държеше безцеремонно, поръча коняк и ми разказа, смеейки се, че моят бивш старши лейтенант бил сменил професията си и държал сега в Граубюнден — близо до Хур, една бензиностанция, от която фирмата искала вече да се откаже, понеже била съвсем нерентабилна.
Отначало не исках да повярвам на тази новина. Стори ми се нелепа, безсмислена, абсурдна.
Представителят на фирмата настояваше. Похвали Матей, че и в новата професия се оказал на висота. Бензиностанцията процъфтявала. Матей имал много клиенти. Почти изключително такива, с които бил имал работа навремето, макар и по друг начин. Трябва да се било разчуло, че Матей Страшилището се е издигнал дотам да държи бензиностанция и сега „бившите“ се стичали тук с моторните си превозни средства от всички страни. От допотопни таратайки до най-скъпия „Мерцедес“ — всякакви спирали при него. Бензиностанцията на Матей била станала един вид място за поклонение на престъпния свят от цяла Източна Швейцария. Продажбата на бензин растяла неимоверно. Току-що фирмата му монтирала втора бензинова колона за супер. Тя му предложила също да построи модерна сграда на мястото на старата къща, в която сега живеел. Той благодарил, но отказал и не пожелал също да си вземе помощник. Колите и мотоциклетите често стояли на опашка, но никой не проявявал нетърпение. Всички явно считат за голяма чест да бъдат обслужени от един бивш старши лейтенант от кантоналната полиция.
Не знаех какво да отговоря. Представителят на фирмата се сбогува, но когато количката се приближи, вдигайки пара, нямах вече истински апетит, ядох само малко и си поръчах бира. По-късно, както обикновено, дойде Хенци със своята Хотингер. Беше мрачен, защото някакво гласуване не бе минало както той бил искал. Когато чу новината, заяви, че Матей наистина се е побъркал, както той винаги бил предсказвал; изведнъж изпадна в прекрасно настроение и изяде две пържоли, докато жена му непрекъснато разказваше за театъра. Познавала там някои хора.
Няколко дни по-късно иззвъня телефонът. По време на едно заседание. Разбира се, пак от градската полиция. Звънеше директорката на едно сиропиталище. Старата госпожица ми разказа възбудено, че Матей се явил при нея официално облечен, целият в черно, очевидно за да й направи сериозно впечатление, и я попитал може ли да вземе от нейните питомци, както тя се изрази, едно определено момиче. Интересувало го само това дете. Открай време желаел да има дете и сега, когато държал сам един гараж в Граубюнден, бил в състояние да го възпитава. Разбира се, тя отхвърлила молбата му учтиво, позовавайки се на статута на сиропиталището. Но моят бивш старши лейтенант й бил направил толкова странно впечатление, че тя сметнала за свой дълг да ме уведоми за това. След тези думи тя затвори телефона. Това беше вече
