наистина странно. Смукнах слисан от пурата си. Но държането на Матей стана съвсем непоносимо, за нас на „Казерненщрасе“ едва с една друга афера. Бяхме повикали един крайно съмнителен тип — неофициален сводник и официален дамски фризьор, който се беше настанил извънредно уютно в прекрасна вила в едно възпято от много поети село над езерото. Във всеки случай движението на таксита и частни коли за там беше повече от оживено. Едва бях почнал разпита и той хвърли своя коз, сияещ от радост, че може да ни натрие носовете със своята новина. Матей живеел в своята бензиностанция с госпожа Хелер. Веднага се обадих по телефона в Хур, след това в съответния полицейски участък. Новината се оказа вярна. Онемях, просто ми се схвана езикът от вълнение. Дамският фризьор седеше тържествуващ пред бюрото ми и дъвчеше дъвката си. Аз капитулирах и наредих да пуснат стария грешник в името на бога. Той ни беше надиграл.
Фактът беше тревожен. Аз бях смаян, Хенци възмутен, прокурорът отвратен, а за регирунгсрата, до чиито уши новината също беше стигнала, това беше позор. Госпожа Хелер ни беше гостувала веднъж на „Казерненщрасе“. Една нейна колежка — точно така, една доста известна в града дама — беше убита; подозирахме, че госпожа Хелер знае повече, отколкото ни разказа, и по-късно тя бе изгонена на бърза ръка от кантона Цюрих, въпреки че, ако не се смята нейната професия, всъщност нямаше никакви улики против нея. Но какво да се прави, в управлението винаги има хора, които си имат определени предразсъдъци. Реших да се намеся, да замина за там. Чувствувах, че поведението на Матей има връзка с Гритли Мозер, но не разбирах каква. Обстоятелството, че не знаех, ме ядосваше и правеше несигурен, към това се прибавяше и професионалното любопитство. Като човек на реда, исках да узная каква е работата.
Тръгнах. С моята кола, сам. Беше пак неделя и като поглеждам сега назад, ми се струва, като че ли изобщо много важни неща в тази история ставаха в неделен ден. Навсякъде камбанен звън, сякаш цялата страна звънеше и ечеше; на всичко отгоре някъде в кантона Швиц попаднах сред някаква процесия. По- късно във всяко село стрелба, пукотевица, трясък и грохот на стрелбищата. Навсякъде цареше чудовищно, безсмислено вълнение, сякаш цяла Източна Швейцария беше в движение; на едно място имаше автомобилно рали, освен това маса автомобили от Западна Швейцария — идваха цели семейства, цели родове и когато най-после стигнах бензиностанцията, която и вие вече също познавате, бях изтощен от целия този оглушителен божи мир. Огледах се. Тогава бензиностанцията не изглеждаше толкова занемарена като днес. Беше по-скоро приветлива, всичко беше чисто, а по прозорците имаше мушкато. Кръчмата също не съществуваше. Всичко беше някак сериозно и дребнобуржоазно, може би защото покрай шосето и навсякъде се виждаха предмети, които говореха за присъствието на дете — люлка, голяма куклена къща на една пейка, количка за кукли, дървено конче. Самият Матей обслужваше в момента един клиент, който бързо отпраши със своя „Фолксваген“, когато аз слязох от моя „Опел“. До Матей стоеше едно седем- или осемгодишно момиченце с кукла в ръка. Имаше руси плитки и червена рокличка. Детето ми се стори познато, но не знаех защо, тъй като всъщност никак не приличаше на госпожа Хелер.
— Това беше червеният Майер, нали? — казах аз и посочих „Фолксвагена“, който се отдалечаваше. — Дето го пуснаха едва преди една година?
— Бензин ли? — попита Матей равнодушно. Беше облечен в син комбинезон.
— Супер.
Матей напълни резервоара и избърса стъклото.
— Четиринайсет и трийсет.
Дадох му петнайсет.
— Няма нужда — казах аз, когато той поиска да ми върне, но веднага се изчервих. — Прощавайте, Матей, казах го просто машинално.
— Моля, моля, свикнал съм вече — отговори той и прибра парите.
Не знаех какво да кажа и пак погледнах момичето.
— Мило дете — казах аз.
— Желая ви добър път.
— Е, добре, всъщност аз исках да поговоря с вас — промърморих аз. — По дяволите, Матей, какво значи всичко това?
— Аз обещах да не ви досаждам повече със случая Гритли Мозер, господин комендант. Отговорете ми със същото и вие и не ми досаждайте — отговори той и ми обърна гръб.
— Матей — отговорих аз, — да оставим тези детинщини!
Той мълчеше. Изведнъж започна да се гърми и трещи. И тук трябва да имаше наблизо някакво стрелбище. Наближаваше единайсет часът. Наблюдавах го как обслужва една „Алфа Ромео“.
— Този също лежа навремето три години и половина — забелязах аз, когато колата се отдалечи. — Няма ли да влезем вътре? Тази пукотевица ми действува на нервите, не мога да я понасям.
Той ме въведе в къщата. В коридора срещнахме госпожа Хелер, която изнасяше картофи от зимника. Тя все още беше хубава жена и като криминален служител аз бях малко смутен, чувствувах се гузен. Тя ни изгледа въпросително, за момент малко обезпокоена, както ми се стори, но след това ме поздрави любезно и изобщо ми направи добро впечатление.
— Детето нейно ли е? — попитах аз, след като жената изчезна в кухнята.
Матей кимна.
— А къде изнамерихте госпожа Хелер? — попитах аз.
— Тук наблизо. Работеше в тухларната фабрика.
— А защо тя е тук?
— Какво да ви кажа — отговори Матей, — в края на краищата някой трябва да се грижи за домакинството ми.
Аз поклатих глава.
— Искам да поговоря с вас насаме — казах аз.
— Анемари, иди в кухнята — нареди Матей.
Момичето излезе.
Стаята беше бедна, но чиста. Седнахме на една маса до прозореца. Навън се гърмеше ужасно. Залп след залп.
— Матей, какво значи всичко това? — попитах аз отново.
— Много просто, господин комендант — отвърна моят бивш комисар, — ловя риба.
— Какво искате да кажете?
— Върша криминалистка работа, господин комендант.
Запалих ядосан една пура.
— Аз не съм новак, но наистина не разбирам нищо.
— Дайте и на мен една.
— Моля — казах аз и му подадох табакерата. Матей поднесе вишновка. Седяхме на слънце. Прозорецът беше полуотворен, отвън пред мушкатото — приятен юнски ден и пукотевица. Когато спираше кола, което сега се случваше по-рядко, тъй като наближаваше обед, обслужваше госпожа Хелер.
— Лохер ви е осведомил за нашия разговор — каза Матей, след като запали грижливо пурата си.
— Това с нищо не ни помогна.
— На мен обаче ми помогна.
— В какъв смисъл? — попитах аз.
— Детската рисунка отговаря на истината.
— Така значи. А какво означават таралежите?
— Това още не знам — отговори Матей, — но открих какво представлява животното със странните рога.
— Е?
— Козел — каза Матей спокойно, смукна от пурата и издуха дима в стаята.
— Затова ли сте ходили в зоологическата градина?
— Дни наред — отговори той. — Карах също така деца да ми рисуват козли. Това, което те рисуваха, приличаше на животното на Гритли Мозер.
Аз разбрах.
— Козелът е животното в герба на Граубюнден — казах аз. — Гербът на тази област.
Матей кимна.
