Бек, бях се решила. Но сестра ми щеше извънредно много да ликува, нямаше как, затова почнах да следя покойния Албертхен още по-строго и две години всичко вървеше добре, докато той го направи още веднъж, защото трябвало да послуша гласа от небето, покойният ми Албертхен; беше съвсем съсипан и плака, но аз веднага разбрах всичко по липсващите таралежки от бонбониерата. Беше някакво момиче в кантона Цюрих, също с червена рокличка и руси плитки, да не повярва човек колко непредпазливо обличат майките своите деца.
— Гритли Мозер ли се казваше момичето? — попитах аз.
— То се казваше Гритли, а предишните се казваха Соня и Евели — отговори старата дама. — Запомнила съм всички имена. Но покойният Албертхен отиваше все по на зле, започна да забравя, трябваше да му казвам всичко по десет пъти, по цял ден да му се карам като на момче. И ето че в четиридесет и девета или петдесета, не помня вече точно, няколко месеца след Гритли, той отново стана неспокоен и разсеян. Дори курника не чистеше и кокошките кудкудякаха като луди, защото и храната не им приготвяше вече както трябва, а непрекъснато обикаляше с нашия „Буик“, по цял следобед, казваше само, че отивал да се поразкара, но изведнъж забелязах, че от бонбониерата отново липсват таралежки. Тогава го издебнах и когато покойният Албертхен се промъкна в дневната, пъхнал бръснача в джобчето на сакото си като автоматична писалка, аз отидох при него и му казах: „Албертхен, ти отново си намерил някое момиче.“ — „Гласът от небето, майко — отговори той, — моля те, остави ме още само този път. Което е заповядано от небето, е заповядано, а то също има червена рокличка и руси плитки.“ — „Албертхен — казах аз строго, — не мога да допусна това, къде е момичето?“ — „Недалеч оттук, при една бензиностанция — каза покойният Албертхен, — моля ти се, моля ти се, майко, позволи ми да послушам гласа от небето.“ Но аз решително се възпротивих. „Това няма да го бъде, Албертхен — казах аз, — ти ми обеща. Изчисти веднага курника и дай на кокошките да ядат както трябва.“ Тогава покойният Албертхен се ядоса, за пръв път в нашия брак, който иначе беше толкова хармоничен, закрещя: „Аз съм само твой слуга“ — толкова болен беше и изтича с таралежките и бръснача към „Буика“, а четвърт час по-късно ми телефонираха, че се блъснал в един камион и умрял. Дойдоха негово преподобие Бек и полицейският вахмистър Бюлер, който беше особено състрадателен, поради което съм завещала на полицията в Хур пет хиляди франка, а други пет хиляди — на цюрихската полиция, защото имам тук къщи на „Фрайещрасе“. Дойде, разбира се, и сестра ми с нейния шофьор, за да ме ядоса, развали ми цялото погребение.
Аз гледах старицата втренчено. Сега беше дошло най-после и дарението, което през всичкото време бях очаквал. Сякаш трябваше да бъда специално подигран.
Но в този момент дойде най-после професорът с един лекар и две сестри. Помолиха ни да излезем и аз се сбогувах с госпожа Шрот.
— Останете със здраве — казах аз смутено и без да мисля, с единственото желание да се измъкна колкото може по-скоро, в отговор на което тя се изкикоти, а професорът ме изгледа особено. Всички се почувствуваха неловко и аз бях щастлив, че мога да се разделя най-после със старицата, със свещеника, с всички тия хора и да се озова в коридора.
Отвсякъде изникнаха посетители с пакети и цветя, миришеше на болница. Забързах се. Изходът беше близко и аз си въобразявах, че съм в парка, когато изведнъж насреща ми се появи едър, облечен официално в черни дрехи мъж с кръгло детско лице и бомбе, който буташе по коридора един стол на колелца, на който седеше сбръчкана, трепереща старица. Прастарата бабка беше във визонено палто и държеше в двете си ръце цветя — огромни букети. Може би това беше деветдесет и девет годишната сестра с нейния шофьор, знам ли, аз гледах ужасен след тях, докато изчезнаха в частното отделение, след това почти изтичах навън, префучах през парка, покрай болни на столове с колелца, покрай оздравяващи и покрай посетители и се успокоих малко едва в „Кроненхале“, при супата топчета от дроб.
От „Кроненхале“ веднага заминах за Хур. За съжаление трябваше да взема със себе си жената и дъщерята, беше неделя й аз им бях обещал да прекараме заедно следобеда, а не исках да давам обяснения. Не продумвах нито дума и карах със забранена скорост, може би все още нещо можеше да се спаси. Не се наложи обаче семейството ми да чака дълго в колата пред бензиностанцията. В кръчмата цареше страшно оживление. Анемари току-що се беше върнала от изправителния дом, заведението гъмжеше от съмнителни типове. Въпреки студа Матей седеше в своя син комбинезон на пейката си. Пушеше и вонеше на абсент. Седнах до него и му разказах накратко всичко. Но нищо не можеше вече да помогне. Той, изглежда, дори не ме слушаше, за момент не знаех какво да правя, след това се върнах при моя „Опел капитен“ и потеглих за Хур. Семейството ми беше гладно и проявяваше нетърпение.
— Това не беше ли Матей? — попита жена ми, която както обикновено за нищо не беше осведомена.
— Той е.
— Но аз мислех, че е в Йордания — каза тя.
— Той не замина, мила моя.
В Хур имахме трудности с паркирането. Сладкарницата беше препълнена, все гости от Цюрих, които си тъпчеха тук стомасите и се потяха, на всичко отгоре деца, които крещяха, но ние все пак намерихме място, поръчахме чай и сладкиши. Жена ми обаче повика келнерката още веднъж.
— Моля, донесете и двеста грама таралежки.
Тя само малко се учуди, когато не поисках да ям от тях. За нищо на света.
А сега, господине, можете да правите с тази история каквото искате. Ема, сметката.
Информация за текста
© 1954 Фридрих Дюренмат
© 1984 Георги Арнаудов Георгиев, превод от немски
Friedrich Durrenmatt
Das Versprechen, 1954
Източник http://bezmonitor.com
Сканиране и разпознаване: Сашо
Текстът се възпроизвежда по изданието Фридрих Дюренмат. Обещанието. Подозрението. Издателство „Хр. Г. Данов“, 1984. Преводач: Георги Георгиев.
Friedrich Durrenmatt. Das Versprechen. Peter Schifferli Verlags SG „Die Arche“, Zuerich, 1954.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2058]
Последна редакция: 2006-08-10 21:13:29
