— Гербът на номера на колата е направил впечатление на Гритли.
Изводът беше прост.
— За това можехме да се сетим веднага — промърморих аз.
Матей наблюдаваше пурата си, нарастването на пепелта, лекия дим.
— Вие, Хенци и аз — каза той спокойно — сгрешихме, когато предположихме, че убиецът действува от Цюрих. В действителност той идва от Граубюнден. Аз проверих местата и на другите убийства, всички те се намират по линията Граубюнден-Цюрих.
Премислях.
— Матей, в това може би се крие нещо — трябваше да призная аз.
— Това още не е всичко.
— Е, и?
— Срещах се с младежи, които ловяха риба.
— Младежи, които ловяха риба ли?
— Да, точно така.
Аз се втренчих учуден в него.
— Видите ли — почна да разказва той, — след моето откритие заминах първо за кантона Граубюнден. Това беше логично. Но скоро ми стана ясно колко безсмислено е моето начинание. Кантонът Граубюнден е толкова голям, че е мъчно да намериш там човек, за когото не знаеш нищо друго, освен че трябва да е едър и че кара стара черна американска кола. Над седем хиляди квадратни километра и над сто и тридесет хиляди население, разпръснато в безброй долини — невъзможна работа. Един студен ден седях на брега на Ин, в Енгадин, не знаейки какво да правя, и гледах някакви момчета, които се занимаваха с нещо на брега на реката. Вече се канех да си тръгна, когато забелязах, че бях привлякъл вниманието на момчетата. Изглеждаха изплашени и стояха смутено по местата си. Едно от тях държеше в ръка собственоръчно направена въдица. „Продължавай да ловиш“ — казах аз. Момчетата ме погледнаха недоверчиво. „От полицията ли сте?“ — попита едно червенокосо луничаво момче на около дванадесет години. „Така ли изглеждам?“ — отговорих аз. „Е, не знам“ — отговори момчето. „Не съм от полицията“ — заявих аз и почнах да гледам как хвърлят стръвта във водата. Бяха пет момчета, всички погълнати от своето занимание. „Не кълве“ — каза след малко момчето с луничките примирено, покатери се на брега и дойде при мен. „Да имате случайно една цигара?“ — попита то. „Я го виж ти — казах аз, — на тая възраст.“ „Но вие имате вид на човек, който ще ми даде една“ — каза момчето. „Тогава сигурно ще трябва да ти дам“ — отговорих аз и му подадох моя пакет цигари. „Благодаря — каза луничавото, — огън си имам.“ След това изкара дима през носа си. „Действува добре след пълната несполука в риболова“ — заяви то важно. „Е — казах аз, — твоите другари, изглежда, са по-постоянни от тебе. Те продължават да ловят и сигурно скоро ще хванат нещо.“ „Нищо няма да хванат — увери ме момчето, — най-много някое кленче.“ „Ти сигурно искаш да хванеш щука?“ — подразних го аз. „Щуки не ме интересуват — отговори момчето, — а пъстърви. Но това е въпрос на пари.“ „Как така? — учудих се аз. — Като дете съм ги хващал с ръка.“ Той поклати пренебрежително глава. „Те са били млади. Я се опитайте да хванете някой стар хищник с ръка! Пъстървите са хищни риби като щуките, но се хващат по-трудно. Пък и трябва да имаш билет, а това струва пари“ — прибави момчето. „Е, вие го правите без пари“ — засмях се аз. „Лошото е само това — каза момчето, — че не можем да отидем на истинските места. Там именно седят тия с билетите.“ „Какво разбираш под истинско място?“ — попитах аз. „Вие явно не разбирате нищо от риболов“ — констатира момчето. „И аз се убеждавам в това“ — съгласих се аз. Бяхме седнали двамата на полегатия бряг. „Вие, изглежда, си мислите, че въдицата трябва да се хвърли просто някъде във водата“ — каза то. Аз се учудих малко и попитах какво грешно има в това. „Така мислят всички начинаещи — отвърна луничавото и отново изкара дима през носа си, — за да лови риба, човек трябва да знае преди всичко две неща: мястото и стръвта.“ Аз го слушах внимателно. „Да речем, че искате да хванете пъстърва, стар хищник — продължи момчето. — Трябва първо да помислите къде рибата обича да се навърта най-много. Разбира се, на такова място, където е защитена от течението, и, второ, където течението е по-силно, защото тук минава много повече риба, значи, някъде надолу по реката, зад някой голям камък или още по-добре: надолу по реката зад устоите на някой мост. Тези места, разбира се, са заети за съжаление от риболовците с билет.“ „Значи, трябва да се прекъсне течението“ — повторих аз. „Схванахте“ — кимна момчето гордо. „А стръвта?“ — попитах аз. „Зависи какво искате да уловите, дали хищник или пък кленче или змиорка, които са вегетарианци — беше неговият отговор. — Змиорка например можете да хванете с череша. Ала хищник — значи, пъстърва или костур — се лови с жива примамка. С комар, с червей или с дребна риба.“ „С жива примамка — повторих аз замислено и се изправих. — Вземи — казах аз и дадох на момчето целия пакет цигари, — заслужи си ги. Сега знам как трябва да уловя моята риба. Първо трябва да потърся мястото, а след това стръвта.“
Матей млъкна. Аз дълго не казах нищо, пиех си вишновката, гледах хубавия ден на ранното лято с пукотевицата пред прозореца и запалих отново угасналата си пура.
— Матей — започнах аз най-после, — сега разбирам също какво искахте да кажете преди малко, като ми разправяхте, че ловите риба. Тук, при бензиностанцията, е благоприятното място, а шосето е реката, нали?
Мускул не трепна по лицето на Матей.
— Който иска да отиде от Граубюнден в Цюрих, трябва да мине по него, ако не иска да заобиколи през прохода Обералп — отговори той спокойно.
— А момиченцето е стръвта? — казах аз и се уплаших.
— То се казва Анемари — отговори Матей.
— Сега знам и на кого прилича — казах аз. — На убитата Гритли Мозер.
Двамата отново замълчахме. Вън беше станало по-топло, планините трептяха леко забулени, а стрелбата продължаваше — явно някакво стрелково празненство.
— Не сте ли намислили нещо дяволски рисковано? — попитах аз най-после колебливо.
— Възможно е — отговори той.
— И сега ще чакате тук, докато убиецът мине, види Анемари и попадне в клопката, която сте му поставили? — попитах аз загрижено.
— Убиецът трябва да мине оттук — отговори той.
— Добре — казах аз, след като помислих, — да приемем, че сте прав. Че този убиец съществува. Не е изключено наистина да е така. В нашата професия всичко е възможно. Но не смятате ли, че вашият метод е прекалено рискован?
— Няма друг метод — каза той и хвърли угарката през прозореца. — Аз не знам нищо за убиеца. Не мога да го търся. Значи, трябваше да потърся следващата му жертва, някакво момиченце, и трябва да поставя детето като стръв.
— Добре — казах аз, — но вие сте заимствували вашия метод от начина, по който се лови риба, а едното не се покрива с другото. Не можете да държите винаги едно момиче като стръв близо до шосето, нали то трябва да ходи на училище, нали ще поиска и да се отдалечи от вашето проклето шосе!
— Скоро започва голямата ваканция — отвърна Матей упорито.
Аз поклатих глава.
— Страхувам се, че сте обладан от натрапчива идея — отговорих аз. — Не можете да останете тук, докато се случи нещо, което може би изобщо няма да се случи. Да допуснем, че убиецът по всяка вероятност мине оттук, но това още не значи, че ще се хване на вашата стръв, за да продължим да си служим с това сравнение. И тогава вие ще чакате и ще чакате...
— При риболова също трябва да се чака — продължаваше да упорствува Матей.
Аз гледах през прозореца и видях, че жената обслужваше Оберхолцер — общо шест години в Регенсдорфския затвор.
— Знае ли госпожа Хелер защо сте тук?
— Не — отговори той. — Казах й просто, че имам нужда от домакиня.
Чувствувах се зле. Този човек наистина ми вдъхваше уважение, неговият метод беше необикновен, в него имаше нещо грандиозно. Изведнъж почнах да се възхищавам от него, желаех му успех, макар и може би само за да унижа противния Хенци, и все пак смятах неговото начинание за безнадеждно, риска за прекалено голям, а шансовете за успех — за прекалено малки.
— Матей — опитах се да го вразумя, — все още има време да приемете поста в Йордания, иначе от
