Аз кимнах.
Всичко беше организирано най-педантично. Достъпът от главното шосе към гората се наблюдаваше, там беше поставен дори един предавател. Ние всички бяхме въоръжени с револвери. Детето седеше край поточето почти неподвижно, в трепетно, плахо, щастливо очакване, с гръб към купчината смет, ту на слънце, ту в сянката на една от големите тъмни ели. Не се чуваше никакъв звук освен жуженето на насекомите и чуруликането на птиците. Само от време на време момичето си тананикаше със своя слаб глас: „Мария седи на камък“, повтаряйки непрекъснато все същите думи. А около камъка, на който седеше, бяха разхвърляни ръждясали консервни кутии, тенекиени съдове и телове. От време на време вятърът връхлиташе във внезапни пориви върху поляната, шумата се разхвърчаваше, шумолейки, и отново всичко стихваше. Ние чакахме. За нас не съществуваше нищо друго на света освен тази омагьосана от есента гора с малкото момиче в червена рокличка на поляната. Очаквахме убиеца решени, жадни за справедливост, разплата и наказание. Половината час отдавна вече беше минал; всъщност дори два. Ние чакахме и чакахме, сами чакахме сега така, както Матей беше чакал седмици и месеци. Стана пет; паднаха първите сенки, почна да се смрачава, ярките цветове побледняха и потъмняха. Момичето си тръгна, подскачайки. Никой от нас не каза нито дума, дори и Хенци.
— Ще дойдем утре пак — реших аз. — Ще пренощуваме в Хур. В хотел „Щайнбок“.
Чакахме така и в петък, и в събота. Всъщност трябваше да взема полицаи от Граубюнден. Но това си беше наша работа. Не исках да давам обяснения, не желаех никой да ми се меси. Прокурорът позвъни още в четвъртък вечер, възмущаваше се, протестираше, заплашваше, наричаше всичко глупост, беснееше, настояваше да се върнем. Аз бях непоколебим, наложих да останем и пуснах само един от полицаите да се върне. Ние чакахме и чакахме. Всъщност сега вече ние не мислехме за детето, нито за убиеца, а за Матей, той трябваше да излезе прав, да постигне целта си, иначе щеше да се случи нещастие; чувствувахме го всички, дори Хенци, който се правеше на убеден и в петък вечерта решително заяви, че непознатият убиец ще дойде в събота, имали сме неопровержимо доказателство, именно таралежките, а и детето продължавало да идва, седяло неподвижно на същото място, било явно, че очаква някого. Така ние стояхме неподвижно с часове в нашите скривалища, зад нашите дървета и храсти, гледахме детето, консервните кутии, омотаните телове, планината от пепел, пушехме безмълвно, без да разменяме дума помежду си, без да се движим, слушайки непрекъснато „Мария седи на камък“. В неделя положението стана по-трудно. Времето се бе задържало хубаво и гората внезапно се изпълни с разхождащи се. Някакъв смесен хор с диригента си нахлу на поляната — всички шумни, потни, със запретнати ръкави, и се строи. Екна гръмогласно: „Ходенето е удоволствието на мелничаря, ходенето“. За щастие ние не бяхме в униформи зад нашите храсти и дървета. „Небесата превъзнасят славата на вечния...“, „Но с времето все по-зле сме ние“; по-късно дойде една влюбена двойка, държа се съвсем свободно въпреки присъствието на детето, което вече четвърти следобед седеше тук с непонятно търпение в необяснимо очакване. Ние чакахме и чакахме. Тримата полицаи също се бяха върнали заедно с предавателя; бяхме останали само четирима — освен Матей и мене още само Хенци и Фелер, макар че и това всъщност не беше вече оправдано, но, строго погледнато, бяхме чакали само три следобеда, тъй като в неделя теренът явно беше прекалено несигурен за убиеца. В това Хенци беше прав и така ние чакахме и в понеделник. Във вторник сутринта си замина и Хенци. Все някой трябваше в края на краищата да види как вървят работите по „Казерненщрасе“. Но при заминаването си Хенци все още беше убеден в нашия успех. Ние чакахме и чакахме, и чакахме, дебнехме и дебнехме, сега всеки независимо от другите, тъй като бяхме останали много малко, за да създадем истинска мрежа. Фелер се беше излегнал на сянка зад един храст близо до горския път, дремеше в напомнящата лято есенна горещина и веднъж толкова силно захърка, че вятърът разнесе хъркането му из поляната. Това беше в сряда. Матей стоеше от тази страна на поляната, която се намираше по-близо до бензиностанцията, а аз наблюдавах мястото от другата страна, срещу него. И така ние дебнехме и дебнехме, очаквахме убиеца, великана с таралежите, потрепвахме от шума на всяка кола, която минаваше по шосето, а между нас беше детето, което всеки следобед упорито, занесено, необяснимо седеше до поточето на поляната, пеейки „Мария седи на камък“; започнахме да се отвращаваме от него, да го мразим. Понякога, разбира се, то дълго не идваше, разхождаше се около селото със своята кукла, но не смееше да се приближи много, тъй като бягаше от училище, което също не мина без трудности и ме принуди да говоря на четири очи с учителката, за да не се наложи да го търсят от училище. Аз предпазливо загатнах как стоят нещата, легитимирах се и получих колебливо съгласие. След това детето заобикаляше гората, ние го следяхме с бинокли, но то винаги се връщаше на горската поляна — с изключение на четвъртък, когато за наше отчаяние остана край бензиностанцията. Така, щем не щем, трябваше да се надяваме на петък. Сега аз трябваше да реша; Матей отдавна вече беше престанал да говори, но стоеше зад своето дърво, когато на другия ден детето отново дойде, подскачайки, в своята червена рокличка и със своята кукла, и седна, както в предишните дни. Все още прекрасно есенно време, ярки краски, прозрачна шир, изблик на сили преди упадъка; прокурорът обаче едва издържа половин час. Беше дошъл към пет часа вечерта с кола заедно с Хенци, появи се съвсем ненадейно, просто изникна, застана до мен — бях стоял тук вече от един часа следобед, пристъпвайки от крак на крак, — и се втренчи в детето, почервенял от яд. „Мария седи на камък“ — долетя гласчето до нас; аз отдавна вече не можех да слушам тази песен и отдавна вече не можех да гледам детето, неговата ужасна уста с липсващите зъби, тънките плитки, безвкусната червена рокличка; сега момичето ми се струваше противно, долно, вулгарно, глупаво, идеше ми да го удуша, да го убия, да го разкъсам, само да не чувам повече глупавото „Мария седи на камък“. Това можеше да подлуди човек. Всичко си беше както винаги — глупаво, безсмислено, безнадеждно, само шумата се трупаше на все по-големи купчини, може би напорите на вятъра се увеличаваха и слънцето позлатяваше по-ярко идиотската купчина смет; повече не можеше да се понася и тогава прокурорът изведнъж се устреми напред — беше като някакво избавление, проби си път през храстите и закрачи направо към детето, без да обръща внимание, че целите му обувки затъваха в пепелта, а когато го видяхме да върви към детето, и ние изскочихме иззад дърветата. Време беше да се сложи край на това.
— Кого чакаш? — закрещя прокурорът на момичето, което се втрещи уплашено в него, седнало на камъка и притиснало куклата до гърдите си. — Ще отговориш ли кого чакаш, проклетнице?
Сега ние всички бяхме стигнали и заобиколили момичето, а то ни гледаше, изпълнено със страх, ужас и недоумение.
— Анемари — казах аз и гласът ми трепереше от яд, — преди една седмица някой ти даде шоколад. Сигурно си спомняш добре — шоколад като малки таралежи. Един мъж в черни дрехи ли ти даде този шоколад?
Момичето не отговори, само ме гледаше с изпълнени със сълзи очи.
Тогава Матей коленичи пред детето и обгърна малките рамене.
— Чуй, Анемари — почна той, — ти трябва да ни кажеш кой ти даде шоколада. Трябва да ни разкажеш точно как изглеждаше този човек. Някога познавах едно момиче — продължи той настойчиво, тъй като сега се решаваше всичко, — едно момиче, което също носеше червена рокличка като тебе и на което един голям мъж в черни дрехи също даде шоколад. Същите бодливи топчета, каквито яде ти. А след това момичето отиде с големия мъж в гората и там големият мъж уби момичето с един нож.
Той млъкна. Момичето все още не отговаряше нито дума, гледайки го безмълвно с широко отворени очи.
— Анемари — изкрещя Матей, — ти трябва да ми кажеш истината. Аз искам само да не ти се случи нищо лошо.
— Лъжеш — отговори момичето тихо. — Лъжеш.
Тогава прокурорът за втори път загуби търпение.
— Малка глупачко — извика той, сграбчи детето за рамото и го разтърси, — ще кажеш ли сега каквото знаеш!
Закрещяхме и ние — безсмислено, защото просто бяхме обезумели, ние също разтърсвахме момичето, почнахме да го бием — по всички правила, жестоко, яростно и крещейки, удряхме малкото телце, което лежеше сред консервните кутии в пепелта и червената шума.
Момичето мълчаливо търпя нашето изстъпление, дълго като вечност, макар че всичко трая сигурно само няколко секунди, но след това изведнъж изкрещя с такъв страшен нечовешки глас, че ние се вцепенихме.
— Лъжеш, лъжеш, лъжеш!
