Ние го пуснахме ужасени, отрезнели от неговите крясъци, отвратени и засрамени от своята постъпка.
— Ние сме животни, ние сме животни! — изпъшках аз. Детето затича през поляната към края на гората.
— Лъжеш, лъжеш, лъжеш! — изкрещя то отново и толкова страхотно, че ние се уплашихме да не е полудяло, но то попадна право в ръцете на госпожа Хелер, която се появи сега на поляната като капак на всичко. Само тя ни липсваше. Беше осведомена за всичко; учителката все пак беше издрънкала всичко, когато жената минала покрай училището. Разбрах това, без да става нужда да задавам въпроси. И сега тази нещастница стоеше пред нас с детето си, което се притискаше, хълцайки, в скута й, и ни гледаше със същия поглед, както преди малко дъщерята. Разбира се, тя познаваше всеки от нас — Фелер, Хенци и за съжаление и прокурора. Положението беше тягостно и гротескно, ние всички бяхме смутени и се чувствувахме смешни в собствените си очи. Всичко се оказа просто една мизерна, жалка комедия.
— Лъже, лъже, лъже — крещеше детето все още извън себе си от гняв, — лъже, лъже, лъже!
Тогава Матей смирено и нерешително се приближи до тях.
— Госпожо Хелер — каза той вежливо, дори покорно, което беше съвсем безсмислено, защото сега оставаше само едно, да се сложи край на цялата тази история, край, край завинаги, да се приключи случаят, да се избият най-после от главата всички тези комбинации, все едно дали убиецът съществуваше, или не, — госпожо Хелер, аз установих, че Анемари е получила шоколад от някакъв непознат. Подозирам, че това трябва да е същият човек, който преди няколко седмици примами с шоколад едно момиче в гората и го уби.
Той говореше отчетливо и с такъв служебен тон, че аз едва не се изсмях. Жената го гледаше спокойно в лицето. След това заговори също така формално и вежливо като Матей.
— Господин доктор Матей — попита тя тихо, — не взехте ли вие Анемари и мен във вашата бензиностанция само за да намерите този човек?
— Нямаше друг начин, госпожо Хелер — отговори комисарят.
— Вие сте свиня! — каза жената спокойно, без мускул да трепне на лицето й, хвана детето си за ръка и тръгна през гората към бензиностанцията.
Ние стояхме на поляната, наполовина вече в сянка, сред старите консервни кутии и омотаните телове, краката ни затъваха в пепел и шума. Всичко се беше свършило, цялото начинание беше станало безсмислено, смешно. Провал, катастрофа. Само Матей се беше овладял. Беше направо изпъчен и достоен в своя син комбинезон. Не повярвах на очите и ушите си, когато се поклони отривисто на прокурора и каза:
— Господин доктор Буркхард, сега ни остава само едно — да продължим да чакаме. Друг изход няма. Да чакаме, да чакаме и още веднъж да чакаме. Ако за тази цел ми оставите на разположение други шест човека и предавателя, това би било достатъчно.
Прокурорът изгледа уплашено моя бивш подчинен. Беше очаквал всичко, само не това. До преди малко той все още възнамеряваше да ни наругае. Сега преглътна няколко пъти конвулсивно, прокара ръка по челото си, след това се обърна внезапно, закрачи с Хенци по шумата към гората и изчезна. По мой знак тръгна и Фелер.
Матей и аз останахме сами.
— Сега ме изслушайте — изкрещях аз, решен да вразумя най-после този човек и ядосан, че сам бях подкрепил и направил възможна тази глупост, — акцията се провали, трябва да признаем това, чакахме повече от седмица и никой не дойде.
Матей не отговори нито дума, само се огледа внимателно и напрегнато. След това отиде до края на гората, заобиколи поляната и се върна. Аз все още стоях върху купчината смет, потънал до глезените в пепел.
— Детето го чакаше — каза той.
Аз поклатих глава и възразих:
— Детето е идвало тук, за да бъде само, да седи край потока, да мечтае с куклата си и да пее: „Мария седи на камък“. Ние изтълкувахме държането му в смисъл, че е очаквало някого.
Матей ме слушаше внимателно.
— Анемари получи таралежките — каза той упорито, все още убеден.
— Анемари е получила шоколад от някого — казах аз, — това е вярно. Кой не може да подари шоколад на едно дете! Но че таралежките са таралежите от детската рисунка, това също е само ваше тълкуване, Матей, и нищо не доказва неговата правота.
Матей и този път не отговори нищо. Отиде отново до края на гората, заобиколи още веднъж поляната, потърси нещо в една купчина шума, след това се отказа и се върна при мен.
— Това е място за убийство — каза той, — това се чувствува, аз ще продължа да чакам.
— Но това е глупост! — отговорих. аз, изпълнен изведнъж с ужас и отвращение, потръпвайки от студ и умора.
— Той ще дойде тук — каза Матей.
— Глупости, дивотия, идиотщина! — закрещях аз извън себе си от яд.
Той, изглежда, изобщо не слушаше.
— Да се върнем в бензиностанцията — каза само. Бях доволен, че мога най-после да напусна това проклето, злощастно място. Слънцето вече залязваше, сенките се бяха удължили неимоверно, просторната долина пламтеше в ярка позлата, над нея се синееше небето; но на мен всичко ми беше омразно, имах чувството, че са ме сложили в някаква огромна безвкусна пощенска картичка. След това се показа кантоналното шосе, по което се носеха автомобили — открити коли с хора в пъстри дрехи; богатство, което профучаваше и изчезваше. Беше абсурдно. Стигнахме бензиностанцията. До бензиновите колони в моята кола чакаше Фелер, отново полузадрямал. На люлката седеше Анемари и си пееше пискливо, макар и подсмърчайки: „Мария седи на камък“, а на вратата се беше облегнал един младеж, навярно работник от тухларната фабрика, с разкопчана риза и космати гърди, с цигара в уста, противно ухилен. Матей не му обърна внимание. Той отиде в малката стая, при масата, до която бяхме седели вече. Аз се влачех след него. Извади ракия и почна да си налива чаша след чаша. Аз не можех да пия, толкова отвратен бях от всичко. Госпожа Хелер не се виждаше никъде.
— Трудно ще е това, което трябва да направя — каза той, — но поляната не е далеко, или смятате, че ще е по-добре да чакам тук, при бензиностанцията?
Не отговорих нищо. Матей крачеше насам-натам, пиеше и не се смущаваше от моето мълчание.
— Глупаво е само, че госпожа Хелер и Анемари вече знаят — каза той, — но това ще се оправи някак си.
Отвън се носеше шумът на шосето, плачливият глас на детето: „Мария седи на камък“.
— Аз си тръгвам вече, Матей — казах аз.
Той продължаваше да пие, дори не ме погледна.
— Ще чакам наполовина тук, наполовина на поляната — реши той.
— Сбогом — казах аз, напуснах стаята, излязох навън, минах покрай младежа, покрай момичето и дадох знак с ръка на Фелер, който се сепна от своята дрямка, приближи се с колата и ми отвори вратата.
— На „Казерненщрасе“ — заповядах аз.
— Това е историята, доколкото моят беден Матей играе съществена роля в нея — продължи разказа си бившият комендант на кантоналната полиция. (Смятам, че тук му е мястото, от една страна, да спомена, че старият и аз, разбира се, отдавна вече бяхме завършили нашето пътуване Хур-Цюрих и сега седяхме в често споменаваното и хвалено в разказа му „Кроненхале“, разбира се, обслужвани от Ема и под картината на Гублер, която бе заместила картината на Миро — всичко по обичая на стария; че освен това бяхме вече обядвали — от количка, варено по милански, което, както е известно, също беше една от неговите традиции — защо да не ги зачета, — наближаваше четири часът и след „кафето партагас“, както комендантът наричаше своята страст да изпушва една хаванска пура с еспресото, той ми предложи за следващата бутилка „Резерв дю патрон“ още едно второ парче ябълкова торта. От друга страна — от писателска честност и в интерес на занаята, — би трябвало да дам и едно чисто техническо обяснение — че аз, разбира се, не винаги съм предавал дословно разказа на словоохотливия старец, при което имам пред вид не толкова обстоятелството, че ние естествено говорехме швейцарски немски, колкото ония места от
