Берн ще пратят Шафрот.
— Нека върви.
Аз все още не се отказвах.
— Не бихте ли желали да постъпите пак при нас?
— Не.
— На първо време ще ви назначим във вътрешната служба, при старите условия.
— Не ми се ще.
— Можете да преминете и в градската полиция. По това би трябвало да помислите все пак от чисто финансово гледище.
— Като съдържател на бензиностанция сега аз печеля може би повече, отколкото печелех на държавна служба — отговори Матей. — Но ето че идва един клиент, а госпожа Хелер ще трябва да се занимае с печеното.
Той стана и излезе. Веднага след това трябваше да обслужи друг клиент. Красивия Лео. Когато свърши работата си, аз вече седях в моята кола.
— Матей — казах аз на прощаване, — с вас наистина не може да се излезе наглава.
— Какво да се прави, така е — отговори той и ми даде знак, че шосето е свободно.
До него стоеше момиченце в червена рокличка, а на вратата госпожа Хелер с вързана престилка, отново изпълнена с недоверие, както разбрах по погледа й. Потеглих, обратно.
И така, той чакаше. Неумолимо, упорито, страстно. Обслужваше своите клиенти, вършеше работата си, наливаше бензин, доливаше масло и вода, бършеше стъклата — все същите механически действия. Когато се върнеше от училище със ситни стъпки, подскачайки, учудвайки се и говорейки си нещо, детето се въртеше около него или край куклената къща, или се люлееше, пеейки, на люлката с развяващи се плитки и червена рокличка. Той чакаше и чакаше. Автомобилите минаваха край него — коли във всички цветове и от всички видове, стари коли, нови коли. Той чакаше. Записваше си номерата на превозните средства от кантона Граубюнден, търсеше в указателя имената на техните собственици, осведомяваше се за тях по телефона в общинските канцеларии. Госпожа Хелер работеше в една малка фабрика при селото по посока на планините и се връщаше само вечер през малкото възвишение зад къщата с чантата за покупки и мрежата, пълна с хляб, а нощем понякога някои обикаляха около къщата и тихо подсвирваха, но тя не отваряше. Дойде лятото — горещо, безкрайно, ослепително, потискащо, често със силни бури, и така настъпи голямата ваканция. Беше дошъл часът на Матей. Сега Анемари беше винаги при него, край шосето, пред очите на всеки, който минаваше. Той чакаше и чакаше. Играеше с момичето, разказваше му приказки, целия Грим, целия Андерсен, „Хиляда и една нощ“, сам измисляше нови, правеше отчаяно всичко, за да държи момичето до себе си, близо до шосето, където то му беше необходимо. И то не се отдалечаваше, доволно от разказите и приказките. Автомобилистите наблюдаваха двойката учудено или трогнато, като идилия на баща и дете, подаряваха на момичето шоколад, бъбреха с него, подслушвани от Матей. Дали този едър тежък мъж не е сексуалният убиец? Колата му идва от Граубюнден. Или онзи дългият, мършавият, който говори сега с момичето? Съдържател на сладкарница в Дизентис, както Матей отдавна вече беше установил. „Маслото в ред ли е? Моля. Ще долея още половин литър. Двадесет и три и десет. Добър път на господина.“ Той чакаше и чакаше. Анемари го обичаше, беше доволна от него, а той имаше само едно в ума си — появяването на убиеца. За него не съществуваше нищо друго освен тази вяра в неговото появяване, нищо освен тази надежда, че ще се сбъдне страстното му желание. Той си представяше как този тип ще дойде, огромен, непохватен, инфантилен, изпълнен с доверчивост и жаден за кръв, как ще почне да се появява все по-често при бензиностанцията, приветливо ухилен и празнично облечен, може би пенсиониран железничар или изслужил митнически чиновник; как детето ще се остави постепенно да бъде подмамено, как той, приведен, ще проследи крадешком двамата в гората зад бензиностанцията, как в решителния момент ще се втурне напред и как тогава ще се стигне до яростна кървава борба гърди срещу гърди, до развръзката, до избавлението и как тогава убиецът ще лежи в краката му победен, хленчещ и признаващ вината си. Но след това той отново си казваше, че всичко това е невъзможно, защото той прекалено явно пазеше детето, че ако иска да постигне някакъв резултат, би трябвало да дава по-голяма свобода на детето. И той разреши на Анемари да се отдалечава от шосето, но тайно я следеше, зарязвайки бензиностанцията, пред която колите ядосано надуваха клаксоните. Понякога момичето отиваше, подскачайки, в селото, на половин час път, играеше си с децата около селските къщи или в края на гората, но винаги скоро се връщаше. Беше свикнало със самотата и беше диво, а и другите деца страняха от него. След известно време той отново променяше тактиката, измисляше нови игри и нови приказки, за да привлече Анемари отново към себе си. И чакаше, и чакаше. Непоколебимо, неотстъпно. Без да дава обяснения. Защото на госпожа Хелер отдавна вече беше направило впечатление вниманието, с което той обграждаше детето. Тя никога не си беше въобразявала, че Матей я беше взел за домакиня просто от добродушие. Чувствуваше, че той крои нещо, но при него тя може би за пръв път в живота си имаше убежище и затова престана да мисли. Може би таеше и някакви надежди — можеш ли да знаеш какво става в главата на една бедна жена? Във всеки случай с течение на времето тя приписа интереса, който Матей проявяваше към нейното дете, на истинска привързаност, макар и понякога отново да се проявяваха старото й недоверие и старото чувство за реалност.
— Господин Матей — каза тя веднъж, — това наистина не ме засяга, но заради мене ли идва тук комендантът на кантоналната полиция?
— Не, разбира се — отговори Матей, — защо пък заради вас?
— В селото говорят за нас.
— Това съвсем не е важно.
— Господин Матей — започна тя отново, — има ли вашият престой тук нещо общо с Анемари?
— Глупости — изсмя се той. — Аз просто обичам детето, това е всичко, госпожо Хелер.
— Вие сте добър към мен и Анемари — отговори тя. — Само да знаех защо.
Голямата ваканция свърши, дойде есента. Пейзажът — червено и жълто — беше прекалено ясен, сякаш гледан под огромно увеличително стъкло. Матей имаше чувството, че бе пропусната една голяма възможност, и все пак продължаваше да чака. Упорито и ожесточено. Детето ходеше на училище пеша, обед и вечер той обикновено отиваше да го посрещне и го докарваше с колата си. Планът му изглеждаше все по-безсмислен, по-неосъществим, шансовете за успех — все по-нищожни, той знаеше това много добре. Колко пъти трябва да е минал вече убиецът покрай бензиностанцията, мислеше си той, може би минава всеки ден, сигурно всяка седмица и все още нищо не беше станало, той все още се луташе на тъмно, все още нямаше никаква опорна точка, дори и сянка от подозрение, само автомобилисти, които идваха и си отиваха и понякога бъбреха с момичето безобидно, случайно, без той да може да прозре нещо. Кой от тях беше търсеният, беше ли изобщо някой от тях? Може би неуспехът му се дължеше само на това, че старата му професия беше известна на мнозина. Това той не можеше, а и не бе разчитал да избегне. И все пак Матей упорствуваше, чакаше и чакаше. Нямаше вече връщане назад; чакането беше единственият метод, макар да го изтощаваше, макар понякога да му идваше да си стегне куфарите и да замине нанякъде, да избяга, па ако ще и за Йордания, макар понякога да се страхуваше, че ще се побърка. Имаше часове и дни, когато ставаше безразличен, апатичен, циничен, махаше с ръка на всичко, седеше на пейката пред бензиностанцията, пиеше ракия след ракия със зареян в пространството поглед, а земята около него беше осеяна с угарки от пури. След това отново се съвземаше, но все повече и повече затъваше в своето полусънно безразличие, прекарваше дни и седмици наред в абсурдно, жестоко чакане. Загубен, измъчен, без надежда и все пак изпълнен с надежда. Но един ден, както седеше небръснат, уморен и изцапан с масло, той изведнъж се сепна. В съзнанието му изплува, че Анемари не се беше върнала още от училище. Тръгна да я посрещне пеша. Неасфалтираното прашно шосе зад къщата се издигаше леко нагоре, след това се спускаше към една изсъхнала поляна и пресичаше гората, от чийто край отдалеч се виждаше селото — стари къщи, сгушени около черква, синкав дим над комините. Оттук се виждаше и пътят, по който трябваше да си дойде Анемари, но от нея нямаше и следа. Матей отново сви към гората, изведнъж заинтригуван, напрегнат. Ниски ели, храсталаци, червена и кафява шумоляща шума по земята, чукане на кълвач някъде в далечината, където небето бе закрито от високи ели, между които проникваха полегатите лъчи на слънцето. Матей изостави пътя и почна да се провира през тръни и храсталаци. Клони го шибаха в лицето. Стигна до една полянка и се огледа учудено — досега никога не беше я забелязал. От другия край на гората тук излизаше широк път, по който, изглежда, докарваха сметта от селото, защото на полянката се беше
