това убийството на Гритли Мозер за съжаление не е единственото престъпление, с което трябва да се занимаваме. Оперативната група току-що замина за Шлирен. Към това се прибавяха четири кражби с взлом през тази нощ. Ние не можехме да си позволим лукса за повторно разследване дори по чисто технически причини. Можехме да направим само възможното, а ние вече го бяхме направили. Децата се намират винаги в опасност. Годишно се наброяват над двеста престъпления против нравствеността. Само в нашия кантон. Можем да просвещаваме родителите, да предупреждаваме децата, всичко това сме правили, но не можем да изплетем толкова гъста полицейска мрежа, че да не стават вече никакви престъпления. Престъпления стават винаги не защото има прекалено малко полицаи, а защото изобщо има полицаи. Ако ние не сме необходими, няма да има и престъпления. Да имаме това пред вид! Трябва да изпълняваме дълга си, тук Матей има право, но първият ни дълг е да не излизаме извън обсега на нашите задължения, иначе само бихме създали една полицейска държава.
Млъкнах.
Вън почнаха да бият черковните камбани.
— Разбирам, че вашето лично... положение... се е утежнило. Вие попаднахте между два стола — забелязах аз учтиво, приключвайки разговора.
— Благодаря ви, господин докторе — каза Матей. — На първо място аз ще се заема със случая Гритли Мозер. Частно.
— По-добре се откажете от това си намерение! — посъветвах го аз.
— В никакъв случай — отговори той.
Аз не показах своето раздразнение.
— Мога ли тогава да ви помоля само да не ни досаждате повече с този случай? — попитах аз, ставайки.
— Както обичате — каза Матей.
И ние се сбогувахме, без да си подадем ръка.
Тежко беше за Матей да мине покрай някогашния си кабинет, напускайки празната сграда на полицията. Бяха сменили вече табелката на вратата и Фелер, който също се навърташе тук в неделя, се смути, когато се срещнаха. Той едва поздрави, само измърмори нещо. Матей се чувствуваше като призрак, но най-много му тежеше, че вече няма да има на разположение служебна кола. Беше решил колкото може по-бързо да се върне в Мегендорф; но сега не можеше да изпълни това си намерение така лесно, защото пътуването дотам, макар и не дълго, беше доста сложно. Трябваше да вземе осмицата и след това да пътува с омнибус; в трамвая беше и Тройлер, който отиваше с жена си при нейните родители; той се втрещи слисан в комисаря, но не попита нищо. Изобщо Матей срещна маса познати, между другото един професор от федералната политехника и един художник. Твърде смътно обясняваше защо не е заминал и всеки път изпитваше неудобство, защото бяха празнували неговото „повишение“ и заминаване. Чувствуваше се като призрак, като възкръснал мъртвец.
В Мегендорф камбаните току-що бяха замлъкнали. Селяните стояха в празничните си дрехи на селския площад или отиваха на групи в „Еленът“. Въздухът бе станал по-свеж, отколкото в предишните дни, огромни облаци се носеха откъм запад. При Мосбах младежите вече играеха футбол; нищо не напомняше, че преди няколко дни недалеч от селото беше извършено убийство. Всички бяха весели, някъде пееха „До чешмата край градските врати“. Пред голяма селска къща с паянтова ограда и огромен покрив деца играеха на криеница; едно момче броеше с висок глас до десет, а другите хукваха във всички посоки. Матей се спря да ги погледа.
— Чичо — каза един тих глас зад него. Той се обърна. Между куп цепеници и една градинска ограда стоеше малко момиченце със синя рокля. Кафяви очи, кестеняви коси. Урзула Фелман.
— Какво искаш? — попита комисарят.
— Застани пред мен, за да не ме намерят — прошепна момичето.
Комисарят застана пред момичето.
— Урзула — каза той.
— Не говори толкова високо — прошепна момичето, — иначе ще чуят, че говориш с някого.
— Урзула — зашепна сега и комисарят, — това за великана аз не го вярвам.
— Какво не вярваш?
— Че Гритли Мозер е срещнала великан, голям като планина.
— Но него го има.
— Ти виждала ли си го?
— Не, но Гритли го е видяла. А сега мълчи.
Едно червенокосо луничаво момче се промъкваше откъм къщата. Беше момчето, което трябваше да търси. То се спря пред комисаря, след това се запъти крадешком към другата страна на селската къща. Момичето се изсмя тихо.
— Той не ме забеляза.
— Гритли ти е разказвала някаква приказка — прошепна комисарят.
— Не — каза момичето, — всяка седмица великанът е чакал Гритли и й е давал таралежчета.
— Къде я е чакал?
— В долинката Роткелер — отговори Урзула. — Тя го е нарисувала. Значи, го е имало. А също и таралежчетата.
Матей беше смаян.
— Тя е нарисувала великана?
— Рисунката е окачена в класната стая — каза момичето. — Отмести се.
В миг то бързо се шмугна между купа цепеници и Матей, припна към селската къща и с ликуващ вик удари по вратата преди момчето, което се появи тичешком иззад къщата.
Новините, които получих в понеделник сутринта, бяха странни и обезпокоителни. Най-напред кметът на Мегендорф ми се оплака по телефона, че Матей нахлул в училището и задигнал една рисунка на убитата Гритли Мозер; заяви, че не позволявал на кантоналната полиция да тършува повече в неговото село, след всички тези ужаси сега им било необходимо спокойствие; накрая не особено учтиво ми съобщи също, че щял да изгони Матей с кучета от селото, ако се появял още веднъж там. След това Хенци се оплака, че имал някаква разправия с Матей, и то — по-неприятното от всичко — в „Кроненхале“; бившият му началник бил явно пиян, гаврътнал на бърза ръка един литър „Резерв дю патрон“ и след това си поръчал коняк, а него нарекъл съдебен убиец; жена му, родена Хотингер, била ужасно отвратена. Но това не беше още всичко. След сутрешния рапорт научих от Фелер, че не друг, а един тип от градската полиция му докладвал, че виждали Матей в различни барове и че сега той се бил настанил в хотел „Рекс“. Освен това ми съобщиха, че Матей почнал и да пуши. „Паризиен“. Той беше променен, преобразен, като че ли за една нощ бе станал друг човек. Опасявайки се от предстоящо нервно разстройство, аз позвъних на един психиатър, когото често канехме като вещо лице.
За моя изненада лекарят отговори, че Матей се записал при него за същия ден следобед, след което аз го осведомих за случилото се.
След това писах на йорданската легация, че Матей е болен, и помолих да му дадат отпуск, уверявайки, че след два месеца комисарят ще се яви в Аман.
Частната клиника се намираше далеч от града, край село Рьотен. Матей бе взел влака и трябваше да мине пеша доста път. Нямаше търпение да чака пощенската кола, която скоро го задмина и която той изгледа леко ядосан. Мина през малки стопанства. Край пътя играеха деца, селяни работеха по нивите. Небето беше забулено, сребристо. Беше се застудило отново, температурата падаше към нулата, за щастие, без да я достигне. Матей крачеше покрай хълмовете и след Рьотен сви по пътя, който водеше през равнината към клиниката. Първо му направи впечатление една жълта сграда с висок комин, която приличаше повече на мрачна фабрика. Но скоро картината стана по-приветлива. Наистина главното здание все още се закриваше от буки и тополи. Но сред тях Матей забеляза кедри и една гигантска уелингтония [Вид секвоя, наречена на Уелингтън, — Б. пр.]. Влезе в парка. Пътят се разклоняваше. Матей се ориентира по една табела: „Дирекция“. През дърветата и храстите просветваше малко езеро, но това можеше да бъде и само някаква ивица мъгла. Мъртва тишина. Матей чуваше само скърцането на собствените си стъпки по едрия пясък. След малко долови шум от гребло. Един младеж изравняваше пясъчната алея. Движенията му бяха бавни и равномерни. Матей се спря нерешително. Не знаеше накъде да върви, а друга табела не
