— С това случаят Гритли Мозер е приключен — констатирах аз и закрачих уморено по безкрайния коридор към кабинета си. — А на вас, Матей, пожелавам приятно летене за Йордания.
Но когато към два часа следобед Фелер дойде за последен път със служебната кола в „Урбан“, за да закара Матей на летището, и куфарите бяха вече натоварени, комисарят каза, че имали време, и му нареди да кара през Мегендорф. Фелер се подчини, колата се понесе през горите. Стигнаха селския площад, когато погребалната процесия вече се приближаваше — дълго шествие от безмълвни хора. Бяха се стекли огромни тълпи от околните села, а също и от града, за да присъствуват на погребението. Вестниците бяха съобщили вече за смъртта на фон Гунтен и всички бяха почувствували облекчение. Справедливостта беше победила. Матей беше слязъл от колата и стоеше с Фелер сред купчина деца срещу черквата. Ковчегът беше положен върху кола, теглена от два коня, и беше обкичен с бели рози. След ковчега две по две и с по един венец вървяха децата от селото, водени от учителката, учителя и свещеника — момичетата в бели рокли. Следваха родителите на Гритли Мозер — две черни фигури. Жената се спря и погледна комисаря. Лицето й беше безизразно, очите празни.
— Вие удържахте обещанието си — каза тя тихо, но толкова ясно, че комисарят я чу. — Благодаря ви.
След това продължи пътя си. Изправена, горда, до един съсипан, изведнъж остарял мъж.
Комисарят почака да мине цялата процесия — селският кмет, представители на правителството, селяни, работници, домакини, девойки, всички в своите най-хубави, празнични дрехи. Никой не проговаряше под лъчите на следобедното слънце, зрителите също стояха неподвижно, чуваха се само далечният звън на черковните камбани, тропотът на колата и безбройните стъпки на хората по твърдата настилка на селската улица.
— Карай към Клотен! — каза Матей и двамата отново се качиха в служебната кола.
След като се сбогува с Фелер и мина паспортната контрола, той си купи в чакалнята „Нойе Цюрхер цайтунг“. Във вестника беше публикувана снимката на фон Гунтен като убиец на Гритли Мозер, но също и снимката на комисаря с бележка за благородната му професия. Един човек, достигнал върха на своята кариера. Но когато стъпи на циментовата писта, метнал мушамата през ръка, той видя, че терасата на аерогарата е пълна с деца. Бяха училищните класове, дошли да разгледат летището. Момичетата и момчетата в пъстри летни дрехи размахваха малки знаменца и носни кърпички, провикваха се от радост и възхищение при излитането и кацането на гигантските сребристи машини. Комисарят се сепна, след това продължи към готовата за полет машина на „Свис-ер“. Когато стигна до нея, другите пътници се бяха вече качили. Стюардесата, която бе отвела пътниците до самолета, протегна ръка за билета на Матей, но комисарят отново се обърна назад. Погледна множеството деца, които щастливо и завистливо махаха към готовата да отлети машина.
— Госпожице, аз няма да летя — каза той и се върна обратно към аерогарата, мина под терасата с неизброимото множество и се запъти към изхода.
Аз приех Матей едва в неделя сутринта, но не в „будката“, а в официалния кабинет, от който се открива нещо като официален изглед към Зилския кей. По стените Гублер, Моргенталер, Хунцикер — признати цюрихски художници. Бях ядосан — имал бях неприятности; от политическия департамент се беше обадил един господин, който непременно искаше да говори само на френски. Йорданската легация беше протестирала и регирунгсратът беше поискал сведения, които аз не можех да дам, защото не разбирах постъпката на бившия си подчинен.
— Седнете, господин Матей — казах аз. Моята официалност, изглежда, го настрои малко тъжно. Седнахме. Аз не пушех и не се готвех да запуша. Това го обезпокои.
— Федералното правителство — продължих аз — сключи споразумение с йорданската държава да й представи един специалист по организация на полицията, освен това вие, господин доктор Матей, сключихте договор с Йордания. С това, че не заминахте, вие нарушихте тези договори. Тъй като и двамата сме юристи, смятам, че няма нужда да ви давам повече разяснения.
— Не е нужно — каза Матей.
— Затова ви моля все пак да заминете колкото може по-скоро за Йордания — предложих аз.
— Няма да замина — отвърна Матей.
— Защо?
— Убиецът на малката Гритли Мозер още не е открит.
— Вие считате амбулантния търговец за невинен?
— Да.
— Но в края на краищата ние имаме неговото признание!
— Сигурно нервите му не са издържали. Дългият разпит, отчаянието, чувството на изоставеност. И аз имам вина за това — продължи той тихо. — Амбулантният търговец се обърна към мен, а аз не му помогнах. Бързах да замина за Йордания.
Всичко беше необикновено. До вчера ние бяхме имали непринудени отношения, а сега седяхме един срещу друг официални и прекалено вежливи — и двамата в официални костюми.
— Моля ви да ми възложите случая още веднъж, господин комендант! — каза Матей.
— С това не мога да се съглася при никакви обстоятелства — отговорих аз. — Вие не сте вече на работа при нас, господин доктор Матей.
Комисарят ме погледна изненадано.
— Уволнен ли съм?
— Вие напуснахте кантоналната полиция, защото трябваше да заемете поста в Йордания — обясних аз спокойно. — Това, че сте нарушили вашия договор, е ваша работа. Но ако ви назначим сега отново, това би означавало, че одобряваме вашата постъпка. Разберете, че това е невъзможно.
— Ах, тъй ли? — отвърна Матей. — Разбирам.
— За съжаление това вече не може да се промени — заключих аз.
Мълчахме известно време.
— Когато минах през Мегендорф на път за летището, видях там деца — каза Матей тихо.
— Какво искате да кажете?
— В погребалната процесия имаше много деца.
— Но това е съвсем естествено.
— И на летището имаше деца, цели училищни класове.
— Е, и? — Аз наблюдавах Матей учудено.
— Да приемем, че имам право, да приемем, че убиецът на Гритли Мозер е още жив, не са ли застрашени тогава и други деца? — попита Матей.
— Разбира се — отвърнах аз спокойно.
— Ако съществува такава опасност — продължаваше Матей упорито, — дълг на полицията е да закриля децата и да предотврати едно ново престъпление.
— Значи, затова не отлетяхте — за да закриляте децата? — казах аз бавно.
— Затова — отговори Матей.
Помълчах известно време. Сега виждах случая по-ясно и почвах да разбирам Матей.
Да, казах тогава, винаги е възможно деца да са в опасност. Ако предположението на Матей е правилно, можем само да се надяваме, че истинският убиец ще се издаде някой ден или — в най-лошия случай — ще ни остави при следващото си престъпление следи, които могат да ни насочат към нещо. Думите ми звучат цинично, казах аз, но това не е цинично, а само ужасно. Властта на полицията има граници и трябва да има граници. Наистина всичко е възможно, дори и най-невероятното, но ние трябва да изхождаме от това, което е вероятно. Ние не можем да твърдим със сигурност, че фон Гунтен е виновен, това всъщност изобщо не е възможно; но ние можем да кажем, че той вероятно е виновен. Ако не смятаме да измисляме някакъв непознат, амбулантният търговец е единственият, върху когото пада подозрението. Той е извършил вече веднъж престъпление против нравствеността, носел е със себе си бръсначи и шоколад, по дрехите му бе открита кръв, освен това е вършил своята търговия и в Швиц и Санкт-Гален, тоест там, където бяха извършени другите две убийства, освен това той направи самопризнание и се самоуби; така че да се съмняваме в неговата вина, е чисто дилетантство.
Здравият човешки разум ни казва, продължих аз, че фон Гунтен е убиецът. Че здравият човешки разум може да греши, че като хора ние можем да се заблуждаваме — това е риск, който трябва да поемаме. Освен
