— Що за дете беше Гритли? — попитах аз колебливо.
— Ние всички я обичахме — каза учителката.
— Беше ли умна?
— Беше дете с извънредно развита фантазия.
Отново се поколебах.
— Би трябвало да задам няколко въпроса на децата.
— Моля.
Изправих се пред класа. Повечето момичета носеха още плитки и шарени престилки.
— Сигурно сте чули — казах аз — какво се случи с Гритли Мозер. Аз съм от полицията, комендантът, нещо като командир при войниците, и моя задача е да намеря човека, който уби Гритли Мозер. Искам да поговоря с вас не като с деца, а като с възрастни. Човекът, когото търсим, е болен. Всички мъже, които вършат такова нещо, са болни. И защото са болни, те се опитват да примамят децата в някое потайно място, за да ги наранят, в някоя гора или в някоя изба, изобщо в каквото и да било скрито място, и това се случва много често; имаме повече от двеста такива случая годишно в кантона. Понякога се случва такива хора да наранят някое дете толкова тежко, че то да умре, както стана с Гритли. Затова ние трябва да държим тези хора затворени. Те са прекалено опасни и затова не бива да живеят на свобода. Ще ме попитате защо не ги затваряме предварително, преди да се е стигнало до нещастие, както с Гритли. Защото няма средство да познаем тези болни хора. Те са вътрешно болни, не външно.
Децата слушаха със затаен дъх.
— Вие трябва да ми помогнете — продължих аз. — Ние трябва да намерим човека, който е убил Гритли Мозер, иначе той пак ще убие някое момиче.
Бях навлязъл сред чиновете.
— Не ви ли е разказвала Гритли да я е заговарял някой непознат мъж?
Децата мълчаха.
— Да ви е правило впечатление напоследък нещо особено у Гритли?
Децата нямаха какво да кажат.
— Притежавала ли е напоследък Гритли нещо, което не е имала по-рано?
Децата не отговориха.
— Коя беше най-добрата приятелка на Гритли?
— Аз — прошепна едно дребно момиченце с кестеняви коси и кафяви очи.
— А ти как се казваш? — попитах аз.
— Урзула Фелман.
— Значи, ти си била приятелката на Гритли, Урзула?
— Ние седяхме заедно.
Момичето говореше толкова тихо, че трябваше да се наведа към него.
— И на теб ли нищо не ти е направило впечатление?
— Не.
— С никого ли не се е срещала Гритли?
— Срещала се е — отговори момиченцето.
— С кого?
— Не с човек — каза момиченцето.
Този отговор ме изненада.
— Какво искаш да кажеш с това, Урзула?
— Срещала се е с един великан — каза момиченцето тихо.
— С великан ли?
— Да — каза момиченцето.
— Искаш да кажеш, че е срещнала някакъв голям човек?
— Не, моят баща е голям човек, но не е великан.
— Колко голям е бил той? — попитах аз.
— Колкото планина — отговори момиченцето — и съвсем черен.
— И този... великан подарил ли е нещо на Гритли? — попитах аз.
— Да — каза момиченцето.
— Какво?
— Таралежчета.
— Таралежчета ли? Сега пък какво искаш да кажеш с това, Урзула? — попитах аз объркан.
— Целият великан бил пълен с таралежчета — твърдеше момиченцето.
— Но това са глупости, Урзула — възразих аз, — един великан не може да има таралежи!
— Но той е бил великан с таралежи.
Момиченцето държеше на своето. Аз се върнах към катедрата на учителката.
— Имате право, госпожице Крум — казах аз. — Гритли, изглежда, наистина е имала голяма фантазия.
— Тя беше поетично дете — отговори учителката и тъжните й очи се зареяха някъде в пространството. — Би трябвало сега да продължим разучаването на хорала. За погребението утре. Децата пеят незадоволително.
Тя даде тон.
— „Хвани ме за ръце и ме води“ — запяха децата отново.
Разпитът на мегендорфци в „Еленът“ — където сменихме Хенци — също не ни донесе нищо ново и привечер ние се връщахме в Цюрих без резултат, както бяхме тръгнали. Мълчахме. Бях пушил много и бях пил от местното червено вино. Вие познавате тези малко съмнителни вина. Матей също седеше мрачен до мене на задната седалка и заговори едва когато слизахме вече към Рьомерхоф.
— Аз не вярвам убиецът да е от Мегендорф — каза той. — Трябва да е по-скоро същият, който е извършил убийствата в кантона Санкт-Гален и в кантона Швиц — и това убийство е извършено по същия начин. Вероятно човекът действува от Цюрих.
— Възможно е — отвърнах аз.
— Сигурно е автомобилист или може би пътник. Нали селянинът Гербер е видял някаква кола, паркирана в гората.
— Днес аз лично разпитах този Гербер — обясних аз. — Призна, че всъщност е спал много дълбоко, за да може да забележи нещо.
Отново замълчахме.
— Съжалявам, че трябва да ви напусна посред един неизяснен случай — започна той след известно време с малко несигурен глас, — но трябва да спазя договора с йорданското правителство.
— Утре ли ще летите? — попитах аз.
— В три часа след обяд, през Атина — отговори той.
— Завиждам ви, Матей — казах аз, и то съвсем искрено. — И аз бих предпочел да бъда шеф на полицията при арабите, отколкото тук, в Цюрих.
След това го оставих пред хотел „Урбан“, където живееше от край време, и отидох в „Кроненхале“, където ядох под картината на Миро. Обичайното ми място. Винаги сядам там и ям от voiture [Масичка на колелца, на която по желание на клиента пред очите му се извършва последният етап от приготвянето на храната. — Б. пр.].
Към десет часа вечерта се отбих още веднъж на „Казерненщрасе“ и като минавах покрай бившия кабинет на Матей, срещнах в коридора Хенци. Той беше напуснал Мегендорф още по обяд и това всъщност ме бе учудило, но тъй като веднъж вече му бях възложил следствието, мой принцип беше да не му се меся в работата. Хенци беше от Берн, честолюбив, но обичан от подчинените. Беше се оженил за девойка от рода Хотингер, беше преминал от социалистическата партия към либералите и имаше всички изгледи да направи кариера. Това споменавам само между другото; сега е при независимите.
— Този тип все още не иска да признае — каза той.
— Кой? — попитах аз учуден и се спрях. — Кой не иска да признае?
— Фон Гунтен.
