комисарят. — Сам ли беше той?
— Сам.
— Какво правехте вие, господин Бенц?
— Садях картофи със семейството си.
— В колко часа бяхте започнали работа?
— В десет часа. Аз и обядвах със семейството си на полето — каза селянинът.
— И вие не видяхте никого другиго освен амбулантния търговец?
— Никой, мога да се закълна в това! — потвърди селянинът.
— Не е вярно, Бенц! — извика един работник. — В два часа аз минах покрай твоята картофена нива.
Обадиха се още двама работници. И те бяха минали в два часа с велосипеди през долинката.
— И аз минах с колата през долинката, глупако! — извика един селянин. — Но ти, стипцо такава, работиш винаги като побъркан и семейството ти трябва така да се трепе, че на всички гърбовете са се изкривили. Стотици голи жени могат да минат покрай тебе, но ти няма да вдигнеш глава.
Смях.
— Значи, амбулантният търговец не е бил сам в долинката — установи Матей. — Но нека да продължим. Успоредно с гората минава едно шосе, което води за града. Минал ли е някой по този път?
— Фриц Гербер! — извика някой.
— Аз минах по него — призна един тромав селянин, който седеше върху пожарната помпа. — С колата.
— Кога?
— В два.
— От това шосе се отделя един горски път към мястото на престъплението — каза комисарят. — Вие забелязахте ли някого, господин Гербер?
— Не — измърмори селянинът.
— Или може би сте видели някоя паркирана кола?
Селянинът се стъписа.
— Мисля, че да — каза той неуверено.
— Сигурен ли сте?
— Там имаше нещо.
— Може би червен спортен „Мерцедес“?
— Възможно е.
— Или сив „Фолксваген“?
— Също е възможно.
— Отговорите ви са доста неопределени — каза Матей.
— Накрая аз бях задрямал на колата — призна селянинът. — Всеки би го сторил в тази жега.
— По този случай искам да ви обърна внимание, че на оживен път не бива да се спи! — смъмри го Матей.
— Конете сами внимават — каза селянинът.
Всички се засмяха.
— Сега вече имате представа за трудностите, пред които сте изправени като съдии — констатира Матей. — Престъплението съвсем не е било извършено в безлюдно място. Само на пет-десет метра от семейството, което е работело на полето. Ако членовете на това семейство са били внимателни, нещастието е нямало да може да стане. Но те са били спокойни, защото ни най-малко не са допускали възможността за такова престъпление. Те не са видели да идва нито момичето, нито другите, които са минали по пътя. Хвърлил им се е в очи само амбулантният търговец — това е всичко. Но и господин Гербер е дремел на колата си и сега не може да даде нито едно важно показание с необходимата точност. Така стоят нещата. Уличен ли е с това амбулантният търговец? Това трябва да се запитате. В края на краищата в негова полза говори това, че той алармира полицията. Не знам как вие искате да действувате като съдии, но искам да ви кажа как бихме действували ние от полицията.
Комисарят направи пауза. Той отново стоеше сам пред мегендорфци. Бенц смутено се бе върнал сред тълпата.
— Ние бихме проверили най-внимателно всеки подозрителен човек без оглед на неговото положение, бихме проследили и най-малката възможна следа и не само това — бихме привлекли полицията на други страни, ако това се окаже необходимо. Вие виждате, вашият съд разполага с много малко средства, а ние — с огромен апарат за установяване на истината. Решавайте сега какво трябва да се направи.
Мълчание. Мегендорфци се замислиха.
— Наистина ли ще ни предадете амбулантния търговец? — попита работникът от тухларната фабрика.
— Имате думата ми — отговори Матей. — Ако настоявате за това.
Мегендорфци се колебаеха. Думите на комисаря им бяха направили силно впечатление. Прокурорът нервничеше. Положението му се струваше съмнително. Но бързо си отдъхна.
— Вземете го с вас! — бе извикал един селянин.
Мегендорфци мълчаливо направиха път. Прокурорът с облекчение си запали една пура.
— Действувахте рисковано, Матей — каза той. — Представете си, че се наложеше да удържите думата си.
— Знаех, че това няма да се случи — отговори спокойно комисарят.
— Да се надяваме, че никога няма да дадете обещание, което ще се наложи да изпълните — каза прокурорът и повторно поднесе клечка кибрит към пурата си, кимна на кмета и се отправи към освободената кола.
Матей не замина с прокурора. Качи се в голямата кола при амбулантния търговец. Полицаите му направиха място. В колата беше горещо. Все още не смееха да спуснат стъклата. Въпреки че бяха направили път, селяните все още се тълпяха наоколо. Фон Гунтен се беше свил зад шофьора. Матей седна до него.
— Аз съм невинен — уверяваше фон Гунтен тихо.
— Разбира се — каза Матей.
— Никой не ми вярва — прошепна фон Гунтен, — и полицаите също.
Комисарят поклати глава.
— Така ви се струва.
Амбулантният търговец не се успокояваше.
— Вие също не ми вярвате, господин докторе.
Колата потегли. Полицаите седяха мълчаливо. Вън вече се беше спуснала нощ. Уличните лампи хвърляха златни светлини върху вкаменените лица. Матей чувствуваше недоверието, което всеки таеше спрямо амбулантния търговец, подозрението, което се надигаше. Стана му жал за него.
— Аз ви вярвам, фон Гунтен — каза той и почувствува, че сам не е съвсем убеден, — знам, че сте невинен.
Насреща им се носеха първите къщи на града.
— Фон Гунтен, ще трябва да ви заведат и при коменданта — каза комисарят, — вие сте най-важният ни свидетел.
— Разбирам — промълви амбулантният търговец, след това отново прошепна, — вие също не ми вярвате.
— Глупости!
Амбулантният търговец упорствуваше.
— Знам — каза той тихо, едва чуто и се втренчи в червените и зелени светлинни реклами, които като призрачни съзвездия сияеха в равномерно плъзгащата се кола.
Тези събития ми бяха докладвани на „Казерненщрасе“, след като се върнах от Берн с бързия влак в седем и половина. Това беше третото убийство на дете от този вид. Преди две години бе убито с бръснач едно момиче в кантона Швиц, а преди пет — едно в Санкт Гален, а от убиеца нито следа. Наредих да доведат амбулантния търговец. Беше четиридесет и осем годишен, нисък, затлъстял, с нездрав вид, иначе
