стояха неподвижно пред къщите. Те също мълчаха. Децата се бяха покатерили на оградата на селския кладенец. Някакъв тъп гняв, който още не избиваше навън, караше селяните да се съберат заедно. Те искаха отмъщение, справедливост. Матей се опита да си проправи път към оперативната група, но това се оказа невъзможно. Най-добре беше да потърси селския кмет. Попита за него. Никой не му отговори. Чуха се само няколко тихи заплашителни думи. Комисарят помисли и отиде в кръчмата. Не се излъга, кметът седеше в „Еленът“. Той беше нисък, дебел човек с болнав вид. Пиеше велтлинско вино чаша след чаша и наблюдаваше през ниските прозорци.
— Какво да правя, господин комисар? — попита той. — Инат хора. Смятат, че полицията не е достатъчна. Че те трябва сами да се погрижат за справедливостта. — След това прибави с въздишка: — Гритли беше добро дете. Ние го обичахме.
В очите на кмета се появиха сълзи.
— Амбулантният търговец е невинен — каза Матей.
— Тогава защо го арестувате?
— Той не е арестуван. Необходим ни е като свидетел.
Селският кмет мрачно наблюдаваше Матей.
— Вие искате само да се измъкнете — каза той. — Ние знаем какво трябва да мислим.
— Като кмет на селото вие трябва преди всичко да се погрижите да се изтеглим свободно.
Кметът изпразни чашата си, без да каже нито дума.
— Е? — попита Матей раздразнено.
Кметът продължаваше да се инати.
— Амбулантният търговец ще плати с главата си изръмжа той.
Комисарят заговори ясно:
— Това ще предизвика сериозна схватка, господин кмете на Мегендорф.
— Искате да се биете за един сексуален убиец?
— Дали той е виновен, или не, за всичко си има ред!
Кметът крачеше сърдито насам-натам из ниската кръчма. Тъй като никой не обслужваше, сам си наля вино на тезгяха. Изпи го толкова бързо, че големи тъмни ивици се плъзнаха по ризата му. Тълпата навън все още стоеше спокойно. Но когато шофьорът на полицейската кола се опита да потегли, редиците се сгъстиха.
Сега и прокурорът влезе в кръчмата. Той с мъка се бе промъкнал през тълпата от мегендорфци. Дрехите му се бяха раздърпали.
Кметът се уплаши. Появяването на един прокурор му беше неприятно; като на всеки нормален човек, хората от тази професия му вдъхваха безпокойство.
— Господин кмете — каза прокурорът, — мегендорфци, изглежда, искат да го линчуват. Не виждам друг изход, освен да наредя да докарат подкрепления. Това сигурно ще ви вразуми.
— Нека се опитаме още веднъж да поговорим с хората — предложи Матей.
Прокурорът потупа кмета с показалеца на дясната си ръка по гърдите.
— Ако не накарате веднага хората да ни изслушат — изръмжа той, — ще ви се случи нещо!
Навън църковните камбани забиха тревога. Мегендорфци получаваха подкрепления от всички страни. Пристигна дори пожарната команда и зае позиция срещу полицията. Раздадоха се първите ругатни. Пронизително, изолирано.
— Негодници! Дръвници!
Полицаите се приготвиха. Очакваха нападението на тълпата, която ставаше все по-неспокойна, но бяха също тъй безпомощни, както и мегендорфци. Тяхната служба се изчерпваше с поддържане на реда и индивидуални акции; сега бяха изправени пред нещо непознато. Но селяните отново замръзнаха на местата си и утихнаха. Прокурорът бе излязъл заедно с кмета и Матей на площадката пред кръчмата, към която водеше каменна стълба с железни перила.
— Мегендорфци — обяви селският кмет, — моля ви да изслушате господин прокурора Буркхард.
Тълпата изобщо не реагира. Селяни и работници стояха, както и преди, мълчаливо, заплашително и без да се помръднат, под небето, което се покриваше с първия отблясък на вечерта. Уличните фенери се полюшваха над площада като бледи месечини. Мегендорфци бяха твърдо решени да вземат в своя власт човека, когото смятаха за убиеца. Полицейските коли приличаха на големи тъмни животни сред морето от хора. Те непрекъснато се опитваха да се измъкнат, моторите изреваваха, но отново отчаяно замлъкваха. Безсмислено. Всичко се бе съвсем объркало от случилото се през този ден — тъмните покриви на селото, площадът, събраните хора, сякаш убийството бе отровило света.
— Хора — започна прокурорът несигурно и тихо, но всяка дума се чуваше на площада, — мегендорфци, ние сме потресени от ужасното престъпление. Гритли Мозер е убита. Не знаем кой е извършил престъплението...
Прокурорът не можа да продължи речта си.
— Предайте ни го!
Вдигнаха се юмруци, чуха се свиркания.
Матей гледаше тълпата като вцепенен.
— Бързо, Матей — заповяда прокурорът, — телефонирайте. Поискайте подкрепление.
— Фон Гунтен е убиецът! — изкрещя един дълъг, мършав селянин с изгоряло от слънцето лице, небръснат от няколко дни. — Аз го видях, нямаше никой друг в долинката!
Беше селянинът, който бе работил на полето.
Матей пристъпи напред.
— Хора — извика той, — аз съм комисарят Матей. Ние сме готови да ви предадем амбулантния търговец!
Изненадата беше толкова голяма, че настъпи мъртва тишина.
— Да не сте се побъркали? — изсъска възбудено прокурорът на комисаря.
— Открай време престъпниците в нашата страна са били съдени от съда, ако са виновни, и оправдавани, ако са невинни — продължи Матей. — Сега вие сте решили сами да образувате този съд. Дали имате такова право, с това няма да се занимаваме, вие сте си присвоили това право.
Матей говореше ясно и разбрано. Селяните и работниците слушаха внимателно. Гледаха да не изпуснат нито дума. Матей се отнасяше към тях сериозно, затова и те се отнасяха сериозно към него.
— Но аз трябва да поискам от вас като от всеки друг съд едно нещо: справедливост — продължи Матей. — Защото е ясно, че ние можем да ви предадем амбулантния търговец само ако сме убедени, че искате справедливост.
— Да, искаме справедливост! — извика някой.
— Ако иска да бъде справедлив, вашият съд трябва да изпълни едно условие. А то е: да не се допусне несправедливост. Това условие трябва да спазите и вие.
— Прието! — извика един работник от тухларната фабрика.
— Затова трябва да проверите дали е справедливо, или не да обвинявате фон Гунтен в убийството. Откъде идва подозрението ви?
— Тоя тип е лежал вече веднъж в затвора — извика един селянин.
— Това засилва подозрението, че фон Гунтен би могъл да бъде убиецът — поясни Матей, — но все още не е доказателство, че е именно той.
— Аз го видях в долинката! — извика отново селянинът с изгорялото от слънцето, брадясало лице.
— Качете се тук, горе — покани го комисарят.
Селянинът се колебаеше.
— Върви, Хайри — извика някой, — не ставай страхливец!
Селянинът се качи. Нерешително. Кметът и прокурорът се оттеглиха във входа на кръчмата, така че Матей остана сам със селянина на площадката.
— Какво искате от мен? — попита селянинът. — Аз съм Хайри Бенц.
Мегендорфци гледаха втренчено двамата мъже. Полицаите бяха окачили отново гумените си палки. И те наблюдаваха сцената със затаен дъх. Селските младежи се бяха качили на стълбата на пожарната кола, която бе наполовина изтеглена.
— Господин Бенц, вие сте видели амбулантния търговец фон Гунтен в долинката — започна
