вероятно бъбрив и нахален, но сега уплашен. Показанията му на първо време бяха ясни. Лежал в края на гората, събул си бил обувките и бил оставил кошницата със стока на тревата. Възнамерявал да се отбие в Мегендорф да продаде там стоката си: четки, тиранти, ножчета за бръснене, връзки за обувки и т. н., но по пътя разбрал от пощаджията, че Вегмюлер бил в отпуска и го замествал Ризен. Тъкмо поради това се разколебал и легнал на тревата; нашите млади полицаи често били склонни да се престарават, познавал ги той. И задрямал. В малката долина в сянката на горите, прорязана от едно шосе. Не много далеко в полето работело някакво селско семейство, около което се въртяло едно куче. Обедът в „Мечката“ във Ферен бил разкошен: блюдо по бернски [Кисело зеле с пържена шунка, ребърца и салам на колелца, с гарнитура картофи. — Б. пр.] и тванско вино. Обичал да се храни обилно, а и средствата му позволявали, защото, колкото и да се влачел небръснат, занемарен и раздърпан из страната, видът му лъжел, той бил един от ония амбулантни търговци, които печелят и имат нещо настрана. Освен това изпил много бира, а когато лежал вече на тревата, изял и два шоколада „Линд“. После приближаващата буря и напорите на вятъра напълно го приспали. Но малко по-късно му се сторило, че го събудил някакъв писък, пронизителен писък на малко момиче, и когато погледнал полусънен към долината, му се видяло, че селското семейство на полето за момент учудено се ослушало, но веднага след това всички отново се навели над своята работа, а кучето се въртяло наоколо. Някаква птица, минало му през ума, може би някоя кукумявка, откъде можел да знае. Но това обяснение го успокоило. Продължил да дреме, но след това, когато му направила впечатление внезапната мъртва тишина на природата, видял изведнъж потъмнялото вече небе. Нахлузил бързо обувките си и окачил кошницата на рамо, с лошо настроение и дори разтревожен, защото си спомнил за тайнствения птичи писък. Затова решил да не прави опит с Ризен и да не ходи в Мегендорф. И без това там винаги малко изкарвал. И той решил да се прибере в града, тръгнал за железопътната гара по горския път като по-кратък и така се натъкнал на трупа на убитото момиченце. След това изтичал в Мегендорф в „Еленът“ и обадил на Матей. На селяните не казал нищо от страх да не заподозрат него.
Това бяха неговите показания. Наредих да го отведат, но да не го освобождават още. Може би не процедирах съвсем правилно. Прокурорът не беше издал заповед за предварителен арест, но ние нямахме време да се церемоним. Наистина неговият разказ ми се стори правдоподобен, но трябваше да бъде тепърва проверен, а освен това в края на краищата фон Гунтен беше осъждан. Бях в лошо настроение. Този случай ме безпокоеше; всичко беше тръгнало някак зле, не знаех само как, просто го чувствувах. Оттеглих се в „будката“, както наричах малката опушена стаичка до служебния си кабинет. Наредих да ми донесат от един ресторант близо до Зилския мост една бутилка „Шатоньоф дю Пан“ и изпих няколко чаши. В тази стая винаги цареше ужасен безпорядък, не искам да премълча това; книгите и досиетата бяха разхвърляни, разбира се, по принцип, защото аз съм на мнение, че всеки в тази подредена държава е длъжен да създава нещо като малки островчета на безредието, макар и само тайно. Тогава наредих да ми донесат снимките. Те бяха страшни. След това проучих картата. Мястото на престъплението не е можело да бъде избрано по-коварно. Дали убиецът от Мегендорф беше дошъл от околните села или от града, дали се беше движил пеш, или пристигнал с влака, теоретически не можеше да се установи. Всичко беше възможно. Дойде Матей.
— Съжалявам, че през последния си ден при нас трябва да се занимавате с един толкова печален случай! — казах аз.
— Професия, господин комендант.
— Като разглеждам снимките от това убийство, иска ми се да пратя цялата история по дяволите! — отговорих аз и пъхнах снимките отново в плика.
Бях ядосан и може би не можех да овладея съвсем чувствата си. Матей беше най-добрият ми комисар — както виждате, продължавам, макар и неправилно, да го наричам с тази фамилиарна служебна титла, защото тя ми харесва повече, — в този момент неговото напускане ми беше крайно неприятно.
Той, изглежда, отгатна мислите ми.
— Мисля, че ще е най-добре да предадете случая на Хенци — каза той.
Аз се колебаех. Ако не се касаеше за сексуално убийство, щях веднага да приема предложението му. При всяко друго престъпление за нас е по-лесно. Достатъчно е да изясним мотивите — безпаричие, ревност, и кръгът на заподозрените вече се стеснява. Но при сексуално убийство този метод е безсмислен. Например пътува някой служебно, вижда момиче или момче и слиза от колата — никакви свидетели, никакви очевидци, а вечерта той си седи отново в къщи, може би в Лозана, може би в Базел или някъде другаде, и ние нямаме каквито и да било опорни точки. Аз не подценявах Хенци, той беше старателен служител, но според мен нямаше достатъчно опит.
Матей не споделяше моите съмнения.
— Той работи вече три години при мене — каза той, — научи занаята от мене и аз не мога да си представя по-добър заместник. Той ще се справя със задачите си така, както и аз. Освен това утре аз все още съм тук — прибави той.
Наредих да повикат Хенци и му заповядах да се заемат заедно с вахмистър Тройлер непосредствено с разследването на убийството. Той се зарадва, това беше първият му „самостоятелен случай“.
— Благодарете на Матей — измърморих аз и го попитах за настроението на подчинените му. Ние се лутахме, нямахме нито опорни точки, нито резултати и беше важно те да не почувствуват нашата несигурност.
— Те са убедени, че вече сме хванали убиеца — заяви Хенци.
— Амбулантния търговец ли?
— Техните подозрения не са съвсем неоснователни. В края на краищата фон Гунтен е бил съден вече за блудство.
— С четиринадесетгодишна — обади се Матей. — Има разлика.
— Би трябвало да го подложим на кръстосан разпит — предложи Хенци.
— Има време за това — възразих аз. — Не вярвам той да има нещо общо с убийството. Просто е несимпатичен и веднага буди подозрение. Но това е субективен довод, господа, а не криминален и ние не можем да го приемем безусловно.
С това отпратих и двамата, без моето настроение да се оправи.
Хвърлихме всички хора, с които разполагахме. Още същата нощ и на следващия ден наредихме да се разпита в гаражите дали в някоя кола не са били открити следи от кръв, по-късно също и в пералните. След това наредихме да се провери алибито на всички, които са били съдени някога по известни параграфи. Наши хора навлязоха с кучета и дори с уред за търсене на мини в гората край Мегендорф, в която бе извършено убийството. Преровиха храстите за следи, надяваха се преди всичко да намерят оръжието, с което е било извършено убийството. Проверяваха системно всеки квадратен метър, слизаха в клисурата, търсеха в рекичката. Намерените предмети бяха събрани, гората до самия Мегендорф бе щателно претърсена.
Против обичая си аз също взех участие в разследването в Мегендорф. И Матей изглеждаше неспокоен. Беше изключително приятен пролетен ден, не горещ, без фьон, но настроението ни си оставаше мрачно. Хенци разпитваше в „Еленът“ селяните и фабричните работници, а ние се запътихме към училището. За да съкратим пътя, минахме през една поляна с плодни дръвчета. Някои бяха вече покрити с цвят. От училището се чуваше песен: „Хвани ме за ръце и ме води.“ Спортната площадка пред училището беше празна. Аз почуках на вратата на класната стая, от която се чуваше хорът, и влязохме.
Пееха момичета и момчета. Деца от шест до осем години. Трите най-долни класа. Учителката дирижираше, отпусна ръце и ни изгледа подозрително. Децата млъкнаха.
— Госпожица Крум?
— Моля?
— Учителката на Гритли Мозер?
— Какво искате от мен?
Госпожица Крум беше около четиридесетгодишна, слаба, с големи, изпълнени с тъга очи. Аз се представих и се обърнах към децата:
— Добър ден, деца!
Децата ме гледаха с любопитство.
— Добър ден! — казаха те.
— Песента, която току-що пяхте, е много хубава.
— Ние разучаваме хорала за погребението на Гритли — обясни учителката.
В един сандък с пясък беше построен островът на Робинзон. По стените висяха детски рисунки.
