Аз се изненадах.
— Разпит без прекъсване?
— Вече цял следобед — каза Хенци — и ще продължим цяла нощ, ако се наложи. Сега го обработва Тройлер. Аз излязох само за да глътна малко въздух.
— Трябва да видя и аз какво става — отговорих заинтригуван и влязох в бившия кабинет на Матей.
Амбулантният търговец седеше на един канцеларски стол без облегало; Тройлер беше приближил стола си до старото бюро на Матей и се опираше на него с лявата си ръка, беше прехвърлил крак връз крак и подпрял глава на лявата си ръка. Пушеше цигара. Фелер водеше протокола. Хенци и аз останахме при вратата и амбулантният търговец не ни забеляза, тъй като седеше с гръб към нас.
— Не съм го сторил аз, господин вахмистър — мърмореше амбулантният търговец.
— Аз не съм и твърдял такова нещо. Казах само, че може да си го сторил — отвърна Тройлер. — Имам ли право, или не, ще видим по-късно. Да започнем отначало. Значи, ти се беше разположил удобно в края на гората?
— Тъй вярно, господин вахмистър.
— И си спал?
— Точно така, господин вахмистър.
— Защо? Нали си искал да ходиш в Мегендорф?
— Бях уморен, господин вахмистър.
— А защо тогава си разпитвал пощаджията за полицая в Мегендорф?
— За да се осведомя, господин вахмистър.
— Какво си искал да узнаеш?
— Патентът ми не беше подновен. Затова исках да узная какво е положението с полицията в Мегендорф.
— И какво беше положението?
— Научих, че в Мегендорф има заместник, и се уплаших, господин вахмистър.
— Аз също съм заместник — каза полицаят сухо. — И от мен ли се страхуваш?
— Тъй вярно, господин вахмистър.
— И поради тази причина ти реши да не ходиш в селото?
— Тъй вярно, господин вахмистър.
— Това не е съвсем лоша версия — каза Тройлер одобрително, — но може би съществува и друга версия, която би имала едно предимство — че е вярна.
— Аз казах истината, господин вахмистър.
— Не искаше ли по-скоро да узнаеш от пощаджията дали има наоколо полицай, или не?
Амбулантният търговец погледна Тройлер недоверчиво.
— Какво искате да кажете, господин вахмистър?
— Е — отвърна Тройлер спокойно, — според мен ти си искал преди всичко да се увериш от пощаджията, че в долинката Роткелер няма полицай, защото си чакал момиченцето.
Амбулантният търговец се втренчи ужасен в Тройлер.
— Но аз не познавах момичето, господин вахмистър — извика той отчаян, — и да го познавах, не бих могъл да го сторя. — Та нали не бях сам в долинката. Селското семейство работеше на полето. Аз не съм убиец. Вярвайте ми!
— Вярвам ти — успокои го Тройлер, — но аз трябва да проверя твоя разказ, разбери това. Ти каза, че след като си си починал, си отишъл в гората, за да се върнеш след това в Цюрих?
— Идваше буря, затова исках да мина по краткия път, господин вахмистър — обясни амбулантният търговец.
— И тогава си се натъкнал на трупа?
— Да.
— Без да се докоснеш до него?
— Да, господин вахмистър.
Тройлер млъкна. Въпреки че не виждах лицето на амбулантния търговец, чувствувах колко много се страхува. Стана ми жал за него. Но аз все повече и повече се убеждавах в неговата вина, макар и може би само защото ми се искаше да намеря най-после виновния.
— Фон Гунтен, взехме ти дрехите и ти дадохме други. Можеш ли да се сетиш защо? — попита Тройлер.
— Не знам, господин вахмистър.
— За да направим бензидинова проба. Знаеш ли какво е бензидинова проба?
— Не, господин вахмистър — отговори объркан амбулантният търговец.
— Химическа проба за установяване на следи от кръв — обясни Тройлер със зловещо спокойствие. — Ние установихме по твоето яке следи от кръв, фон Гунтен. Това е кръвта на убитото момиче.
— Защото... защото аз се препънах в трупа, господин вахмистър — изстена фон Гунтен. — Беше ужасно.
Той закри лицето си с ръце.
— И това, разбира се, си премълчал пред нас само от страх?
— Тъй вярно, господин вахмистър.
— И сега ние трябва отново да ти вярваме?
— Аз не съм убиецът, господин вахмистър — се молеше амбулантният търговец отчаян, — вярвайте ми. Повикайте господин доктор Матей, той знае, че казвам истината. Моля ви.
— Доктор Матей няма вече нищо общо с този случай — отговори Тройлер. — Утре отлита за Йордания.
— За Йордания? — прошепна фон Гунтен. — Не знаех това.
Той се втренчи в пода и се умълча. В стаята настъпи мъртва тишина, чуваше се само тиктакането на часовника и понякога откъм улицата шумът на някоя кола.
Сега се намеси Хенци. Най-напред затвори прозореца, след това седна приветлив и внимателен зад бюрото на Матей, само нагласи настолната лампа така, че светлината й да пада върху амбулантния търговец.
— Не се вълнувайте, господин фон Гунтен — каза лейтенантът прекалено вежливо, — ние съвсем не искаме да ви измъчваме, само се стараем да узнаем истината. Затова трябва да прибегнем до вашето съдействие. Вие сте най-важният свидетел. Трябва да ни помогнете.
— Тъй вярно, господин докторе — отговори амбулантният търговец и, изглежда, отново се поокуражи.
Хенци тъпчеше лулата си.
— Какво пушите, фон Гунтен?
— Цигари, господин докторе.
— Дайте му една, Тройлер.
Амбулантният търговец поклати глава. Гледаше втренчено в пода. Светлината го заслепяваше.
— Пречи ли ви лампата? — попита Хенци любезно.
— Свети ми право в очите.
Хенци нагласи другояче абажура на настолната лампа.
— Така по-добре ли е?
— По-добре — отговори тихо фон Гунтен. В гласа му прозвуча благодарност.
— Я ми кажете, фон Гунтен, какво всъщност продавате? Забрадки? — започна Хенци.
— Да, и забрадки — колебливо отговори амбулантният търговец. Не разбираше накъде бие този въпрос.
— И друго?
— Връзки за обувки, господин докторе. Четки за зъби. Паста за зъби. Сапун. Крем за бръснене.
— А ножчета за бръснене?
— Също, господин докторе.
— Каква марка?
— „Жилет“.
