— Това ли е всичко, фон Гунтен?
— Мисля, че да, господин докторе.
— Добре. Но аз смятам, че забравихте нещо — каза Хенци и отново се зае с лулата си. — Не иска да тегли — каза той и продължи, сякаш между другото: — Избройте спокойно остатъка от вашите нещица, фон Гунтен. Ние внимателно претърсихме кошницата ви.
Амбулантният търговец мълчеше.
— Е?
— Кухненски ножове, господин докторе — тихо и тъжно каза амбулантният търговец. По врата му блестяха капки пот.
Хенци спокойно и бавно издухваше облак след облак дим — приветлив млад господин, изпълнен с доброжелателство.
— По-нататък, фон Гунтен, какво друго освен кухненски ножове?
— Бръсначи.
— Защо се бояхте да признаете това?
Амбулантният търговец мълчеше. Хенци протегна някак машинално ръка, сякаш искаше да се заеме отново с лампата. Но като видя, че фон Гунтен трепна, той отново я прибра. Вахмистърът не сваляше очи от амбулантния търговец. Пушеше цигара след цигара. Към това се прибавяше и димът от лулата на Хенци. Въздухът в стаята можеше да задуши човек. Много ми се искаше да отворя прозореца. Но затворените прозорци бяха част от метода.
— Момичето е убито с бръснач — каза сега Хенци сдържано и като че ли случайно.
Мълчание. Амбулантният търговец седеше клюмнал, безжизнен на своя стол.
— Драги фон Гунтен — продължи Хенци, като се облегна назад, — да говорим като мъже. Няма защо да се залъгваме. Аз знам, че вие сте извършили убийството. Но аз знам също, че и вие сте така изплашен от деянието, както и аз, както и всички ние. Нещо просто ви е прихванало, изведнъж сте се превърнали в звяр, нахвърлили сте се върху момичето и сте го убили, без да искате и безсилен да се въздържите. Това е било по-силно от вас. А когато отново сте дошли на себе си, фон Гунтен, сте се уплашили до смърт. Изтичали сте до Мегендорф, защото сте искали да се предадете, но сте загубили кураж, куража да си признаете. Сега трябва отново да намерите този кураж, фон Гунтен. И ние искаме да ви помогнем да го сторите.
Хенци млъкна. Амбулантният търговец се полюшна на стола си. Изглеждаше, че всеки момент ще рухне.
— Аз съм ваш приятел, фон Гунтен — твърдеше Хенци, — използувайте този шанс.
— Много съм уморен — изстена амбулантният търговец.
— Всички сме уморени — отговори Хенци. — Вахмистър Тройлер, донесете ни кафе, а по-късно бира. И за нашия гостенин фон Гунтен, ние от кантоналната полиция сме джентълмени.
— Аз съм невинен, господин комисар — шепнеше амбулантният търговец дрезгаво, — аз съм невинен.
Иззвъня телефонът. Хенци се обади, слуша известно време внимателно, след това постави слушалката и се усмихна.
— Я ми кажете, фон Гунтен, какво сте яли всъщност вчера на обед? — попита той спокойно.
— Бернско блюдо.
— Добре, и какво друго?
— За десерт — сирене.
— Ементалско, грайерцко?
— Тилзитско и горгонцола — отговори фон Гунтен и избърса потта от очите си.
— Добре си хапват амбулантните търговци — отговори Хенци. — И нищо друго ли не сте яли?
— Нищо.
— Аз бих помислил сериозно — предупреди го Хенци.
— Шоколад — сети се фон Гунтен.
— Виждате ли, все пак още нещо — кимна му Хенци ободрително. — А къде го ядохте?
— На края на гората — отговори амбулантният търговец и погледна Хенци недоверчиво и уморено. Лейтенантът угаси настолната лампа. В изпълненото с дим помещение остана да свети слабо само горната лампа.
— Току-що получих доклада от института по съдебна медицина, фон Гунтен — заяви той състрадателно. — Момичето е било сецирано. В стомаха му е открит шоколад.
Сега и аз бях убеден във вината на амбулантния търговец. Признанието му беше само въпрос на време. Кимнах на Хенци и излязох от стаята.
Не се бях излъгал. На другата сутрин, беше събота, Хенци ми телефонира в седем часа сутринта. Амбулантният търговец бил признал. В осем бях в бюрото. Хенци все още беше в някогашния кабинет на Матей, загледан навън през отворения прозорец. Обърна се уморено към мен и поздрави. На пода бирени шишета, пепелници препълнени. Освен него в стаята нямаше вече никой друг.
— Пълно признание ли? — попитах аз.
— Тепърва ще го направи — отговори Хенци. — Най-важното е, че призна сексуалното убийство.
— Надявам се, че сте процедирали правилно — измърморих аз.
Разпитът беше продължил над двадесет часа. Разбира се, това не беше позволено, но в края на краищата ние, полицията, не можем да се съобразяваме винаги с предписанията.
— Иначе не прибягнахме до каквито и да било непозволени методи, господин комендант — обясни Хенци.
Отидох в „будката“ и наредих да доведат амбулантния търговец. Той вече едва се държеше на краката си и бе подкрепян от полицая, който го доведе, но не седна, когато го поканих.
— Фон Гунтен — казах аз неволно с приветлива нотка в гласа, — както чувам, вие сте признали, че сте убили малката Гритли Мозер.
— Аз убих момичето — отговори амбулантният търговец толкова тихо, че едва можах да го разбера, и се втренчи в пода. — Оставете ме сега на мира.
— Вървете сега да спите, фон Гунтен — казах аз, — ще продължим разговора по-късно.
Изведоха го. На вратата се сблъска с Матей и се спря. Дишаше тежко. Отвори уста, като че искаше да каже нещо, но не продума нито дума. Само гледаше Матей, който малко смутено му направи път.
— Върви — каза полицаят и отведе фон Гунтен.
Матей влезе в „будката“ и затвори вратата след себе си. Аз запалих една пура.
— Е, Матей, какво ще кажете на това?
— Разпитвали са нещастника над двадесет часа!
— Хенци е възприел този метод от вас, във вашите разпити вие сте били също тъй упорит — отвърнах аз. — Но не намирате ли, че той проведе своя пръв самостоятелен случай всъщност много добре?
Матей не отговори нищо.
Наредих да ни донесат две кафета с мляко и виенски кифли.
И двамата се чувствувахме гузни. Горещото кафе не подобри настроението ни.
— Имам чувството, че фон Гунтен ще се откаже от своето признание — каза най-после Матей.
— Възможно е — отвърнах аз мрачно, — тогава просто ще го обработваме наново.
— Вие го считате за виновен? — попита той.
— А вие не ли? — попитах аз в отговор. Матей се поколеба:
— Да, всъщност и аз — отговори той доста неуверено.
През прозореца като матово сребро струеше утринта. От Зилския кей долитаха шумовете на улицата, а в казармата маршируваха войници.
Тогава се появи Хенци. Влезе, без да почука.
— Фон Гунтен се е обесил — доложи той.
Килията се намираше в края на дълъг коридор. Ние затичахме натам. Двама полицаи се занимаваха вече с амбулантния търговец. Той лежеше на пода. Бяха му разкъсали ризата. Косматите гърди бяха неподвижни. На прозореца още се клатеха тирантите му.
— Нищо не може вече да помогне — каза единият от полицаите. — Той е мъртъв.
Аз запалих отново изгасналата си пура, а Хенци взе една цигара.
