— Подозрението, че в образа на великана с таралежчетата Гритли Мозер е нарисувала своя убиец, не е съвсем неоснователно.
— Глупости, Матей — отвърна лекарят сърдито, — тази рисунка е просто продукт на детска фантазия, не градете на нея никакви надежди.
— Може би — отговори Матей, — но затова пък автомобилът е възпроизведен много добре. Бих казал, че това е някаква стара американска кола, а и великанът е живо нарисуван.
— Но великани не съществуват! — каза лекарят нетърпеливо. — Не ми разправяйте приказки.
— Един голям, едър мъж лесно би могъл да се стори великан на едно малко момиченце.
Лекарят погледна Матей учудено.
— Вие смятате, че убиецът е едър мъж?
— Това, разбира се, е само предположение — уклончиво отговори комисарят. — Ако е вярно, значи убиецът кара някаква стара черна американска кола.
Лохер бутна очилата на челото си, взе рисунката в ръка и почна да я разглежда внимателно.
— Какво искате от мен? — попита той несигурно.
— Ако предположим, че не притежавам нищо друго от убиеца освен тази рисунка — обясни Матей, — тя ще бъде единствената следа, по която бих могъл да се насоча. Но в този случай тя би представлявала за мен нещо като рентгенова снимка за несведущ. Не бих могъл да я разтълкувам.
Лекарят поклати глава.
— На тази детска рисунка не би могло да се прочете нищо за убиеца — отговори той и отново сложи рисунката на бюрото. — Може само да се каже нещо за момичето, което я е нарисувало. Гритли трябва да е била интелигентно, будно и весело дете. Децата рисуват не само това, което виждат, но и това, което чувствуват. Фантазия и реалност се смесват. Така някои неща на тази рисунка са реални — големият мъж, автомобилът, момичето. Други изглеждат като шифровани — таралежите, животното с големите рога. Все загадки. А тяхното разрешение — е, да — него Гритли е отнесла в гроба. Аз съм медик, не се занимавам с призоваване на духове. Приберете си рисунката. Глупост е да се занимаваме повече с нея.
— Вие просто не смеете.
— Не обичам да си губя времето напразно.
— Това, което наричате губене на време, е може би само стара метода — каза Матей. — Вие сте човек на науката и знаете какво е работна хипотеза. Гледайте на моето предположение, че на тази рисунка е изобразен убиецът, като на такава хипотеза. Участвувайте в моята фикция и нека видим какво ще излезе от това.
Лохер погледна за миг комисаря замислено, след това отново почна да разглежда рисунката.
— Как изглеждаше всъщност амбулантният търговец? — попита той.
— Невзрачен.
— Интелигентен?
— Не глупав, но мързелив.
— Не е ли бил съден веднъж за престъпление против нравствеността?
— Имал е нещо с една петнадесетгодишна девойка.
— Връзки с други жени?
— Разбира се, като амбулантен търговец. Изобщо той е водел доста разгулен живот — отговори Матей.
Сега Лохер беше заинтригуван. Нещо не беше ясно.
— Жалко, че този донжуан е признал и се е обесил — промърмори той, — иначе никога не бих казал, че е сексуален убиец. Но да разгледаме сега вашата хипотеза. Ако съдим по външния вид, великанът с таралежите на рисунката съвсем прилича на сексуален убиец. Той е голям и едър. Обикновено ония, които посягат по този начин на деца, са примитивни, повече или по-малко слабоумни, имбецилни и дебилни, както се изразяваме ние, лекарите, здрави физически, склонни към насилие по отношение на жените или страдат от комплекс на малоценност, или са импотентни.
Той спря, изглежда, беше открил нещо.
— Странно — каза той.
— Какво има?
— Датата под рисунката.
— Е?
— Повече от седмица преди убийството. Ако вашата хипотеза е вярна, Гритли Мозер е срещнала своя убиец преди престъплението, Матей. Странно е, че тя е изобразила своята среща във формата на приказка.
— Чисто по детски.
Лохер поклати глава.
— Децата също не вършат нищо без причина — каза той. — Навярно големият черен мъж е забранил на Гритли да разказва за тайнствената им среща. И горкото дете го е послушало и е разказало една приказка вместо истината, иначе някой е щял може би да заподозре нещо и детето е щяло да бъде спасено. Признавам, това действително е дяволска история. Изнасилено ли е било момичето? — попита той внезапно.
— Не — отговори Матей.
— Същото се е случило и с момичетата, които бяха убити преди години в Санкт-Гален и в Швиц, нали?
— Точно така.
— Също с бръснач?
— Също.
Сега и лекарят си наля коняк.
— Според мен това не е убийство на сексуална почва, а акт на отмъщение — каза той. — Който и да е бил убиецът — амбулантният търговец или великанът с таралежите на бедната Гритли, с тези убийства той е искал да си отмъсти на жените.
— Но едно момиче не е жена.
Лохер не се остави да бъде разколебан.
— Но при болни хора може да замести жена — обясни той. — Тъй като убиецът не смее да посегне на жени, той посяга на малки момичета. Вместо жената, той убива тях. Затова и винаги се насочва към един и същи вид момичета. Проверете и ще видите, че всички жертви си приличат. Не забравяйте, че убиецът е примитивен човек и че независимо от това дали са слабоумни по рождение, или вследствие на прекарана болест, такива хора не могат да контролират своите нагони. Способността им да възпират своите импулси е ненормално слаба, необходимо е съвсем малко, слабо нарушение на обмяната на веществата, няколко дегенерирали клетки — и човек става животно.
— А причината да си отмъщава?
Лекарят се замисли.
— Може би сексуални конфликти — обясни той, — може мъжът да е бил потискан или експлоатиран от жена. Може жена му да е богата, а той беден. Може тя да има по-високо обществено положение от него.
— Всичко това не важи за амбулантния търговец — констатира Матей.
Лекарят сви рамене.
— Тогава нещо друго ще важи за него. И най-абсурдните неща са възможни между мъж и жена.
— Ако амбулантният търговец не е убиецът, съществува ли опасност от нови убийства занапред? — попита Матей.
— Кога е извършено убийството в кантона СанктГален?
— Преди пет години.
— А в кантона Швиц?
— Преди две.
— Интервалите от един случай до друг намаляват — констатира лекарят. — Това би могло да означава засилване на болестта. Съпротивата срещу афектите очевидно отслабва все повече и ако му се удаде случай, болният би извършил ново убийство навярно още след няколко месеца и дори седмици.
