— Смущение в говора?
— Също не.
— Да чувате гласове?
— Глупости.
— Да ви избива пот?
Матей поклати глава. Здрачът и приказките на доктора го караха да губи търпение. Потърси пипнешком цигарите. Най-после ги намери. Ръката, с която пое запалената от доктора кибритена клечка, трепереше. От яд. Положението беше много глупаво, той трябваше да предвиди това и да избере друг психиатър. Но той обичаше този лекар, когото те викаха от време на време за „Казерненщрасе“ като вещо лице по-скоро от симпатия. Имаше доверие в него, защото другите лекари се отнасяха към него пренебрежително, защото минаваше за особняк и фантазьор.
— Възбуден — констатира лекарят почти радостно. — Да повикам ли сестрата? Ако искате още сега да идете във вашата стая...
— И на ум не ми идва — отвърна Матей. — Имате ли коняк?
— Ще ви дам нещо успокоително — предложи лекарят и стана.
— Нямам нужда от успокоително, имам нужда от коняк — отвърна грубо комисарят.
Лекарят трябва да бе натиснал копчето на някаква скрита инсталация, защото на вратата се появи един пазач.
— Донесете една бутилка коняк и две чаши от квартирата ми — нареди лекарят и си разтърка ръцете, навярно от студ. — Но по-бързичко!
Пазачът изчезна.
— Наистина, Матей — обясни лекарят, — струва ми се, че е съвсем наложително да постъпите в болницата. Иначе всеки момент може да настъпи пълен душевен и физически крах. А ние искаме да го предотвратим, нали? При известно старание ще успеем.
Матей не отговори нищо. Замълча и лекарят. Само веднъж иззвъня телефонът. Лохер вдигна слушалката и каза:
— Зает съм.
Вън сега бе почти тъмно, толкова бързо се бе смрачило тази вечер.
— Да запаля ли горната лампа? — попита лекарят, само за да каже нещо.
— Не.
Матей се бе овладял отново. Когато пазачът дойде с коняка, той си наля, изпи го и си наля отново.
— Лохер — каза той, — оставете сега вашите глупави шеги като „човече божи“, „по-бързичко“ и така нататък. Вие сте лекар. Случвало ли ви се е някога във вашата професия да не можете да разрешите някой случай?
Лекарят го погледна учудено. Този въпрос го смути и обезпокои, защото той не знаеше накъде бие.
— Повечето от моите случаи са неразрешими — отговори най-после той честно, макар още в същия миг да почувствува, че не би трябвало да дава подобен отговор на един пациент, за какъвто все още считаше Матей.
— При вашата професия мога да си го представя — отговори Матей с ирония, която настрои лекаря тъжно.
— Само за да ми зададете този въпрос ли дойдохте тук?
— И за това.
— За бога, какво става с вас? Та нали вие бяхте за нас образец на благоразумие? — попита лекарят смутено.
— Не знам — отговори Матей несигурно, — убитото момиченце. . .
— Гритли Мозер?
— Непрекъснато мисля за това момиченце.
— То не ви дава покой?
— Вие имате ли деца? — попита Матей.
— Аз също не съм женен — отговори лекарят тихо и отново се смути.
— Аха, и вие също. — Матей млъкна мрачно. — Виждате ли, Лохер — заговори той отново, — аз гледах внимателно и не отвърнах поглед като моя приемник Хенци, нормалния: в шумата лежеше един обезобразен труп, само лицето беше недокоснато — едно детско личице. Гледах, без да откъсвам очи — в храстите се виждаха още червената му рокля и бисквити. Но това не беше най-страшното.
Матей млъкна отново, сякаш се уплаши. Той беше от ония, които никога не говорят за себе си, а сега все пак бе принуден да направи изключение, защото имаше нужда от този малък, подобен на птица лекар със смешните очила, който единствен можеше да му помогне и на когото трябваше срещу това да открие душата си.
— Преди малко вие с право се учудихте — продължи той най-после, — че все още живея в хотел. Не исках да влизам в пряк допир със света, предпочитах да го подчиня като рутинер, но да не страдам заедно с него. Исках да бъда по-горе от него, да не губя самообладание и да го управлявам като техник. Издържах гледката на убитото момиче, но когато застанах пред родителите, силите внезапно ми изневериха, изведнъж пожелах да се махна от тази проклета къща в Мосбах и така обещах в името на спасението на душата си да намеря убиеца, само за да не бъда принуден да гледам повече страданието на тези родители, безразличен към това, че не мога да удържа обещанието си, тъй като трябваше да замина за Йордания. И след това се предадох отново на старото безразличие, Лохер. Беше така отвратително. Не се застъпих за амбулантния търговец. Оставих ги да вършат каквото искат. Отново станах човекът без чувства, какъвто бях по-рано. „Матей Страшилището“, както ме наричат в Нидердорф [Квартал в центъра на Цюрих с кръчми и заведения със съмнителна публика. — Б. пр.]. Намерих отново убежище в спокойствието, в превъзходството, в официалността, в безразличието, докато видях децата на летището.
Лекарят бутна настрана своите бележки.
— И се върнах — каза Матей. — Останалото ви е известно.
— И сега? — попита лекарят.
— И сега съм тук, защото не вярвам във вината на амбулантния търговец и трябва да изпълня обещанието си.
Лекарят стана и отиде до прозореца.
Появи се пазачът, зад него вторият.
— Вървете си в отделението — каза лекарят, — нямам вече нужда от вас.
Матей си наля коняк и се засмя.
— Добър е този „Реми Мартен“.
Лекарят все още стоеше до прозореца и гледаше навън.
— Как мога аз да ви помогна? — попита той безпомощно. — Аз не съм криминалист.
След това се обърна към Матей.
— Защо всъщност смятате, че амбулантният търговец е невинен? — попита той.
— Ето, вижте.
Матей сложи на масата лист хартия и грижливо го разгъна. Беше детска рисунка. Вдясно долу с непохватен почерк бе написано „Гритли Мозер“, а с цветен молив бе нарисуван един мъж. Той беше голям, по-голям от елите, които го заобикаляха като странни треви, нарисуван, както рисуват децата — точка, точка, запетая, минус, скобка, завъртулка... Беше с черна шапка и черни дрехи, а от дясната му ръка, която представляваше кръгче с пет чертички, се сипеха няколко малки кръгчета с много космички и като звезди падаха върху мъничко момиченце, по-малко от елите. Най-горе, всъщност вече в небето, бе нарисуван черен автомобил, а до него някакво странно животно с чудновати рога.
— Тази рисунка е от Гритли Мозер — обясни Матей. — Взех я от класната й стая.
— И какво трябва да изобразява тя? — попита лекарят, като разглеждаше рисунката с недоумение.
— Великана с таралежчетата.
— Какво значи това?
— Гритли разказвала, че един великан й подарил в гората малки таралежчета. Рисунката изобразява тази среща — обясни Матей и посочи малките кръгчета.
— И затова вие смятате...
