Ан Дюгюел
Къщата на художника
Без съмнение мястото, където Клара предпочита да пише, е стаичката в дъното. Естествено, целият музей я пленява с изключителните си богатства, което не подлежи и на съмнение, но в полутъмното ъгълче без прозорци, красено само от две неугледни картини, тя се чувства като у дома си. Между стената и една витрина, където някой царствено е разположил любимите предмети на художника — надгробната му маска и настолната библия, пространството е достатъчно. Тук е и тясната ниша, в която тя се сгушва — сама срещу трагичната картина
Клара е на дванайсет години — анемично момиченце със страдалческо личице, с богато, освободено от предразсъдъци въображение и с подчертано влечение към самотата. Единственото дете на разведена майка, тя от дълги години прекарва времето си както намери за добре: мама е на работа до седем часа вечерта, а върне ли се у дома, винаги е прекалено изморена, за да й отдели нужното внимание. Оставена сама със себе си, Клара отдавна си е създала свои собствени навици — цяла една своеобразна организация на живот, която съответно подхожда на нейния темперамент и от която тя получава голямо удовлетворение.
Центърът на тази организация е без съмнение музеят Виерц. Намиращ се на стотина метра от дома й в центъра на квартал Леополд в Брюксел, той няма почти нищо общо с онова, което си представяме, чуем ли думата музей. Бяла, спретната къщичка, заобиколена от подредена градинка, която също с нищо не се различава от съседните. Единственото, по което музеят може да се отличи от залепените на калкан къщи, е окачената на скърцащия портал медна табелка, съобщаваща на посетителите кога могат да направят безплатна визита и часовете на отваряне. Тук винаги ще намерите възрастния уредник-инвалид, настанен на тази лека за него работа от администрация, загрижена за своите пострадали от войната. Пушещ лула на входния праг, независимо от сезона, той е обърнал гръб на светилището и искрено е учуден, когато някой заблуден турист се накани да влезе и посети музея.
Прекрачвайки прага на къщата, човек сякаш се потапя в неизживяна до този момент магия. Ателието на художника се намира отдясно, в средното крило на постройката. Петнадесетметровите високи стени подслоняват огромни платна с изумителни сюжети в рубенсов стил. Страшни, адски същества с диво преплетени тела, огнени пламъци, синкаво-зеленикави заплашителни сенки дебнат, космически вихрушки се извиват, спотаени ужаси пъплят. Изпълзели от пъкъла архангели, дяволи, скелети, обезобразени трупове, отвратителни лица с обезумели погледи… картина след картина пред посетителя се разкриват всички фази на потресаващ и главозамайващ филм. Ужасена полуусмивка, око, обезумяло от страх и изскочило от орбитата си… Но това не е всичко! Малко по-нататък е детеубийцата, размахваща в ръце парчетата плът на кървящо, изкормено бебе… а до нея ви чакат
Клара не смее да влиза в тази зала. Единствено от коридора тя дръзва да хвърли бърз поглед с полупритворени клепачи, а дългите й мигли, филтриращи картината, предпазват грижовно ретините от агресията на изложените картини. В никакъв случай не бива да се поддава на паниката — това ще е прекалено силна доза за нея. Ала колкото и да внимава, внезапно застигнато от тази крайна лудост, залято като с цунами от обезумелите и запълзели подире му видения на художника, момичето е принудено веднага да отстъпи.
Другите стаи са доста „по-спокойни и човешки“: портретите, пейзажите, скиците са с обикновени размери, смекчаващи обзелия я ужас. Клара минава почти без да се застоява в тях, бърза да стигне до края на музея, където са изложени любимите й платна —
От месеци насам тя идва тук всеки ден след училище. В началото изненадан, сега, с течение на времето, уредникът вече е свикнал с безмълвното й упорство и посетителката от „четири следобед“ бързо му е станала някак си по-близка.
„Добър ден!“ — поздравява безизразното, безжизнено личице, минавайки пред него. Той отговаря с кимване и въздишка, без нищо да промълви.
Несмущавана от никого, Клара се насочва право към своята цел, без да се заблуди нито за миг. Влиза в своето убежище и там сваля ученическата си чанта, причинявала до този момент болки в плешките й, измъква отвътре две книжки и три тетрадки, сгушва се в своето ъгълче и потъва в ученическата си работа. Срещу нея преждевременно погребаният мъртвец, застинал и неподвижен повече от век, с блуждаещ, но светещ в полумрака поглед, напразно се мъчи да открехне своя зле захлупен ковчег, докато Принцът на Мрака с възхитително надменна гримаса покровителствено разперва над нея плащовете на черните си криле, сякаш за да я благослови и вземе под своя закрила.
Сряда е денят, който тя изцяло прекарва затворена в къщата на художника. С блокче и химикалка или пък с някоя стара книга, както й скимне, Клара трескаво пише стихотворения или чете до насита романи. Напуска любимото си уединено местенце малко преди да затворят, едва тогава, когато, влачейки дървения си крак, чиито стонове грозно отехтяват по настланите с плочи коридори, пазачът идва да я предупреди, че вечерта отдавна е настъпила…
И всичко това тя прави въпреки разклатеното си здраве, което с течение на времето още повече се разклаща.
Двадесет години по-късно.
„Нищо не се е променило!“ — мисли си Клара със свито от вълнение сърце. Гърлото й е пресъхнало, някаква буца се надига отвътре в него.
Ето я старата сенчеста улица, съвсем провинциална на вид със своите олющени фасади от XIX век, с лехите от рози и хортензии, с уличните фенери от ковано желязо — да, улицата си е абсолютно същата. Времето тук като че ли е спряло, замряло неподвижно в една безпогрешна, непоклатима леност.
Клара паркира колата пред оградата на музея, излиза. Тя е елегантна, решителна и пробивна млада жена, създадена да преуспява. Журналистка в известен всекидневник, тя се е възползвала от случая да направи репортаж в Брюксел, за да си позволи подобно пътуване дотук, невъзможно по друг повод и в друго време… За нея това е един вид отдушник, който би могъл да я пречисти, да й помогне да се освободи от кошмарите, преследвали я от цяла вечност, обсебили я именно тук, на това място, в което все още се таи тяхната бърлога.
Тя набързо изкачва няколкото стъпала, водещи към градинката с шадраванчето, замлъкнало и то, преминава я с бързи стъпки. Застанал на прага и едва забележимо поостарял, пазачът я поздравява пак така лаконично, както и преди. Сякаш се е разделил с нея не преди години, а вчера. Така е — има неща и събития, над които времето няма повече власт. Този инвалид, както и обкръжението му, са едно от тях — спокоен наблюдател, оставящ дните да отминават, без да се притеснява от това.
Тя влиза в къщата и се потапя в сладникавостта на лъхналите я миризми. Отново в нея изплуват старите спомени за блудкавия, неприятен дъх на зловонна, разпадаща се тлен, присъщ на онези места, където накуп са събрани много старинни вещи, където въздухът не се обновява, където молекулите са в застой и се обединяват, а после бавно се разпадат в полумрака на мавзолея. Подтикната от нещо, загнездило се дълбоко в съзнанието й, а може би и от тази възкресяваща, сякаш материализираща се пред нея атмосфера, Клара се приближава към ателието. Отново запъпля същият страх, кожата й отново настръхва, като че ли тя пак е на дванайсет години. Страхът от среднощните кошмари. А после идва и принудата, не, по-скоро съблазънта, изкушението да погледне, да втренчи взор внимателно към
„Този тип явно е бил шизофреник! — мисли си тя, а в действителност шепти, овладявайки с мъка обземащата я тревога. — Наистина е бил шизофреник. Иначе не би могъл да сътвори всичко това. Побъркан странник, мечтател-ексцентрик, излял във величавите картини виденията на своя заболял мозък. И без
