водата няколко морски звезди — не познавам добре този вид същества и затова и сега не съм сигурен дали те имаха основание да се чувствуват задължени, че сторихме това, или не — и се отправихме към жилището на мистър Пеготи. Спряхме се на завет край рачешката къщичка, за да разменим една невинна целувка, и влязохме на закуска, пламнали от здраве и удоволствие.
— Като два млади дрозда — каза мистър Пеготи и аз приех това като ласкателство.
Разбира се, бях влюбен в малката Емилия. Уверен съм, че обичах това дете също така нежно и с по- голяма чистота и незаинтересованост, отколкото съществуват и в най-хубавата любов на зрялата възраст, колкото и силна и облагородяваща да е тя. Въображението ми окръжаваше това дребничко синеоко същество с някакво ефирно сияние, което правеше от него ангел. Ако през някое слънчево утро тя бе разперила крилца и бе хвръкнала пред очите ми, не мисля, че бих счел това за нещо необикновено.
Цели часове се скитахме по мрачния, плосък ярмутски бряг подобно на влюбени. Дните пробягваха край нас и сякаш самото време не беше още пораснало, а бе дете, което вечно си играе. Казах на Емилия, че я обожавам и че ако не ми признае, че и тя ме обожава, ще бъда принуден да се самоубия със сабя. Тя ми отвърна със същото и не се съмнявам, че бе така.
А колкото се отнася до някакво чувство за неравенство, за това, че бяхме много малки, или за други пречки на пътя ни, то това не ни безпокоеше, тъй като нямахме бъдеще. Не мислехме, че ще пораснем, както и не очаквахме да станем по-малки. Будехме възхищение у мисис Гъмидж и Пеготи, които вечер често си шепнеха, когато ни виждаха да седим влюбено на малкото си сандъче:
— Божичко, колко са милички! — Мистър Пеготи ни се усмихваше иззад лулата си, а Хам по цяла вечер се хилеше и не вършеше нищо друго. Удоволствието, с което ни гледаха, приличаше на удоволствието, с което биха гледали някоя играчка или джобна репродукция на Колизеума.
Скоро открих, че мисис Гъмидж не е винаги толкова приятна, колкото би могла да бъде при обстоятелството, че живее при мистър Пеготи. Мисис Гъмидж имаше припрян нрав, а понякога хленчеше повече, отколкото би могло да бъде приятно за другите членове на едно такова малко общежитие. Ставаше ми много мъчно за нея, но имаше моменти, когато ми се струваше, че би било по-добре, ако си имаше собствен апартамент, където да се уедини, докато духът й се уталожи.
Понякога мистър Пеготи отиваше в една кръчма, наречена „Доброжелателят“. Узнах това на втората или третата вечер от пребиваването ни там. Той не си беше дошъл и мисис Гъмидж погледна към холандския часовник между осем и девет часа, като каза, че той е в кръчмата и още от сутринта е знаела, че ще бъде там.
През целия ден мисис Гъмидж беше в потиснато състояние на духа и сутринта бе избухнала в сълзи, когато огънят пушеше.
— Аз съм едно нещастно самотно същество — бяха думите й при тази неприятност — и всичко ми върви наопаки.
— О, скоро ще се оправи — каза Пеготи, — пък освен това на тебе не ти е по-неприятно, отколкото на нас.
— Аз го чувствувам по-силно — каза мисис Гъмидж.
Денят беше много студен и вятърът режеше. Правеше ми впечатление, че ъгълът край камината, в който седеше мисис Гъмидж, беше най-топлият и най-уютният в цялата къща, а и столът й беше най-удобният, но през този ден той никак не й се струваше подходящ. Тя непрестанно се оплакваше от студа и от тръпки по гърба. Най-после зарони сълзи и по този повод и отново каза, че е „нещастно, самотно създание, на което всичко върви наопаки“.
— Действително, че е много студено — каза Пеготи. — Сигурно всички усещат това.
— Аз го чувствувам по-силно от другите хора — каза мисис Гъмидж.
Така беше и на обед. На мисис Гъмидж винаги се поднасяше веднага подир мене, комуто даваха предпочитание като на виден гост. Рибата беше дребна и костелива, а картофите малко изгорели. Всички признахме, че това е нещо като разочарование, но мисис Гъмидж каза, че го чувствува по-силно от нас, и отново зарони сълзи, като с голяма горчивина направи предишната декларация.
Също така, когато мистър Пеготи си дойде вкъщи към девет часа, тази нещастна мисис Гъмидж плетеше в ъгъла си в много жалко и потиснато състояние на духа. Пеготи работеше весело. Хам кърпеше един чифт големи рибарски ботуши. А аз, седнал до малката Емилия, им четях. След чая мисис Гъмидж не бе продумала нито една дума, а само бе въздъхнала, без дори да вдигне очи.
— Е, приятели — каза мистър Пеготи, заемайки мястото си, — как сте?
Всички казахме по нещо или го погледнахме мило, за да го приветствуваме, само мисис Гъмидж поклати безмълвно глава над плетката си.
— Какво има? — запита мистър Пеготи, като плесна ръце. — Хайде, майко, развесели се!
Мисис Гъмидж не даваше вид, че е способна да се развесели. Тя извади една стара черна копринена кърпа и си избърса очите. Но вместо да я мушне в джоба си, тя я държеше в ръка, като отново се избърса и после още веднъж, и я пазеше, готова за употреба.
— Какво има? — запита пак мистър Пеготи.
— Нищо — отвърна мисис Гъмидж. — Идваш от „Доброжелателят“, нали, Даниъл?
— Е, да, наминах там тази вечер — каза мистър Пеготи.
— Мъчно ми е, че те прогонвам там.
— Да ме прогонваш ли! Не се нуждая от никакво прогонване. Самичък си ходя там с най-голяма готовност — отвърна мистър Пеготи, като се засмя искрено.
— Да, с голяма готовност — каза мисис Гъмидж, като поклати глава и си изтри очите. — Да, да, с голяма готовност. Много ми е мъчно, че аз те принуждавам да ходиш там с голяма готовност.
— Нищо подобно. Ни най-малко не ме принуждаваш! — каза мистър Пеготи.
— Да, да, така е — извика мисис Гъмидж. — Знам си каква съм. Знам, че съм едно клето, самотно същество и не само че всичко ми върви наопаки, но и с хората никак не се погаждам. Да, да, аз чувствувам всичко по-дълбоко от другите хора и го показвам повече. Това е нещастието ми.
Като седях и слушах всичко това, не можах да не си помисля, че това нещастие се простира и върху другите членове на това семейство, а не само върху мисис Гъмидж. Обаче мистър Пеготи не й каза нищо подобно, а само отново я подкани да се поразвесели.
— Не съм това, което самата аз бих желала да бъда — каза мисис Гъмидж. — Съвсем не съм. Знам си го много добре. Тревогите ми ме направиха опака. Чувствувам много силно тревогите си и те ме правят такава. Знам си го много добре. Бих желала да не ги чувствам така силно, но не мога иначе. Бих желала да ме направят по-твърда, но не върви. Безпокоя цялата къща. Това не ме учудва. Цял ден съм тревожила сестра ти, а също и мастър Дейви.
Тук аз изведнъж се трогнах и изкрещях с голямо душевно вълнение:
— Не, мисис Гъмидж, не сте ме тревожили.
— Никак не е справедливо да върша това — каза мисис Гъмидж. — То е голяма неблагодарност от моя страна. По-добре е да се върна у дома и да умра. Аз съм едно клето самотно създание и ще бъде по-хубаво, ако не се пречкам тук. Ако ще върша всичко наопаки, ако всичко ще ми върви наопаки, най-добре това да става в моя дом, Даниъл, нека да си ида у дома, да умра и да се отървете от мен!
С тези думи мисис Гъмидж се оттегли да спи. Когато си отиде, мистър Пеготи, който не бе проявил и следа от някакво друго чувство освен най-дълбоко състрадание, погледна към нас и като кимна глава със същото това чувство, все още оживяващо лицето му, каза:
— Тя пак си спомни за стария!
Не можах добре да разбера за кой старик си спомня мисис Гъмидж, но когато ми помагаше да си легна, Пеготи ми обясни, че думата била за покойния мистър Гъмидж. При подобни случаи брат й винаги възприемал това за обяснение и то винаги го разчувствало. След като си бе легнал в хамака, самият аз го чух да повтаря на Хам:
— Горкичката! Пак си спомни за стария! — И колкото пъти мисис Гъмидж бе обхващана от това състояние през време на престоя ни там (което се случваше често), той винаги казваше същото нещо, за да обясни положението, и винаги вършеше това с най-нежно съчувствие.
Така се изнизаха двете седмици без никаква промяна освен тази на прилива и отлива, която измени часа на излизане и прибиране на мистър Пеготи, както и заниманията на Хам. Когато не беше зает, той понякога идваше на разходка с нас, за да ни покаже лодките и корабите, и веднъж или два пъти ни разходи
