която обикновено казвах следобед:
— Нека бог ви прости, госпожо Копърфийлд, за думите, които изрекохте в този миг, и нека никога да не изпитате истинско разкаяние!
— Това е достатъчно, да ме разтревожи — каза майка ми, — и то още в медения ми месец, когато и най-суровият ми неприятел би се смилил и не би развалял и малкото ми спокойствие и щастие. Дейви, ти си непослушно момче! А ти, Пеготи, си жестока и зла! О, божичко! — извика майка ми по нейния си капризен детински начин, като се обръщаше ту към единия, ту към другия от нас. — Какво неприятно нещо е този свят, когато човек най-много има право да очаква от него да бъде колкото може по-приятен!
Усетих докосването на една ръка, която знаех, че не е нито нейната, нито Пеготината, и се изправих на крака до кревата. Беше ръката на мистър Мърдстоун, която той държеше върху моята, докато казваше:
— Какво е това? Клара, любов моя, нима си забравила? Твърдост, мила моя!
— Много съжалявам, Едуард — каза майка ми. — Така желаех да съм добра, но ми е много мъчно.
— Така ли? — отвърна той. — Още отсега ли трябва да чувам подобно нещо, Клара?
— Казвам, че е много жестоко да ме тревожат сега — отвърна майка ми, като нацупи устни. — Наистина е жестоко, нали?
Той я привлече към себе си, пошепна нещо на ухото й и я целуна. И когато видях как майка ми склони глава на рамото му и ръката й докосна врата му, разбрах, че той може да оформя гъвкавия й характер, както си желае. А тогава знаех също тъй, както знам и сега, че той действително го вършеше.
— Слез долу, любов моя — каза мистър Мърдстоун. — Дейвид и аз ще слезем заедно.
— Мила моя — обърна се той към Пеготи с мрачно лице, след като майка ми си бе излязла (беше я отпратил с кимване и усмивка), — знаете ли името на господарката си?
— Тя ми е господарка от дълго време и би трябвало да го знам, господине — отвърна Пеготи.
— Вярно е — каза той, — но когато се изкачвах, стори ми се, че чух да я назовавате с име, което вече не е нейно. Знаете, че сега тя е взела моето име. Ще запомните това, нали?
След като ме погледна смутено няколко пъти, Пеготи си излезе с поклон, без да каже каквото и да било. Навярно тя разбра, че от нея се очаква да напусне стаята. Когато двамата останахме сами, той затвори вратата, седна на един стол, като ме държеше изправен пред себе си, и ме погледна втренчено. Усетих, че погледът му привлича моя и го гледам също така втренчено. Като си спомня как бяхме застанали лице срещу лице, като че ли чувам сърцето си да бие бързо-бързо.
— Дейвид — каза той, изтънявайки устните си, като ги притискаше една до друга, — какво мислиш бих направил, ако трябваше да се справя с някой упорит кон или куче?
— Не зная.
— Бих го набил.
Отговорих му с шепот и почувствах как дъхът ми спира.
— Бих го накарал да се свива и гърчи от болки. Бих си казал: Ще победя това същество дори и ако това ще му струва всичката му кръв. Какво е това по лицето ти?
— Кал — казах аз.
Той знаеше така добре, както и аз, че са следи от сълзи. Но и двадесет пъти да ми бе задал този въпрос и всеки път с двадесет удара, мисля, че детското ми сърце по-скоро би се пръснало, отколкото да му призная това.
— Доста си умен за възрастта си — каза той със свойствената си тържествена усмивка — и виждам, че добре ме разбра. Измий си лицето, господине, и слез долу с мен.
Той посочи към умивалника, който бях оприличил на мисис Гъмидж, и с едно движение на главата си ми даде да разбера, че трябва незабавно да го послушам. Малко се съмнявах тогава, а днес още по-малко, че би ме съборил с удари без никакво угризение, ако се бях поколебал.
— Клара, мила моя — каза той, след като бях изпълнил нарежданията му и се бяхме прибрали в гостната, с неговата ръка все още върху моята, — надявам се, че вече няма да бъдеш обезпокоявана. Скоро ще се отървем от детинските си капризи.
Бог ми е свидетел, че в този момент една ласкава дума би ме поправила за цял живот и може би бих станал съвсем друго същество. Една насърчителна дума, една дума на обяснение, на жал към детинското ми невежество, на приветствие и на уверение, че това е действително моят дом, би ме накарала да го уважавам искрено и би спечелила доверието ми, вместо да го слушам лицемерно и да го мразя. Струваше ми се, че на майка ми й е жал да ме гледа как стоя в стаята плах и чужд. И когато отидох крадешком до един стол, тя ме проследи с още по-тъжен поглед — може би долавяше плахостта на детските ми стъпки, — обаче думата не бе произнесена и времето й бе отминало.
Вечеряхме сами тримата. Изглежда, че той много обичаше майка ми — боя се, че това не ме караше да го мразя по-малко, — а и тя го обичаше. Разбрах от думите им, че една по-възрастна негова сестра ще дойде да живее при тях и че я очакват същата вечер. Не съм сигурен дали беше тогава, или по-късно, когато ми стана ясно, че без да взема дейно участие в каквато и да било работа, той имаше някакъв дял или участваше в годишните печалби на една винарска къща в Лондон, с която семейството му имало връзки още от времето на прадядо му и от която и сестра му получавала доходите си.
След вечеря, когато седяхме край огъня и обмислях как да избягам при Пеготи, без обаче да имам смелостта да се измъкна, за да не би това да обиди главата на семейството, един файтон спря до градинската порта и той излезе да посрещне гостенката. Майка ми го последва. Свенливо тръгнах подире й и когато стигна до вратата на гостната, тя се извърна в здрача, взе ме в прегръдките си, както правеше преди, и ми поръча шепнешком да обичам новия си баща и да го слушам. Стори това нежно, обаче набързо и скритом, сякаш беше нещо осъдително. И като протегна назад ръката си, хвана моята, но щом стигнахме до мястото в градината, където беше застанал той, тя ме пусна и го хвана подръка.
Новодошлата беше мис Мърдстоун, дама наистина с мрачен изглед; беше мургава като брат си, на когото много приличаше по лице и по глас. Имаше много гъсти вежди, които почти се сключваха над големия й нос, сякаш, лишена от възможността да има мустаци поради особеностите на пола си, ги бе видоизменила по този начин. Донесе със себе си два твърди черни сандъка със строг вид и с иницалите й от медни гвоздейчета на капаците им. Когато плащаше на кочияша, тя извади парите си от една корава стоманена кесия, която държеше в прилична на затвор чанта, окачена на ръката й с тежка верижка. Кесията се затваряше с шум подобен на тракането на зъби. Никога дотогава не бях виждал дама с такъв металически изглед като мис Мърдстоун.
Доведоха я в гостната с много приветствия и там тя благоволи да поздрави майка ми като нова близка роднина. Сетне тя погледна към мене и каза:
— Това момчето ви ли е, снахо?
Майка ми отговори утвърдително.
— Изобщо не обичам момчетата — каза мис Мърдстоун. — Момче, как си?
Отвърнах й при тези насърчителни обстоятелства, че съм много добре, и изразих надеждата, че и тя е добре. Сторих това с такъв равнодушен глас, че мис Мърдстоун веднага ме охарактеризира само с две думи:
— Липсва му държание!
Като произнесе това много отчетливо, тя ни помоли да благоволим да й покажем стаята, която оттогава нататък стана за мене място на ужас и страхопочитание. Там стояха двата черни сандъка, които никой никога не видя отворени или отключени. Над огледалото висяха в застрашителна редица (веднъж или дваж надзърнах в стаята, когато нея я нямаше) множество малки металически дрънкалки и верижки, с които мис Мърдстоун се разкрасяваше, когато се обличаше официално.
Доколкото можах да разбера, бе дошла тук завинаги и нямаше никакво намерение да си върви. На следната сутрин тя се залови да „помага“ на майка ми, като цял ден влизаше и излизаше от килера и подреждаше — а всъщност хвърляше в безпорядък — всичко наоколо. Почти първото забележително нещо, което ми направи впечатление у мис Мърдстоун, беше вечното й подозрение, че слугите крият някакъв мъж вкъщи. Под влиянието на тази заблуда тя се втурваше в килера за въглища в най-неподходящи моменти и никога не отваряше вратата на някой тъмен долап, без да потропа първо на нея с надеждата, че го е пипнала.
Макар че у мис Мърдстоун нямаше нищо ефирно, относно ставането сутрин тя беше същинска чучулига. Надигаше се (както и до днес вярвам, за да търси скрития мъж), преди още някой в къщата да бе
