с лодка. Не знам защо, някоя група впечатления свързваме по-здраво с дадено място, отколкото друга, макар и това, вярвам, да се случва с повечето хора, особено когато се касае до спомените им от детството. Никога не мога да чуя или да прочета името Ярмут, без да си спомня за едно неделно утро на брега. Камбаните биеха за черква, малката Емилия се облягаше на рамото ми. Хам лениво хвърляше камъчета във водата, а слънцето отвъд морето пронизваше гъстата мъгла и ни разкриваше корабите, подобни на собствените им сенки.
Най-сетне дойде денят за връщане вкъщи. Все още можех да понеса раздялата с мистър Пеготи и мисис Гъмидж, но мъката ми по малката Емилия беше пронизваща. Хванали се за ръка, ние отидохме до кръчмата, където преносвачът товареше, и там, на пътя, обещах, че ще й пиша. (Изпълних сетне това обещание, с букви, по-големи от онези, с които обикновено се пишат обявите за даване под наем.) При раздялата много се разчувствахме; и ако понякога през живота си съм имал празнота в сърцето си, то тя се появи тогава за първи път.
През всичкото време, докато бях в Ярмут, аз проявих неблагодарност към дома си, като не мислех почти никак за него. Но щом като се отправих към къщи, строгата ми млада съвест сякаш ми сочеше нататък с непоколебимия си пръст. И почувствах, още по-силно поради потиснатостта на духа си, че там е гнездото ми и че майка ми е моята утешителка и приятелка.
Колкото повече наближавахме, толкова повече растеше това чувство. И колкото по-познати ми изглеждаха предметите, край които минавахме, толкова по-силна ставаше възбудата ми при мисълта, че отивам там и че ще изтичам в прегръдките й. Но Пеготи, вместо да споделя тези чувства, опитваше се да ги възпира (макар и много нежно) и изглеждаше смутена и без настроение.
Но блъндърстоунското гарваново свърталище се появи въпреки волята й, когато пожела това конят на преносвача. Как добре си спомням всичко през онзи влажен, студен, сив следобед с мрачно небе, което заплашваше с дъжд!
Вратата се отвори и аз погледнах, полу в смях и полу в сълзи от приятна възбуда, за да зърна майка си. Но не беше тя, а една чужда слугиня.
— А, Пеготи! — извиках изплашен аз. — Не се ли е върнала още?
— Да, да, мастър Дейви, върнала се е — каза Пеготи, — почакайте малко, мастър Дейви, и аз ще… ще ви кажа нещо.
Възбудата й и присъщата й тромавост караха Пеготи да се извива по най-разнообразни начини при слизането от колата, по аз се чувствах твърде смаян и унил, за да й кажа това. Когато слезе, тя ме улови за ръка, поведе ме към кухнята и затвори вратата.
— Пеготи! — казах аз съвсем уплашен. — Какво се е случило?
— Да ви благослови бог, мастър Дейви, нищо не се е случило, миличък! — отвърна тя, като се стараеше да изглежда весела.
— Сигурен съм, че нещо се е случило. Къде е мама?
— Къде е мама ли, мастър Дейви? — повтори Пеготи.
— Да. Защо тя не дойде на портата и защо сме се затворили тук? О, Пеготи! — Очите ми бяха пълни със сълзи и имах усещането, че ще падна.
— Миличкото момченце! — извика Пеготи, хващайки ме. — Какво ви е? Кажете, миличък!
— Не е умряла, Пеготи, нали не е умряла!
— Не! — извика Пеготи със страшно силен глас.
После седна задъхана, като каза, че съм я изплашил.
Аз я прегърнах, за да премахна уплахата, и сетне застанах пред нея, гледайки я с тревожно любопитство.
— Вижте какво, миличък, би трябвало да ви го кажа по-рано, но нямах случай. Просто не ми беше възможно — рече Пеготи.
— Продължавай, Пеготи — казах аз, по-изплашен отпреди. Мастър Дейви — каза Пеготи, като развързваше бонето си с разтреперани пръсти и приказваше задъхано. — Можете ли да си представите? Имате си татко!
Аз трепнах и побледнях. Нещо — не зная какво или по какъв начин, свързано с гроба в черковния двор и с възкресението на мъртвите — ме облъхна като зловреден вятър.
— Нов баща — каза Пеготи.
— Нов ли? — повторих аз.
Пеготи се покашля, сякаш преглъщаше нещо много твърдо, и като ми протегна ръка, каза:
— Елате да го видите.
— Не искам да го видя.
— А също и майка ви — каза Пеготи.
Престанах да се дърпам. Влязохме право в хубавата гостна, където тя ме остави. От едната страна на камината седеше майка ми, а от другата — мистър Мърдстоун. Майка ми сложи настрана ръкоделието си и се изправи бързо, но както ми се стори, свенливо.
— Клара, скъпа моя — каза мистър Мърдстоун, — не забравяй! Овладявай се, винаги се овладявай! Добър ден, Дейви.
Подадох му ръка. След като се поколебах за миг, отидох и целунах майка си. И тя ме целуна, потупа ме нежно по рамото и отново се залови за ръкоделието си. Не ми бе възможно да я погледна, нито пък него, тъй като знаех, че той наблюдава и двама ни. Обърнах се към прозореца и се загледах към едни храсти, които бяха свели глави от студа.
Щом ми се удаде случай, веднага се промъкнах горе. Милата ми стара спалня беше променена и аз трябваше да спя другаде. Слязох долу, но и там всичко се бе променило. Заскитах из двора. Скоро обаче побягнах оттам, тъй като в празната кучешка колиба имаше едно грамадно куче озъбено, с дълга черна козина като „него“. То много се разгневи, като ме видя, и веднага се нахвърли срещу мене.
IV ГЛАВА
ИЗПАДАМ В НЕМИЛОСТ
Ако стаята, в която бяха преместили леглото ми, бе одушевено същество, което да може да свидетелства, бих могъл да се обърна към нея (интересно, кой ли спи сега там!) и да я помоля да потвърди с какво натежало от мъка сърце се прибрах. Качих се там, като през всичкото време, докато вървях по стълбите, чувах как кучето лае подире ми и поглеждайки я така вяло и тъжно, както ме поглеждаше и тя, седнах със скръстени ръце и се замислих.
Мислех си за най-чудновати неща. За формата на стаята, за пукнатините в тавана, за тапетите по стените, за неравностите по стъклата на прозореца, които шареха пейзажа вън с колелца и точки, за разклатения на трите си крака умивалник и за недоволния му изглед, който ми напомняше за мисис Гъмидж, обсебена от мисълта за стария. През всичкото време плачех, но освен дето усещах студ и самота, положителен съм, че не знаех за какво плача. Най-после, изпълнен с отчаяние, започнах да си мисля, че съм страшно влюбен в малката Емилия и че съм се откъснал от нея, за да дойда тук, където, изглежда, никой не ме иска и никой не ме обича така, както ме обичаше тя. Това ми се струваше толкова печално, че се търкулнах в един ъгъл на юргана и плаках, докато заспах.
Събудих се, когато някой каза: „Ето го!“ — и разви горещата ми глава. Майка ми и Пеготи бяха дошли да ме търсят и едната от тях бе сторила това.
— Дейви — каза майка ми, — какво има?
Стори ми се много чудно, че ми задава този въпрос, и й отговорих: „Нищо.“ Спомням си, че се обърнах по лице, за да скрия треперещите си устни, които й отговаряха по-вярно.
— Дейви — каза майка ми. — Дейви, дете мое!
Мога да кажа, че никои други думи, които би могла да промълви тогава, не биха ме разчувствали така, както да ме нарече свое дете. Скрих лицето си в завивките и я отстраних с ръка, когато тя искаше да ме вдигне.
— Това е твое дело, Пеготи, жестоко същество! — каза майка ми. — Няма никакво съмнение. Чудя се как съвестта ти позволява да настройваш собственото ми дете против мен! Какво искаш да постигнеш с това, Пеготи?
Клетата Пеготи вдигна ръце и очи и отвърна само с нещо, прилично на кратко повторение на молитвата,
