Сълзите на умиление, стичащи се от лелините очи, падаха право в топлата бира.
— Тя е най-смешното създание, което се е раждало на този свят — каза леля. — Още щом като я зърнах при онова клето дете, майка ти, веднага разбрах, че е най-смешното същество в света. Баркис обаче има своите добри качества!
Като даваше вид, че се смее, тя използува случая да сложи ръце върху очите си. Сетне отново се залови за препечения хляб и за разговора.
— Ох! Господ да е на помощ! — въздъхна леля. — Знам цялата работа, Трот. Баркис и аз доста си поприказвахме, докато ти беше излязъл с Дик. Всичко ми е известно. Просто не мога да си представя какво мислят да правят тези нещастни момичета. Чудя се защо не си разбиват главите в камъните — завърши тя мисълта си, която навярно й бе хрумнала, понеже бе отправила поглед към собствената ми камина.
— Клетата Емилия! — възкликнах аз.
— О, не я наричай клета — отвърна леля. — Тя трябваше добре да си помисли, преди да причини мъка на толкова хора! Целуни ме, Трот. Мъчно ми е, че животът ти е поднесъл такъв горчив опит.
Когато се наведох, тя сложи чашата си върху коляното ми, за да ме задържи, и каза:
— О, Трот, Трот! Значи ти си въобразяваш, че си влюбен, така ли?
— Да си въобразявам ли, лельо! — възкликнах аз, цял поруменял. — Обожавам я с цялата си душа!
— Обожаваш Дора и навярно считаш това момиченце за някакво крайно привлекателно същество, нали?
— Мила ми лельо — отвърнах аз, — никой не може да си представи какво е тя всъщност!
— Тъй ли? И не е ли глупавичка?
— Глупавичка ли, лельо!
Уверен съм, че и през ум не ми бе минавало да си помисля дали наистина е такава, или не. Разбира се, веднага отхвърлих това предположение, но все пак то влезе в главата ми като нещо съвсем ново.
— И не е ли лекомислена? — запита леля.
— Лекомислена ли, лельо? — Можех само да повторя това безоснователно предположение със същото негодувание, с каквото се бях отнесъл и към първото.
— Добре, добре! — възкликна тя. — Аз само питам. Ни най-малко не я подценявам. Клетата ми влюбена двойчица! И значи си представяте, че сте създадени един за друг, и си въобразявате, че животът ви ще бъде нещо като приятно пиршество, в което вие ще играете роля на сладкиши, така ли?
Тя ми зададе този въпрос така мило и с такава кротост, полушеговита и полунажалена, че наистина се трогнах.
— Знам, лельо, че сме млади и без житейска опитност и сигурно много от мислите и думите ни са глупави, обаче действително се обичаме дълбоко. Ако само си помисля, че Дора може да обича някого другиго или да престане да ме обича, или пък че аз мога да обичам друга или да престана да я обичам — просто не знам какво бих направил — навярно бих се побъркал!
— А, Трот! — възкликна леля, като поклати глава и се усмихна тъжно: — Ти си сляп, сляп, сляп!
— Познавам едного, Трот — подхвана след малко мълчание леля, — с много мек характер, който по пламенността на чувствата си много ми напомня на клетата си майка. Но този човек, Трот, се нуждае от някого с по-голяма твърдост от неговата, за да го поддържа и подкрепя. Да, Трот, той се нуждае от твърдост и крепкост!
— О, лельо, само ако знаеш Дорината твърдост каква е! — провикнах се аз.
— Трот, Трот! — повтори отново тя. — Ти си сляп, сляп! — И без да знам защо, почувствувах смътно загубата на нещо скъпо да се надвисва върху мен като тъмен облак.
— Както и да е — продължи леля, — не искам да наострям две млади същества едно срещу друго, нито пък да ги правя нещастни; така че, макар и в случая да се касае за младежко увлечение, а твърде често младежките увлечения — не искам да кажа, че това става винаги, — твърде често младежките увлечения се изпаряват бързо. Но това съображение не ще ни попречи да погледнем сериозно на работата и да се надяваме на щастлив край. Има достатъчно време нещата да се развият по предначертания си път!
Общо взето, това не беше много утешително за един пламенно влюбен младеж, но бях доволен, че съм се доверил на леля. Тъй като забелязах, че тя е изморена, благодарих й горещо за тази проява на любовта й към мен и след като си пожелахме мило лека нощ, тя си взе нощната шапчица и се прибра в спалнята ми.
Колко нещастен се почувствувах, когато си легнах! Как горчиво си мислех, сега мистър Спенлоу ще гледа на мен като на бедняк. Да, сега вече не бях това, което си мислех, че съм, когато предложих любовта си на Дора. Съзнавах, че най-благородното нещо, което трябваше да направя, беше да й разправя в какво положение се намирам и да я освободя от дадената дума, ако тя сметне за необходимо. Размишлявах си също така как ще трябва да преживявам, докато съм още на стаж и не печеля нищо; мислех си върху необходимостта да направя нещо, за да помогна на леля, макар и да не виждах никакво разрешение; за това, че ще дойде момент, когато няма да имам дребни пари за харчене, ще нося оръфани дрехи, няма да мога да й правя малки подаръци, няма да яздя елегантни сиви коне, няма да мога да се показвам в благоприятна светлина! Знаех, че тези мои мисли са подли и егоистични и се измъчвах, задето се тревожа така много за собствените си беди, но любовта ми бе толкова дълбока, че ми бе невъзможно да постъпвам иначе. Знаех, че е низост да мисля по-малко за леля и повече за себе си, но при това положение не можех да мисля за Дора, без да бъда егоист, а не можех да сложа Дора на второ място след който и да било смъртен. Колко нещастен бях през тази нощ!
През цялото време сънувах бедността във всичките й форми, обаче, изглежда, че съм сънувал, без всъщност да съм спал. Ту се виждах като някакъв дрипльо, който продава на Дора кибрит — шест снопчета клечки за половин пени; ту се появявах в съда с обувки, но по нощница и мистър Спенлоу ме смъмряше, че клиентите ме виждат в такъв въздушен костюм; ту събирах жадно трохите, които падаха от всекидневния бисквит на мистър Тифи, който той редовно изяждаше, когато часовникът на катедралата „Сейнт Пол“ удряше един; ту пък напразно се мъчех да си извадя позволително, за да се венчая за Дора, като нямах пари за необходимата такса, вместо която предлагах едната от ръкавиците на Юрая Хийп, която обаче бе отхвърлена от всички в съдилището. И през всичкото това време не губех усещането, че се намирам в собствената си стая, като се мятах подобно на заседнал кораб в море от завивки.
Леля също така беше неспокойна, тъй като често я чувах да се разхожда напред-назад из спалнята. Два или три пъти през нощта се появи в стаята ми, обгърната в дългия си фланелен халат, с който изглеждаше най-малко седем фута висока, и подобна на разтревожено привидение сядаше на единия край на дивана, на който бях легнал. Когато влезе първия път, аз се стреснах уплашен. Тя ми съобщи как от някаква особена светлина на небето предполагала, че Уестминстърското абатство е в пламъци, и уплашено ме запита дали смятам, че ако вятърът промени посоката си, огънят няма да обхване и Бъкингам Стрийт. След като полежах малко, открих, че е седнала край мен, шепнейки: „Клетото момче!“ Почувствувах се двадесет пъти по- нещастен, като видях как предано мислеше тя само за мен и колко егоистично аз гледах само себе си.
Просто невероятно ми беше, че една такава дълга за мен нощ може да бъде кратка за другите. Това ме унесе в нови мисли и си представях как някъде са се събрали много хора, които прекарват дълги часове в танци, докато най-после и това се превърна в сън, заслушах се в някаква еднообразна мелодия и виждах Дора да танцува все един и същ танц, без да ми обръща никакво внимание. Човекът, който през цялата нощ бе свирил на флейта, напразно се мъчеше да нахлузи на инструментите си една обикновена нощна шапка. Точно в този миг се събудих, или по-право престанах да се мъча да заспя, и най-после видях слънцето да грее през прозореца.
През онези дни в дъното на една от малките улички на квартала ни имаше стара римска баня, която може би стои там и досега и в която често отивах да се полея със студена вода. Облякох се колкото можех по-тихо и като оставих Пеготи да се грижи за леля, се хвърлих с главата напред в студения басейн, след което отидох да се поразходя до Хамстед. Надявах се, че това ще поосвежи разсъдъка ми и изглежда, че наистина сполучих, тъй като скоро дойдох до заключение, че първата стъпка, която трябва да предприема, е да видя дали не мога да напусна стажа си и да си взема обратно внесената такса. Закусих в една сладкарничка и се упътих към съдилището през току-що полетите улици и край приятно ухаещите летни цветя по градините и кошниците, които цветарите носеха върху главите си.
Предприел тази първа стъпка, с която исках да посрещна промяната в положението ни, пристигнах в канцеларията толкова рано, че имах на разположение цял половин час, преди старият Тифи, който винаги
