се явяваше пръв, да пристигне с ключа си. После седнах в сенчестото си ъгълче, гледах слънчевата светлина върху отсрещните комини и си мислех за Дора, докато дойде мистър Спенлоу, цял колосан и накъдрен.
— Как сте, Копърфийлд? — запита ме той. — Чудесна сутрин.
— Наистина прекрасна сутрин, сър — отвърнах аз. — Мога ли да ви кажа една дума, преди да отидете в съда?
— Разбира се — отговори ми той. — Елате в стаята ми.
Последвах го в частния му кабинет и той се залови да облича тогата си и да се нагласява пред малко огледало, окачено от вътрешната страна на вратата на вдадения в стената гардероб.
— Със съжаление трябва да ви съобщя, че имам доста обезпокоителни новини от леля.
— Боже мой! Надявам се, че не е парализирана, нали?
— Работата няма нищо общо със здравето й, сър — отвърнах. — Трябвало е да понесе много голяма парична загуба. Фактически останало й е съвсем малко.
— Вие ме слисвате, Копърфийлд! — провикна се мистър Спенлоу.
Аз поклатих глава.
— Наистина, господине, работите й сега са така променени, че бих желал да ви попитам дали ще бъде възможно, като пожертваме, разбира се, част от внесената такса — прибавих в миг аз, след като видях изражението на лицето му, — да развалим нашия договор относно моя стаж.
Никой не може да си представи какво ми струваше да направя това предложение. Все едно, че исках като услуга да ме отделят от Дора.
— Да развалим договора ли, Копърфийлд? Да го развалим? Обясних му със сравнителна твърдост, че просто не знам откъде ще мога да си набавям средства за преживяване, ако самичък не се заловя да работя нещо. За бъдещето си не се страхувам — обясних му аз, като особено наблегнах на последното обстоятелство, за да му дам да разбере, че все още мога да бъда считан годен за бъдещ зет, когато тези дни официално поискам дъщеря му, — обаче — допълних аз — понастоящем трябва да разчитам само на това, което сам успея да спечеля.
— Страшно много съжалявам, като чувам всичко това, Копърфийлд — каза мистър Спенлоу. — Страшно много съжалявам. Не е никак обичайно да се развалят договори поради подобни причини. Това съвсем не е професионален начин на действие. И не би трябвало да се създава подобен прецедент. Ни най-малко. Обаче едновременно с това…
— Вие сте много добър, сър — промълвих аз, като предчувствувах някаква отстъпка.
— Не, не, не казвайте това — отвърна мистър Спенлоу. — Едновременно с това исках да кажа, че ако съдбата не ми бе вързала ръцете — ако нямах съдружник — мистър Джоркинс…
В миг надеждите ми се сринаха, но направих нов опит.
— Мислите ли, сър — подхванах отново аз, — че ако спомена пред мистър Джоркинс…
Мистър Спенлоу поклати обезкуражително глава.
— Пази боже, Копърфийлд — отвърна той, — да проявя несправедливост към когото и да било, още по-малко пък спрямо мистър Джоркинс. Обаче аз познавам своя съдружник, Копърфийлд. Мистър Джоркинс не е човек, който би погледнал благосклонно на предложение от подобен характер. Мистър Джоркинс много трудно отстъпва от утъпкания път. Вие го знаете какъв е!
Положително не знаех нищо за него освен това, че отначало е работил самичък, а сега живее в някаква къща близо до Монтегю Скуеър, която страшно много се нуждае от пребоядисване; че идва много късно на работа и си отива много рано; че, както изглеждаше, не го питаха за нищо и че на горния етаж си имаше някаква тъмна дупка за стая, където не се вършеше никаква работа и където имаше един стар бележник от жълтеникава хартия на писалището му, неопетнен от мастило, и за който се носеше слух, че съществува от двадесет години.
— Имате ли нещо против, ако му спомена за тази работа, сър? — запитах го аз.
— Ни най-малко — отвърна мистър Спенлоу. — Обаче имам известна опитност с мистър Джоркинс, Копърфийлд. Бих желал да беше иначе, тъй като много щях да бъда доволен да се споразумея с вас. Нямам абсолютно нищо против, ако поговорите с мистър Джоркинс, щом смятате, че това би имало някакъв смисъл.
Като се възползувах от позволението му, дадено ми с горещо ръкостискане, аз се върнах и седнах на мястото си. Докато чаках мистър Джоркинс, си мечтаех за Дора и поглеждах към слънчевата светлина, която се прокрадваше надолу от комините по стената на отсрещната къща. Когато той се появи, веднага се качих в стаята му и, види се, той страшно много се зачуди, когато ме видя пред себе си.
— Влезте, мистър Копърфийлд — каза мистър Джоркинс. — Влезте!
Влязох и седнах, след което му обясних работата по същия начин, както я бях обяснил и на мистър Спенлоу. Мистър Джоркинс съвсем не беше такова страшно създание, за каквото можеше да си го помисли човек. Беше едър, кротък човек, на около шестдесет години, с гладко лице и смъркаше толкова енфие, че в съдилището се говореше как се поддържал само с това възбудително средство, тъй като в организма му нямало място за никаква друга храна.
— Предполагам, че сте говорили за това и на мистър Спенлоу, нали? — каза мистър Джоркинс, когато ме изслуша доста търпеливо докрай.
Отговорих утвърдително и казах, че той споменал и неговото име.
— Той каза, че аз ще се противопоставя, така ли? — запита мистър Джоркинс.
Бях длъжен да призная, че мистър Спенлоу бе допуснал тази възможност.
— Трябва със съжаление да ви кажа, мистър Копърфийлд, че не мога да сторя нищо за вас в това отношение — каза мистър Джоркинс развълнувано. — Работата е там, че… но сега имам среща в банката, ако бъдете така добър да ме извините.
С тези думи той стана забързано и тъкмо излизаше от стаята, когато се осмелих да го запитам дали не намира друг начин да се справим с тази работа.
— Не! — възкликна той, като се спря на вратата, за да поклати глава. — О, не. Вие знаете, че се възпротивявам на подобни начини на действие — каза мистър Джоркинс бързо, като излизаше. — Вие трябва да знаете — прибави той, като отново погледна нервно през вратата, — вие знаете, че ако мистър Спенлоу се възпротивява…
— Той лично няма нищо против, сър — казах аз.
— О! Лично! — повтори мистър Джоркинс нетърпеливо. — Уверявам ви, мистър Копърфийлд, че това е невъзможно. Работата е безнадеждна! Това, което искате, не може да стане. Аз — аз наистина имам среща в банката. — С тези думи той просто избяга и доколкото разбрах, трябваше да минат три дни, преди да се появи отново в съда.
Твърдо решен да не пропусна никаква възможност, почаках, докато мистър Спенлоу се върна, и му разправих случилото се, като му дадох да разбере, че имам надежда той да склони неумолимия Джоркинс, стига само да реши да стори това.
— Копърфийлд — подхвана мистър Спенлоу с любезна усмивка, — вие не познавате моя съдружник така добре, както го познавам аз. Далеч съм от мисълта да го обвиня в неискреност, но мистър Джоркинс има обичай да отказва по начин, който често може да заблуди хората. Наистина, мистър Копърфийлд! — възкликна той, като поклати глава. — Невъзможно е да се склони мистър Джоркинс, вярвайте!
Просто не можех да разбера кой от двамата съдружници се противопоставяше на сполучливия изход на работата ми, обаче виждах съвсем ясно, че в тази кантора цари дух на упорство, поради което ми бе невъзможно да си възвърна хилядата фунта стерлинги. Изпълнен с горчиво отчаяние, за което си спомням с всичко друго, но не и с удоволствие, тъй като тази несполука много ме засягаше (макар и във връзка с Дора), напуснах кантората и се отправих за вкъщи.
Мъчех се да се подготвя и за най-лошото и да размисля върху начините, чрез които трябваше да се справим с бедите, които ни носеше бъдещето, когато един закрит файтон изтопурка иззад гърба ми, спря се до самите ми нозе и ме накара да погледна нагоре. Една хубава ръка се бе протегнала към мен през прозорчето и видях усмивката на онова лице, което още от момента, когато се бе извърнало към мен от старата дъбова стълба с широката балюстрада, ме бе изпълнило с покой и сладост; същото онова лице, което винаги свързвах с кротката красота на стъклописния черковен прозорец.
— Агнеса! — възкликнах весело аз. — Скъпа ми Агнеса, какво щастие е да видя тъкмо теб!
