по някакъв начин за случилото се. Леля взе ръката й в своята и се засмя.
— Дали това е всичко? — повтори леля. — Да, разбира се, всичко, само липсва обикновеният завършек: „И оттогава нататък тя заживя щастлива“. Може би пък скоро ще дойде ден, когато и това ще мога да кажа за Бетси. А сега, Агнеса, ти имаш мъдра главица. Както и ти, Трот, в известни отношения, макар и да не мога винаги да ти направя този комплимент. — При тези думи леля поклати насреща ми глава с присъщата си енергичност. — Какво трябва да се предприеме? Къщичката би могла да донесе, да речем, седемдесет фунта стерлинги годишно. Смятам, че спокойно можем да приемем тази сума. Е, добре! И това е всичко, което имаме — заяви леля, която подобно на много коне имаше обичай изведнъж да спре тъкмо когато дава вид, че ще продължи още доста. — После — подхвана тя след малко — да не забравяме и Дик. Той си има около сто лири годишно, обаче тази сума трябва, разбира се, да се изразходва само за него. По-скоро бих се решила да го отпратя от себе си, макар и да знам, че съм едничкият човек, който го цени, отколкото да го държа и да не харча собствените му пари само за него. Как бихме могли Трот и аз да караме с тези средства? Какво ще кажеш ти, Агнеса?
— Това, което аз казвам, лельо — намесих се, — е, че трябва да предприемем нещо.
— Да не би да искаш да отидеш във войската — запита разтревожено леля ми — или пък да станеш моряк? Не желая и да чуя подобно нещо. Ти трябва да станеш само проктор. Нямам намерение да те оставя да си счупиш главата, господинчо, в това можеш да бъдеш сигурен.
Тъкмо се готвех да й обясня, че нямам предвид подобно нещо, когато Агнеса запита дали квартирата ми е наета за дълъг срок.
— Ти, мила моя, засягаш тъкмо най-важния засега въпрос — каза леля. — Длъжни сме да задържим квартирата му поне още шест месеца, освен ако намерим някого да я пренаеме, което обаче не ми се струва възможно. Последният наемател е умрял тук. То се знае, петима души от всеки шест положително биха умрели — при тази жена с бархетната роба и фланелената фуста. Имам малко готови пари и съм напълно съгласна с теб, че най-доброто, което можем да сторим сега, е да останем тук, докато изтече срокът, и да намерим наблизо някоя стая за Дик.
Сметнах, че е мой дълг да загатна на леля, че ще й бъде доста неудобно да живее в състояние на постоянна партизанска война с мисис Круп, обаче тя отхвърли това възражение, като заяви, че при първия опит за враждебни действия е готова да смае мисис Круп до края на живота й.
— Мисля си, Тротууд — каза Агнеса смирено, — че ако би имал време…
— Аз имам твърде много време, Агнеса. Винаги съм свободен след четири или пет часа, а също така имам време и рано сутрин. Общо взето — прибавих аз, като почувствувах как се изчервявам при мисълта колко дълги часове губех да се разхождам из града и нагоре-надолу по пътя за Норууд, — имам на разположение доста време.
— Предполагам, че не би имал нищо против някаква секретарска работа — каза Агнеса, като се приближи до мен и заговори с нисък глас, така изпълнен с надежда и сладостна загриженост, че и до ден днешен си го спомням.
— Да имам нещо против ли, скъпа Агнеса?
— Защото — продължи тя — доктор Стронг удържа думата си да се оттегли от работата си, дойде да живее в Лондон и попита татко дали не може да му препоръча някой секретар. Не мислиш ли, че той би предпочел да има край себе си своя стар любим възпитаник, отколкото който и да било друг?
— Скъпа Агнеса! — възкликнах аз. — Какво бих правил без теб! Ти винаги си била моят ангел хранител. Не съм ли ти казвал това и по-рано? Винаги си мисля за теб като за моя истински ангел хранител.
Агнеса ми отвърна, като се засмя мило, че един ангел хранител (тя имаше предвид Дора) ми е достатъчен. Сетне ми напомни, че докторът има обичай да се занимава в кабинета си рано сутрин и вечер — и че навярно свободното ми време ще му бъде напълно удобно. Бях изпълнен с възторг — както от мисълта, че сам ще мога да си изкарвам хляба, така също и от надеждата, че ще работя при стария си учител. Накъсо казано, като се възползувах от Агнесиния съвет, изпратих писмо до доктора, като му изложих желанието си и му изказах намерението си да го посетя на другата сутрин в десет часа. Адресирах писмото до Хайгит, тъй като той живееше в това незабравимо за мен място, и самичък отидох да го пусна на пощата, без да губя нито минутка.
Където и да се появеше, Агнеса винаги оставяше някаква приятна следа, която неизменно караше да се чувствува безшумното й присъствие. Когато се прибрах, заварих кафезите на лелините птички да висят на прозореца така, както винаги бяха висели от прозореца на всекидневната й в Дувър. А креслото ми, по подобие на много по-удобното лелино кресло, бе заело място край отворения прозорец. И дори кръглото зелено параванче, което леля бе донесла със себе си, беше завинтено на перваза на прозореца. Поради обстоятелството, че всичко това изглеждаше да се е направило самичко, аз знаех кой всъщност го е направил, и, разбира се, веднага познах кой бе наредил разхвърляните ми книги точно така, както биваха нареждани, когато ходех на училище. Бих познал това дори и ако предполагах, че Агнеса е далеч оттук. Представях си я как се занимава с тях и как се усмихва на безредието, в което бяха изпаднали.
Леля се отнесе твърде благосклонно спрямо Темза, която наистина изглеждаше много добре с разляната по нея слънчева светлина, макар и да не можеше да се сравни с изгледа на морето пред къщичката в Дувър. Но се показа просто непримирима срещу лондонския дим, който според думите й посипвал всичко като с пипер. Пеготи веднага се зае да се сражава с този „пипер“ във всяко кътче на квартирата ми, но като я гледах, си мислех с колко много суетене дори такава добра домакиня като нея постига това, което Агнеса постигаше без никакво суетене изобщо.
Точно в този миг на вратата се почука.
— Струва ми се — каза Агнеса, като пребледня, — че това е татко. Той ми обеща, че ще дойде.
Отворих вратата и в стаята влезе не само мистър Уикфийлд, но и Юрая Хийп. Доста време не бях виждал мистър Уикфийлд. След това, което чух от Агнеса за него, бях готов да го видя много променен, обаче видът му наистина ме смая.
Порази ме не това, че изглеждаше по-стар, макар и все още да бе облечен чисто и спретнато; нито пък че лицето му имаше неестествено червен цвят; нито дори кръвясалите му очи и нервното потрепване на ръката му, причината за което ми бе много добре известна и чието действие бях наблюдавал в продължение на няколко години. Не мога да кажа също така, че бе изгубил хубавия си вид и благородното си държане, тъй като тях все още бе запазил. Но това, което ми направи най-силно впечатление, беше, че макар и да бе запазил следите на естественото си надмощие, той се бе подчинил на това пълзящо олицетворение на подлостта — Юрая Хийп. Обстоятелството, че нещата си бяха разменили местата и сега Юрая беше силният, а мистър Уикфийлд слабият, ми причиняваше много по-голяма горчивина, отколкото мога да опиша. Ако бях видял някоя маймуна да подчинява човек, едва ли бих го сметнал за по-унизителна гледка.
Явно беше, че самият той чувствува това много ясно. Когато влезе, застана неподвижен и с наведена глава, сякаш много добре съзнаваше положението си. Но това беше само за миг, тъй като Агнеса му каза тихичко:
— Татко! Ето тук мис Бетси и Тротууд, когото ти толкова отдавна не си виждал!
Тогава той се приближи и сковано подаде ръка на леля, след което се здрависа по-сърдечно с мен.
Докато мистър Уикфийлд стоеше смутен, преди да се ръкува, видях как по лицето на Юрая Хийп се появи една отвратителна ехидно-злобна усмивка. Види се, и Агнеса я забеляза, тъй като се отдръпна от него. Невъзможно ми беше да отгатна какво видя леля и какво не видя, тъй като лицето й остана съвършено неподвижно, както винаги, когато не искаше да покаже какво чувствува. Едва ли съществуваше друг човек, който да се държи така невъзмутимо като нея, когато пожелаеше това. Лицето й беше просто като каменно. След това тя наруши мълчанието със свойствената си рязкост.
— Знаете ли, Уикфийлд — каза тя и той я погледна за първи път, — току-що разправях на дъщеря ви за отличния начин, по който уредих финансовите си работи, тъй като бях решила, че вие вече не сте в състояние да се грижите за тях. Посъветвах се с нея и като се има предвид какво ми е положението, изглежда, че намереният от нас изход няма да е съвсем лош. Според мен Агнеса струва колкото цялата ви фирма.
— Ако ми позволите смирено да отбележа — намеси се Юрая Хийп, като изви цялото си тяло, — аз съм напълно съгласен с мис Бетси Тротууд и бих бил истински щастлив, ако мис Агнеса действително влезе в съдружието ни.
— Тъй като самият вие сте вече там, това е напълно достатъчно, предполагам — отвърна леля. — Как се
