този въпрос, е, че тъмният облак вече премина и богът на деня отново се усмихва над планинските върхове. В понеделник, в четири часа подир обед, когато дилижансът спре и ме остави в Кентърбъри, името ми отново ще е Микобър!
Като завърши речта си с тези думи, мистър Микобър зае отново мястото си и тържествено изпи последователно две чаши пунш. След това продължи с още по-сериозен тон:
— Остава ми да направя още едно нещо, преди раздялата ни да е окончателна, и това е — да изпълня своя дълг на чест и справедливост. Моят приятел Тредълс на два пъти „сложи името си“, ако мога да се изразя по този често употребяван начин, като поръчител на мои полици. В първия случай мистър Томъс Тредълс изтърпя доста голяма неприятност. Падежът на втората полица още не е настъпил. Първото задължение възлизаше на (тук мистър Микобър внимателно погледна бележника си) двадесет и три фунта, четири шилинга и девет и половина пенса, а второто — на осемнадесет фунта стерлинги, шест шилинга и два пенса. Събрани, тези две суми правят, ако сметката ми не е погрешна, четиридесет и един фунта стерлинги, десет шилинга и единадесет и половина пенса. Може би приятелят ми Копърфийлд ще бъде така добър да провери този сбор.
Сторих това и го намерих верен.
— Да напусна столицата и приятеля си мистър Томъс Тредълс, без да съм се освободил от финансовата част на това задължение, това значи да обременя твърде много съвестта си. Така че съм приготвил за своя приятел Томъс Тредълс, и сега го държа в ръка, един документ, който ще послужи за погасяване на дълга ми. Умолявам своя приятел Томъс Тредълс да приеме тази полица на сума четиридесет и един фунта стерлинги, десет шилинга и единадесет и половина пенса, като по този начин се чувствувам щастлив да възвърна нравственото си достойнство и отново да тръгна с гордо чело сред ближните си!
С тези встъпителни думи (които много го развълнуваха) мистър Микобър сложи полицата си в ръката на Тредълс, като му пожела всичко най-хубаво в живота. Напълно съм убеден, че не само за мистър Микобър това означаваше, че изплаща дълга си в пари, но че и самият Тредълс едва ли можеше да види разликата, преди да има време да поразмисли.
И наистина благодарение на това великодушно свое дело сега мистър Микобър вървеше така гордо сред ближните си, че когато слезе долу да ни изпрати, гърдите му изглеждаха двойно по-широки. Разделихме се най-сърдечно и от двете страни. Когато придружих Тредълс до вратата на собственото му жилище и си тръгнах самичък за вкъщи, аз си размишлявах върху различните житейски странности и противоречия и между другото търсих да намеря някакво обяснение защо мистър Микобър, при неговото лекомислено отношение към чуждите пари, никога не бе ми поискал някакъв заем. Дойдох до заключение, че това се дължи навярно на спомените му за злочестото ми детство. Както аз, така и той знаеше много добре (и това му прави чест), че никога не бих имал смелостта да му откажа.
XXXVII ГЛАВА
ЛЕКО РАЗОЧАРОВАНИЕ
Новият ми живот траеше вече десетина дни и решението ми да се боря срещу несгодите, породени от лелиното разорение, продължаваше да ме крепи. Не преставах да вървя много бързо и да имам усещането, че по този начин скоро ще постигна целта си. Поставих си за правило — всичко, което върша, да бъде с максимално напрежение.
Просто се измъчвах и дори ми мина през ума да стана вегетарианец, като си въобразявах, че ако се превърна в тревопасно животно, ще се принеса в жертва пред олтара на своята богиня — Дора.
А моята малка Дора не знаеше почти нищо за отчаяните ми усилия — само това, което бегло загатвах в писмата си. Дойде обаче още една събота и през тази съботна вечер тя трябваше да пристигне в дома на мис Милс. И когато мистър Милс щеше да отиде в клуба си да играе вист (обстоятелство, което трябваше да ни бъде телеграфирано на улицата посредством един птичи кафез, окачен на прозореца на всекидневната им), аз щях да отида на чай.
По това време се бяхме установили напълно на Бъкингам Стрийт, където мистър Дик продължаваше преписването си в състояние на неизказано щастие. Леля бе удържала блестяща победа над мисис Круп: тя бе изхвърлила от прозореца първата кана с вода, която хазайката бе сложила на стъпалата, и всекидневно лично надзираваше стълбата, придружена от една прислужница, наета отвън. Тези енергични мерки събудиха такъв ужас в душата на мисис Круп, че тя се уедини в собствената си кухня, напълно уверена, че леля трябва да е побъркана. Леля, съвсем равнодушна към мнението й, както изобщо към мнението на всички хора в света, не само не се постара да разсее това впечатление, но дори с гордост го поддържаше. И мисис Круп, доскоро важна и дръзка, само за няколко дни така се смири, че щом чуеше лелините стъпки по стълбата, веднага се скриваше зад някоя врата, като обаче винаги оставяше да се вижда доста голяма ивица от фланелената й фуста, или пък бързо се вмъкваше в някой тъмен ъгъл. Това достави на леля такова неописуемо удоволствие, че тя с радост се разхождаше нагоре-надолу по стълбата, с боне, сложено накриво на върха на главата й, и то точно когато имаше най-голяма вероятност да срещне мисис Круп на пътя си.
Леля, която беше много прибрана и изобретателна жена, направи толкова промени в квартирата ни, че сега сякаш бях по-богат, а не по-беден от по-рано. Наред с другото бе превърнала килера в моя тоалетна стаичка и ми постави едно наскоро купено и украсено от нея легло, което денем приличаше дотолкова на шкаф за книги, доколкото това е възможно за един креват. Непрекъснато се грижеше за удобствата ми и уверен съм, дори и собствената ми майка не би ме обичала повече, нито пък би се старала по-усърдно от нея да ме прави щастлив.
Пеготи се чувствуваше истински привилегирована, когато й се даде възможност да участвува в тези грижи; и макар все още да бе запазила нещо от стария си страх от леля, сега бе получила толкова доказателства за добрите й чувствува и доверието й, че двете бяха станали истински приятелки. Обаче дошъл беше моментът (говоря за съботата, когато щях да отивам на чай у мис Милс), когато тя трябваше да се завърне у дома си, за да се грижи за Хам, както бяха решили.
— Довиждане, Баркис — каза й леля, — и добре се пази! Никога не съм предполагала, че ще ми бъде така мъчно, когато си отидеш!
Заведох Пеготи до дилижанса и я изпратих. На тръгване тя се разплака и повери брат си на приятелството ми, както бе сторил това и Хам. От слънчевата надвечер, когато бе тръгнал, не бяхме чули нищо за него.
— А сега, мой единствен скъп Дейви — каза Пеготи, — ако, докато си на стаж, почувствуваш нужда от пари или пък ако след завършването му ти трябват средства, да се настаниш на работа, миличкият ми, трябва да ги поискаш от мен. Кой друг освен глупавата стара прислужница на скъпото ми умряло момиче би имал повече право да ти се притече на помощ?
Не бях толкова независим, та да й откажа, затова заявих, че ако някога заема от някого пари, то ще е непременно от нея. Това така много я ощастливи, сякаш й бях казал, че веднага искам да ми даде една голяма сума.
— И, скъпото ми момче — прошепна ми тя — кажи на онова хубаво ангелче, че много би ми се искало да я видя, макар и само за минутка! И й кажи също така, че преди да се омъжи за теб, любов моя, ще дойда да ви наредя къщата, както мога най-хубаво, стига да ми позволиш.
Заявих, че никой друг не ще я пипне, и това достави на Пеготи такова удоволствие, че си отиде истински развеселена.
В съда си изнамерих сума начини да се изморя колкото можеше повече в продължение на целия ден и в уреченото време тръгнах към улицата на мистър Милс. Мистър Милс, който имаше ужасния навик да си поспива следобед, още не беше излязъл и на средния прозорец не се беше появил никакъв кафез.
Той така дълго ме остави да чакам, че горещо желаех да го глобят от клуба заради закъснението му. Най-после излезе и аз видях самата моя Дора да окачва кафеза, да оглежда улицата и да изтичва бързо вътре, когато видя, че съм там, докато Джип остана на балкона да лае срещу едно касапско куче на улицата, което би могло да го глътне като хапче.
Дора излезе на вратата на всекидневната да ме посрещне, последвана от Джип, който припкаше и лаеше така ожесточено, сякаш бях бандит. И тримата влязохме вътре, обхванати от неописуемо щастие и любов. Скоро обаче развалих доброто ни настроение — макар не нарочно, а само защото този въпрос всецяло ме бе погълнал, — като, без да подготвя Дора, направо я запитах дали би могла да обича един
