просяк.
Хубавата ми, малка, изплашена Дора! Едничката представа, с която свързваше тази дума, беше жълтеникаво лице с нощна шапка или чифт патерици, или дървен крак, или пък куче с канче за милостиня в уста, или изобщо нещо подобно, поради което сега тя ме загледа с най-прелестно удивление, изписано на лицето й.
— Как можеш да ми задаваш такива глупави въпроси? — нацупи се тя. — Да обичам просяк!
— Дора, любов моя! — възкликнах аз. — Самият аз съм просяк!
— Как можеш да бъдеш такова глупаче — отвърна тя, като ме шляпаше по ръката — и да ми разправяш подобни безсмислици? Ще накарам Джип да те ухапе!
Намирах детинското й държане страшно сладко, но за да й поясня работата, повторих тържествено:
— Дора, живот мой, аз съм твоят разорен Дейви!
— Заявявам, че ще накарам Джип да те ухапе — каза Дора, като раздруса къдриците си, — ако продължаваш да си така чудноват.
Видът ми обаче беше толкова сериозен, че тя спря да тресе буклите си, сложи треперещата си ръчица на рамото ми, като отначало ме погледна изплашено и разтревожено, а след това се разплака. Това беше ужасно. Паднах на колене пред дивана, галех я и я умолявах да не разкъсва сърцето ми. В продължение на няколко минути клетата малка Дора само възкликваше:
— О, божичко! О, божичко! О, толкова съм изплашена! И къде е Джулия Милс? Заведи ме при Джулия Милс и си върви, моля ти се!
Всичко това просто ме побърка.
Най-сетне след дълги молби и увещания накарах Дора да ме погледне. По лицето й бе изписан ужас, но постепенно успях да я успокоя, така че ужасът отстъпи място на любов и нежната й хубава бузичка се допря до моята. Тогава я прегърнах и й разправих колко много я обичам, как се считам задължен да я освободя от думата й, тъй като сега съм беден, как никога не ще се примиря, ако я изгубя, как бедността не би ме плашила, ако тя не се страхува, защото волята и сърцето ми ще черпят сили от любовта й, как вече съм се заловил да работя с такъв жар, какъвто само влюбените познават, как съм станал практичен и обръщам поглед към бъдещето, как с труд спечелената коричка е по-сладка от подарена гощавка, и какво ли не още. Макар и да бях обмислял тази своя реч денем и нощем, сам се учудвах на страстното си красноречие.
— Сърцето ти все още ли е мое, скъпа ми Дора? — запитах я в унес аз, тъй като прегръдката й ми казваше, че наистина е така.
— О, да! — проплака Дора. — О, да, то е цялото твое. О, не бъди ужасен!
Аз ужасен спрямо Дора!
— Не ми говори за бедност и за непрестанен труд! — замоли ме тя, като се сгуши по-близо до мен. — Недей! Недей! Недей!
— Любов моя — напомних й аз, — с труд спечелената коричка…
— Добре, добре, обаче аз не искам да слушам за никакви корички! И Джип трябва всеки ден в дванадесет часа да изяжда по един агнешки котлет, иначе ще умре!
Детинщината й ме очарова. Обясних й мило, че Джип наистина ще получава своя котлет с обичайната за него точност. Обрисувах й живота ни в скромния ни дом, освободен от всякаква зависимост чрез моя труд — като й описах малката къщичка, която бях видял в Хайгит, с лелината стаичка на горния етаж.
— Сега вече не съм страшен, нали, Дора? — запитах я нежно аз.
— О, не си, не си! — извика тя. — Надявам се обаче, че леля ти ще си стои повече в собствената стаичка! И нали тя не е някоя стара кавгаджийка?
Положителен съм, че в този момент обичах Дора повече отвсякога, ако изобщо бе възможно. Но чувствувах, че беше малко непрактична. Това охлаждаше въодушевлението ми, особено пък като виждах, че бе така мъчно да събудя възторг и в нейните гърди. Направих нов опит. Когато вече се беше успокоила и въртеше с пръсти ушите на Джип, легнал в полата й, отново станах сериозен и й казах:
— Скъпа моя! Да спомена ли още нещо?
— О, моля ти се, не ставай практичен! Това така много ме плаши! — умолително ми каза тя.
— Любов моя! — отвърнах й аз. — Това, което ще ти кажа, не е никак страшно. Бих искал да мислиш за него съвсем иначе. Искам то да те ободри и да те въодушеви.
— О, но това е ужасно! — извика Дора.
— Не, мила. Постоянството и силната воля ще ни помогнат да понесем много по-тежки неща.
— Но аз нямам никакви сили — каза Дора, като затресе къдрите си. — Нали така, Джип? О, хайде, целуни Джип и бъди миличък!
Невъзможно беше да не целуна Джип, когато тя го вдигна към мен с тази цел, свивайки собствената си розова устица за целувка, докато ми нареждаше какво да правя и настояваше да го целуна точно в средата на носа. Сторих това, което тя ме помоли — като след това се възнаградих за послушанието си, — и тя успя да ме накара да забравя, не знам в продължение на колко време, всичките си сериозни мисли и планове.
— Но, Дора, любов моя — казах аз, отново възприел сериозния си вид, — щях да ти говоря за още нещо.
Дори и председателят на съда на най-висшата инстанция на Църковния съд навярно би се влюбил в нея, ако я видеше как свива ръчиците си за молитва, умолявайки ме от все сърце да не бъда вече ужасен.
— Разбира се, че няма да ставам ужасен, миличка — отвърнах й аз. — Но, любов моя, ако понякога поразмислиш — не с отчаяние — далеч съм от тази мисъл, — но ако някога поразмислиш — само за да си вдъхнеш смелост, — че си сгодена за един беден момък…
— Недей! Моля ти се! — извика Дора. — Това е така ужасно!
— Мила моя, съвсем не е ужасно! — казах весело аз. — Ако понякога си мислиш за това и се помъчиш да разбереш как поддържат у вас домакинството, за да добиеш и ти малко опитност — например относно воденето на сметки.
Клетата малка Дора прие това внушение с нещо, което беше полувъздишка-полуписък.
— То ще ни бъде така полезно впоследствие — продължих аз. — И ако ми обещаеш да попрелистваш понякога — само понякога — онази готварска книга, която ти изпратих, би било чудесно после и за двама ни. Тъй като пътят ни в живота, мила Дора — продължих аз, въодушевен от любимата си тема, — отсега нататък ще бъде каменист и труден и ние сами трябва да си го изгладим. Сами ще трябва да се борим с несгодите. И за това ни трябва смелост. На пътя ни ще се появят пречки и ние трябва да ги посрещнем и да ги смажем!
Продължавах в тази насока със стисната в юмрук ръка и с възторжен вид, но беше безсмислено да продължавам. Бях сторил достатъчно, за да объркам отново работата.
— О, колко ми е страшно! О, къде е Джулия Милс? О, заведи ме при Джулия Милс и си върви!
Така ме разтревожи, че взех да се мятам из гостната като луд.
Помислих си, че този път вече я бях убил. Поръсих лицето й с вода. Паднах на колене. Заскубах си косата. Нарекох се безсърдечен и безсъвестен звяр. Молих я да ми прости и да ме погледне. Претършувах работната кутия на мис Милс, за да намеря там някое стъкълце с одеколон, и в объркаността си доближих до лицето й вместо одеколон една кутийка за игли от слонова кост, като разсипах цялото й съдържание върху Дора. Заканвах се с юмруци на Джип, който беше полудял като мен. Изобщо държах се по най-невъзможен начин и когато мис Милс влезе най-после при нас, бях вече напълно обезумял.
— Кой направи това? Какво е станало? — разписка се тя, като отиде на помощ на приятелката си.
Отвърнах й:
— Аз, мис Милс! Аз го направих! Аз съм убиецът!
Не знам още какво й казах, след това скрих лице във възглавницата на дивана.
Отначало мис Милс смяташе, че сме се скарали и че ни грозят пустите пясъци на Сахара. Скоро обаче откри каква е работата, тъй като скъпата ни малка Дора я прегърна, като започна да й обяснява, че аз вече съм станал „нещастен работник“, след което се разплака от жал за мен, прегърна ме и ме запита дали ще й позволя да ми даде всичките си пари на съхранение, а после се хвърли на врата на мис Милс и се разрида така, сякаш нежното й сърчице щеше да се пръсне.
Мис Милс сигурно бе родена, за да бъде истинска благословия и за двама ни. Обясних й с няколко думи
