И сам не знаех как би могъл да разбере това, тъй като то беше ново и за мен. Оставих този въпрос и сложих на разискване мистър Дик.
— Знаете ли, мистър Тредълс — започна мистър Дик свенливо, — ако бих могъл да се заема с някаква подходяща работа — например да бия барабан — или пък да надувам свирка — каквато и да е!
Клетият човечец! Не се съмнявам, че би предпочел точно този вид работа пред каквато и да било друга. Тредълс, който за нищо на света не би се засмял, му отвърна сериозно:
— Но вие умеете да пишете, сър. Нали, Копърфийлд, ти ми каза това?
— Да, той е отличен в това отношение! — казах аз.
И наистина беше така. Той имаше чудесен почерк.
— Не мислите ли, сър — запита го Тредълс, — че бихте могли да преписвате някои неща, които ще ви доставям?
Мистър Дик ме погледна несигурно.
— Какво ще кажете за това, Копърфийлд?
Поклатих глава. Мистър Дик също поклати своята и въздъхна.
— Разправете му за мемоарите ми — каза той.
Обясних на Тредълс, че за него е твърде мъчно да не намесва в тях крал Чарлс Първи. Междувременно мистър Дик гледаше към Тредълс много смирено и сериозно, като си смучеше палеца.
— Но тези писания, за които ви говоря, ще бъдат изготвени и свършени и той ще трябва само да ги преписва — каза Тредълс, след като поразмисли малко. — Това няма да е без значение за мистър Дик, нали, Копърфийлд? Най-малкото би могъл да опита.
Това ни вдъхна нови надежди. Тредълс и аз се отделихме за малко настрани, за да поговорим върху начина, по който щяхме да извършим на другия ден опита си (който излезе много сполучлив), докато мистър Дик ни гледаше загрижено от мястото си.
На една маса край прозореца на Бъкингам Стрийт сложихме работата, която Тредълс му бе приготвил, и той трябваше да направи не помня колко копия от някакъв документ из областта на частното право. На друга маса турихме последната страница от прочутия недовършен мемоар. Обърнахме му внимание, че трябва да препише точно това, което бяхме сложили пред него, без никак да се отклонява от оригинала, и когато почувствува и най-малка нужда да вмъкне крал Чарлс Първи, веднага да отиде при мемоарите си. Настояхме да бъде грижлив и оставихме леля да го наблюдава. Тя ни доложи след това, че отначало той непрестанно хвърчал от едната маса до другата, но като разбрал, че това повече го обърква и уморява и че е много по-лесно да гледа оригинала пред себе си, скоро се заел сериозно за работа, като отложил мемоарите за по-благоприятен момент. С една дума, макар и да внимавахме да не се претрупва с работа и макар че започна истински едва след една седмица, до следната събота той спечели десет шилинга и девет пенса. Никога, докато съм жив, не ще забравя как той обиколи всички дюкяни наоколо, за да преобърне парите си в монети от шест пенса, и как ги поднесе на леля, наредени във форма на сърце върху една табла, с очи изпълнени със сълзи на радост и гордост. От момента, когато му бе възложена тази полезна работа, той беше като омагьосан и ако през онази съботна вечер имаше някой щастлив човек, той беше благодарното същество, което считаше леля за най-чудната жена в света, а мен за най-мъдрия младеж.
— Сега няма вече гладуване, Тротууд — каза мистър Дик, като се ръкува с мен в един ъгъл. — Аз ще се грижа за нея! — и замаха с десетте си шилинга в ръка, сякаш те бяха десет банки.
Не мога да кажа кой беше по-доволен, Тредълс или аз.
— Това просто ме накара да забравя мистър Микобър! — каза внезапно той, като извади едно писмо.
Последното (мистър Микобър никога не пропущаше случая да ми пише) бе адресирано до мен чрез „мистър Томъс Тредълс, член на адвокатската колегия“. То имаше следното съдържание:
Драги ми Копърфийлд,
Може би не ще се учудите много, като ви съобщя, че вече наистина нещо изскочи за мен, понеже, ако си спомняте, при последната ни среща ви казах, че очаквам подобно събитие.
Предстоящо е установяването ми в един от провинциалните градове на нашия благословен остров (където обществото представлява щастлива смесица от клерикални и земеделски елементи). Лично аз ще бъда в непосредствена връзка с една от учените професии. Мисис Микобър и потомството ми ще ме последват. И за в бъдеще навярно пепелта ни ще се смеси в гробището, което се намира под сянката на онази постройка, благодарение на която и самият град е станал известен от Китай до Перу.
Като си взимаме сбогом с модерния Вавилон, където преживяхме много изпитания, мисис Микобър и аз ясно съзнаваме, че се разделяме може би за много години, а може би и завинаги с една личност, с която нашият семеен олтар е навеки свързан. Ако в навечерието на такава раздяла дойдете в настоящето ни жилище заедно с общия ни приятел мистър Томъс Тредълс и споделите с нас подходящите за случая чувства, вие ще облагодетелствувате Този, който Ви е навеки предан:
Радвах се, че мистър Микобър се е отървал от пепелта и въглените, с които постоянно посипваше главата си, и че най-после нещо наистина „е изскочило“ за него. Като научих от Тредълс, че поканата му се отнася още за същата вечер, изразих готовност да я приемем. Заедно се упътихме за дома на мистър Микобър, който той обитаваше под името мистър Мортимър и който се намираше на върха на Грейс Ин Роуд.
Това жилище имаше толкова малки размери, че заварихме близначетата, които бяха на около осем- девет години, да седят в едно легло във всекидневната, където мистър Микобър бе приготвил в една кана за умивалник своето знаменито питие. При този случай имах възможност да възобновя познанството си с мастър Микобър младши — обещаващ момък на около тринадесет години, твърде склонен към онази подвижност на ръцете и краката, която е твърде обикновено явление за младежите на неговата възраст. Също така отново бях представен и на сестра му, мис Микобър, в която, както се изрази баща й, „мисис Микобър възобновява младостта си подобно на птицата феникс“.
— Драги ми Копърфийлд — каза мистър Микобър, — вие и Тредълс ни намирате на прага на емигрирането, поради което трябва да ни извините за неудобствата, които неминуемо се създават при това положение.
Отговорих му, както е подходящо в такива случаи, и като се огледах наоколо, забелязах, че семейното имущество бе вече опаковано и че количеството на багажа далеч не беше голямо. Поздравих мисис Микобър за предстоящата промяна.
— Драги мистър Копърфийлд — каза мисис Микобър, — уверена съм в приятелския интерес, който питаете към семейството ми. Моите роднини могат да считат това за заточение, ако им е угодно, обаче аз съм съпруга и майка и никога не ще изоставя мистър Микобър.
Жадна за съчувствие, тя хвърли поглед към Тредълс, който горещо одобри решението й.
— Драги ми мистър Копърфийлд и Тредълс — продължи тя, — такова е поне мнението ми за задължението, което поех, когато промълвих пред олтара: „Аз, Ема, взимам тебе, Уилкинс“. Снощи препрочетох под светлината на свещта венчалната служба и дойдох до заключение, че никога не трябва да изоставям моя Микобър. И може би да греша във възгледите си относно тази служба, обаче аз никога не ще го изоставя — повтори мисълта си мисис Микобър.
— Скъпа моя — каза мистър Микобър малко нетърпеливо, — никога не съм дори помислял, че можеш да направиш подобно нещо.
— Ясно съзнавам, мистър Копърфийлд — продължи мисис Микобър, — че отсега нататък съдбата ме хвърля сред чужди хора и също така не съм забравила, че различните членове на семейството ми, на които мистър Микобър съобщи за това, като им писа по твърде благороден начин, не благоволиха да отговорят нищо. Не знам, може би съм суеверна, но, струва ми се, мистър Микобър е орисан никога да не получава отговори на повечето писма, които изпраща. От мълчанието на членовете на семейството ми предугаждам, че се възпротивяват на взетото от мен решение, но аз никога не ще се оставя да бъда отклонена от пътя на
