никому другиму.
Бяха отложили закуската си заради мен, така че седнахме заедно на масата. Не се бе минало много време, когато, преди още да бях чул някакъв звук, по лицето на мисис Стронг разбрах кой пристига. И наистина един господин на кон спря до градинската порта и като поведе животното към страничното дворче, с юзда в ръка, сякаш си беше у дома, завърза го за една халка на стената на празната постройка за екипажа и влезе в столовата с камшик в ръка. Новодошлият беше мистър Джек Молдън и както ми се стори, не бе спечелил нищо от пребиваването си в Индия. Може би това мое впечатление се обясняваше с обстоятелството, че тогава гледах с благородно негодувание на всеки млад човек, който не си пробива път с брадва в ръка през гората на мъчнотиите.
— Мистър Джек — обърна се към него докторът, — позволете да ви представя Копърфийлд!
Мистър Джек Молдън се ръкува с мен, но както ми се видя, не особено сърдечно и с равнодушно покровителствен вид, който в дъното на душата си почувствувах като доста обиден. Изобщо равнодушието и отпуснатостта, с които той се държеше, бяха просто удивителни, освен когато се обръщаше към братовчедката си Ани.
— Закусвали ли сте тази сутрин, мистър Джек? — запита го докторът.
— Аз почти никога не закусвам, сър — отвърна той с глава, отметната назад в креслото. — Това ме отегчава.
— Има ли днес някакви новини? — попита докторът.
— Никакви, сър — отговори той. — Има съобщение за гладни и недоволни хора надолу на север, обаче винаги се намират хора, които да са гладни и недоволни.
Докторът стана сериозен и каза явно за да промени разговора:
— Значи няма никакви новини, а както казват, липсата на новини е добра новина.
— Във вестниците има дълго описание на някакво си убийство, сър — забеляза мистър Молдън. — Обаче винаги има хора, които биват убивани, така че не го прочетох.
По онова време тази проява на равнодушие към човешките дела и страсти съвсем не беше така широко разпространена, както забелязах това по-късно. Дойде време, когато то беше наистина на мода. Виждал съм да го проявяват с такъв успех, че е имало доста господа и дами, които са ми изглеждали не като хора, а като гъсеници. Може би тогава ми направи такова впечатление, защото беше ново за мен, обаче то нито поправи мнението ми, нито засили доверието ми спрямо мистър Джек Молдън.
— Дойдох да разбера дали Ани би желала да отиде тази вечер на опера — каза мистър Молдън, като се обърна към братовчедката си. — Този сезон това ще е последното хубаво представление: има една певица, която тя непременно трябва да чуе. Просто възхитителна е, а освен това е и чудно грозна — довърши речта си той с ненадминато равнодушие.
Докторът, винаги доволен от това, което можеше да задоволи младата му съпруга, се обърна към нея и каза:
— Ти трябва да отидеш, Ани. Положително трябва да отидеш.
— Бих предпочела да не отивам — отвърна му тя. — Много повече ми се иска да си остана вкъщи.
И без да погледне към братовчеда си, се обърна към мен, като ме запита за Агнеса и дали има някаква вероятност тя да дойде днес да я навести. Видът й бе толкова смутен, че се учудих как дори докторът, който в този момент си мажеше препечена филийка с масло, оставаше сляп за очевидното.
Той обаче не виждаше нищо и й каза добродушно, че е млада и че трябва да се забавлява, а не да се оставя да бъде отегчавана от един досаден старец. Освен това, каза той, много му се искало да я чуе да пее ариите на новата певица. А как би могла да стори това, ако не отиде на операта? И така докторът сам покани мистър Молдън да дойде да похапне с тях, преди да я заведе. След като всичко се уреди по този начин, той яхна коня си и отиде вероятно на работа, обаче видът му беше твърде ленив и нехаен.
На следната сутрин бях много любопитен да узная дали е отишла с него. Узнах, че изпратила да съобщят на братовчед й, че няма да може да го придружи. След обеда посетила Агнеса, като настояла и докторът да отиде с нея. Върнали се през поляните, каза ми докторът, тъй като вечерта била много хубава. Помислих си дали не би отишла с братовчед си, ако Агнеса не беше в града. Нищо чудно, ако тя бе разпростряла благотворното си влияние и върху мисис Стронг!
Ани не изглеждаше много щастлива, но все пак видът й не беше лош, ако изобщо това не беше преструвка. Честичко поглеждах към нея, тъй като по време на работата ни тя седеше край прозореца срещу нас, а сетне ни приготви закуската, която ние, увлечени в заниманието си, изгълтахме на части. Когато в девет часа ги напуснах, тя бе коленичила пред нозете на доктора, като му слагаше обувките и гамашите. Върху лицето й имаше мека сянка, хвърлена от надвисналите над прозореца зелени листа. И по целия път до съдилището си мислех за онази вечер, когато я бях видял да го гледа, докато той й четеше.
Сега дните ми бяха изпълнени с работа. Ставах в пет часа сутринта и се прибирах вкъщи към девет или десет. Но бях много доволен от това и никога не вървях бавно, като чувствувах с възторг, че колкото повече се изморявам, толкова по-достоен ставам за Дора. Още не й бях открил промяната, която бе настъпила с мен, тъй като след няколко дни тя пак щеше да дойде да се види с мис Милс и бях решил да отложа съобщението си за тогава. Задоволих се само да й намеквам в писмата си (пишехме си тайно чрез мис Милс), че имам да й разправям много работи. Междувременно намалих значително количеството на употребяваната от мен помада за коса, напълно се отказах от одеколона и парфюмирания сапун и направих голямата жертва да продам три от жилетките си, тъй като те бяха твърде изящни за строгия живот, който бях започнал да водя.
Недоволен от всичко това и горящ от желание да направя още нещо в тази насока, отидох да се видя с Тредълс, който понастоящем живееше в една къща в Касъл Стрийт, Хобърн. Взех със себе си и мистър Дик, който вече два пъти ме бе придружавал до Хайгит и бе подновил приятелството си с доктор Стронг.
Повиках мистър Дик да ме придружи, защото, много разтревожен от лелините загуби и искрено убеден, че никой каторжник или роб не работи колкото мен, той бе започнал да се безпокои и притеснява, че самият той не върши нищо полезно. Бе загубил и настроението, и апетита си. В това състояние се чувствуваше по- неспособен отвсякога да се занимава с мемоарите си. И колкото по-усърдно се впущаше в тях, толкова по- често злощастната глава на крал Чарлс Първи се вмъкваше вътре. Сериозно изплашен да не би болестта му да се влоши, ако не успеем да го измамим, че върши нещо полезно, или още по-добре — ако наистина не му намерим нещо, което да може да върши, реших да видя дали Тредълс не би могъл да ни помогне. Преди да отидем, описах на приятеля си подробно всичко, което се бе случило, и той ми отговори с много сърдечно писмо, в което изразяваше съчувствието и предаността си.
Заварихме го усърдно зает с писалката си и с някакви книжа, освежаван от присъствието на стойката за саксия, както и от малката кръгла маса в ъгъла на малката му стаичка. Посрещна ни сърдечно и веднага се сприятели с мистър Дик. Той изрази непоколебимата увереност, че го е виждал и друг път, и двамата отвърнахме, че това е твърде вероятно.
Първият въпрос, който исках да задам на Тредълс, беше следният: Бях чул, че много хора, отличили се в най-различни поприща, са започнали кариерата си чрез публикуване във вестниците на записваните от тях речи и разисквания, произнасяни в парламента. И тъй като веднъж Тредълс ми бе споменал, че една от надеждите му е вестникарската работа, аз му казах в писмото си, че искам да знам как бих могъл да се подготвя за това поприще. Сега той ме уведоми, след като предварително бе разпитал, че за да се заема с тази работа, необходимо е да знам стенография, която, по негово мнение, е толкова трудна, колкото изучаването на шест чужди езика, и че може да бъде овладяна с много прилежание в продължение на няколко години. Предполагаше съвършено основателно, че това ще ме накара да се откажа, обаче аз, като счетох, че то означава само повалянето на още няколко доста височки дървета от гората на мъчнотиите, веднага реших да си проправя пътя до Дора, като премина това препятствие.
— Много съм ти задължен, Тредълс — казах му аз. — Ще започна още утре.
Той ме погледна удивен, което беше твърде естествено от негова страна, тъй като още не знаеше в какво възторжено състояние се намирах.
— Ще си купя някое добро ръководство по това изкуство — казах аз — и ще се занимавам с него, когато съм в съда, където въобще нямам много работа. За да се упражнявам, ще стенографирам речите в съда. Тредълс, скъпи ми приятелю, ще видиш, че ще се справя!
— Господи! — възкликна Тредълс, като опули очи. — Съвсем не знаех, че имаш такъв решителен характер, Копърфийлд!
