ми заеме за малко тесличката си, с която ломеше камъни по пътя, за да мога да пробия пътя си към Дора през гранитни скали. Така много се бях въодушевил от собствените си чувства и така се бях задъхал, сякаш вече бях спечелил кой знае колко пари. В това състояние се приближих до една малка къщичка, която се даваше под наем, и я огледах отблизо — тъй като чувствувах нужда да бъда практичен. Тя би била отлична за мен и Дора. Имаше си дори малка предна градинка, в която Джип да тича и лае по търговците през летвите на оградата, както и чудесна стая на горния етаж за леля. Отново излязох на пътя, по-сгорещен и по-задъхан от по-рано, и се втурнах към Хайгит с такава бързина, че пристигнах там цял час преди определеното от мен време, поради което, за да бъда готов за посещението си, трябваше да се поразходя и поразхладя.
Първата ми грижа след това беше да намеря къщата на стария доктор. Тя не беше в тази част на малкото градче, където се намираше домът на мисис Стиърфорд, а тъкмо в противоположна посока. Когато открих това, се върнах, обхванат от непобедимо желание, и свих по една пътечка срещу къщата на мисис Стиърфорд. Надникнах над извивката на градската стена. Прозорците на стаята му бяха затворени с капаци. Вратите на стъклената галерия стояха разтворени и Роза Дартъл, гологлава, се разхождаше с бързи крачки нагоре-надолу по постланата с чакъл пътечка покрай моравката. Тя ми приличаше на свирепо същество, което влачи веригата си напред-назад по една утъпкана пътека, а някакъв нестихващ огън непрестанно изгаря сърцето й. Тихичко се отдалечих от наблюдателния си пост, изпълнен със съжаление, че съм дошъл до това място, като продължих да се разхождам до десет часа. Черквата с деликатната си заострена камбанария тогава не се издигаше на хълма, така че не можеше да ми посочи колко е часът. На сегашното й място се намираше училищна сграда от червени тухли и ми направи впечатление, че трябва да е твърде приятно да се учи в нея.
Наближих вилата на доктора. Беше хубава стара постройка, за която, ако се съди по току-що довършените поправки и украса, той трябва да бе изразходвал доста средства. Видях и него да се разхожда в градината, с гамашите си и всичко, както го знаех в миналото, сякаш не бе престанал да се разхожда още от времето, когато му бях ученик. Край него се виждаха също така и старите му приятели — наблизо имаше доста височки дървета и два или три гарвана пристъпяха по тревата и гледаха подире му, сякаш кентърбърийските им братя им бяха писали за него, и сега те не го изпущаха от погледа си.
Знаех си, че е съвсем безнадеждно да се опитвам да му привлека вниманието от такова разстояние, и затова се осмелих да отворя портата и да тръгна подир него, за да можем да се срещнем, когато той се върне. Като стори това и се приближи към мен, той ме загледа замислено в продължение на една-две минути, очевидно без да мисли за мен; сетне на добродушното му лице се изписа необикновено удоволствие и той ме хвана сърдечно с двете си ръце.
— Я виж ти, драги ми Копърфийлд — каза докторът, — та вие сте станали същински мъж! Как сте? Много се радвам, че ви виждам. Да, драги ми Копърфийлд, колко много сте се променили! Та вие сте истински — да — я виж ти!
Изказах увереност, че както той, така и мисис Стронг са добре.
— О, да! — каза докторът. — Ани е добре и много ще се зарадва, когато ви види. Вие винаги сте й били любимец. Самата тя каза това снощи, когато й показах писмото ви. И — да, разбира се — вие си спомняте за мистър Джек Молдън, нали?
— Много добре си го спомням, господине.
— То се знае — каза докторът. — Разбира се. И той също така е много добре.
— Той върна ли се вече, господине? — запитах аз.
— От Индия ли? — каза докторът. — Да. Мистър Джек Молдън не можа да понесе тамошния климат. Мисис Марклъхъм — вие не сте забравили мисис Марклъхъм, нали?
Нима можех да забравя Стария воин! При това за толкова късо време!
— Мисис Марклъхъм — продължи докторът — много се тревожеше за него, горкичката, така че отново трябваше да го приберем тук; намерихме му и работа, която му допада много повече.
Достатъчно добре познавах мистър Джек Молдън, за да отгатна, че службата му навярно не изисква много работа и е добре заплатена. Като се разхождаше напред-назад с ръка върху рамото ми, обърнал насърчително благото си лице към мен, докторът продължи:
— А сега, драги ми Копърфийлд, да си поговорим за вашето предложение. За мен то е много приятно и ще ми бъде от голяма полза, обаче не мислите ли, че бихте могли да сполучите по-добре? Вие така много се проявявахте, когато бяхте при мен! При вашите способности и знания пред вас се открива широко поле на дейност. Поставили сте си основа, върху която можете да издигнете чудесна постройка, и не е ли жалко, ако трябва да посветите пролетта на живота си на работата, която аз мога да ви предложа?
Отново се разгорещих твърде много и се заех жарко да го увещавам (боя се, че сторих това с прекалено цветист език) да ме вземе за свой секретар, като му напомних, че вече си имам професия.
— Добре, добре — каза докторът. — Всичко това е много хубаво. Обстоятелството, че сте стажант проктор не е без значение, но, добри ми млади приятелю, какво са седемдесет лири стерлинги годишно?
— Те биха удвоили прихода ни, доктор Стронг — казах аз.
— Я гледай! Така ли? Кой би могъл да си помисли подобно нещо! Впрочем заплатата няма да бъде определена само до седемдесет лири годишно, тъй като винаги съм си мислил, че ще давам и някаква добавка на младежа, който се заеме да ми стане секретар. Да, да, винаги съм имал предвид и годишния подарък — повтори докторът, като продължаваше да се разхожда напред-назад с ръка върху рамото ми.
— Драги ми учителю — казах жарко аз, — вече ви дължа повече, отколкото мога да кажа, и…
— Не, не — прекъсна ме докторът, — нищо подобно!
— Ако решите да се възползувате от свободното ми време, което е рано сутрин и вечер, и за това ми плащате седемдесет лири годишно, вие ще ми окажете истинска услуга.
— Я виж ти! — възкликна наивно докторът. — Само като си помисли човек, че такава малка сума може толкова да помогне! Я виж ти! Но вие ми обещавате, нали, че ако си намерите някоя по-изгодна работа… Давате ми честна дума, че ще я вземете, нали? — каза докторът, който винаги имаше обичай да се обръща към чувството ни за чест, когато бяхме ученици.
— Добре, сър, давам ви честна дума! — отвърнах по стария ученически маниер.
— Тогава така да бъде! — каза той, като ме тупна по рамото и задържа ръката си там, докато продължавахме да се разхождаме.
— И ще бъда двойно по-щастлив, сър, — казах аз (дано ми се прости това малко ласкателство) — ако работата ми бъде във връзка с гръцкия речник.
Докторът се спря, отново ме тупна приятелски по рамото и възкликна с такъв възторг, сякаш бях достигнал до дълбините на човешката мъдрост:
— Скъпи ми млади приятелю, отгатнахте! Касае се именно за речника!
Та и как ли би могло да бъде иначе! Джобовете му бяха изпълнени с него, както и главата му. Ако мога така да се изразя, той просто стърчеше от цялата му личност. Докторът ми каза, че след като е напуснал учителската си професия, работата му върху речника напредвала удивително и че нищо нямало да му бъде по-удобно отколкото предложението ми да се занимаваме с него сутрин и вечер, тъй като обичаят му бил през деня да се разхожда и размишлява на свобода. Материалите за речника му били малко в безпорядък, тъй като мистър Джек Молдън, за когото тази работа била още непозната, напоследък си предложил услугите да му помага от време на време. Той обаче изказа надеждата, че в скоро време ще сложим всичко в пълен ред. По-нататък, когато вече се бяхме заловили за работа, се убедих, че мистър Джек Молдън бе объркал нещата повече, отколкото бих желал: бе изпъстрил ръкописа на доктора с толкова изображения на войници и на дамски глави, че трябваше да блуждая из страниците като из тъмен лабиринт.
Доктор Стронг беше много щастлив при мисълта, че заедно ще се заемем със знаменитата му творба, и се уговорихме, че ще започнем още на другата сутрин в седем часа. Възнамерявахме да работим всяка сутрин по два часа, както и по два-три часа вечер освен в съботен ден, когато ми бе определено да почивам. Неделен ден също така щях да бъда свободен. Тези условия ми се сториха много благоприятни.
И двамата останахме доволни от уговореното и докторът ме поведе у тях, за да ме представи на мисис Стронг, която заварихме в кабинета му да бърше праха от книгите — свобода, която той не позволяваше
