шапката и не се запътих за Норууд. Мисълта как са я измъчвали и как сега тя плаче, без да мога да я успокоя, така ме терзаеше, че без много да му мисля, написах едно писмо на мистър Спенлоу, в което го умолявах да не я кара да страда поради това, за което само аз бях виновен. Заклинах го да се смили над деликатната й природа — да не смазва едно нежно цвете — и въобще, доколкото си спомням, говорих му тъй, сякаш той беше не баща й, а някакъв дракон или людоед. Запечатах писмото и го сложих на писалището му, преди той да се бе завърнал; а когато влезе, видях през полуотворената врата на стаята му как той го взе и го прочете.
Сутринта не спомена нищо за него, но следобед, преди да си отида, ме повика при себе си и ми каза, че не трябва да се тревожа за щастието на дъщеря му. Убедил я, каза ми той, че всичката работа е само една глупост, и това било едничкото нещо, което имал да й казва по този повод. Каза ми също така, че както сам вярва (и което беше наистина вярно), той е снизходителен и нежен баща, поради което аз ни най-малко не трябва да се безпокоя за нея.
— Ако се проявите като глупав или упорит, мистър Копърфийлд — забеляза той, — може би ще ме принудите пак да я изпратя за известно време в чужбина, обаче аз имам по-добро мнение за вас. Надявам се, че след няколко дни ще се покажете по-умен, отколкото сте сега. А що се отнася до мис Мърдстоун — тъй като бях намекнал нещо за нея в писмото, — аз уважавам нейната бдителност и съм й много задължен, обаче тя има строги нареждания да отбягва този въпрос. Едничкото нещо, което желая във връзка с него, мистър Копърфийлд, е той да се забрави. И едничкото нещо, което вие трябва да направите, мистър Копърфийлд, е да забравите мис Спенлоу.
Едничкото! В писъмцето, което изпратих на мис Милс, с горчивина цитирах тази фраза. Едничкото нещо, което трябваше да направя, писах с мрачен сарказъм, е да забравя Дора. Да, само това и нищо повече! Помолих я най-отчаяно да ме приеме още същата вечер. Ако това не би могло да стане с одобрението на мистър Милс, то молбата ми беше да се видим тайно в задната кухничка с пресата за пране. Заявих, че разумът ми е на път да ме напусне, и само тя, мис Милс, е в състояние да предотврати това. Завърших писмото с думите: „Ваш безумен Копърфийлд“. И когато препрочетох това съчинение, преди да го пратя по един човек, не можех да не си помисля, че беше малко нещо в стила на мистър Микобър.
Въпреки това го изпратих. Надвечер се отправих към улицата на мис Милс, разхождах се напред-назад пред къщата, докато прислужницата й крадешком ме въведе в задната кухничка. Когато след това се сещах за това посещение, аз виждах ясно, че тогава нямаше нищо, което да ми попречи да позвъня спокойно на главния вход и да бъда поканен в гостната, освен любовта на мис Милс към романтичното и тайнственото.
В задната кухничка се разбеснях така, както подхождаше на състоянието ми. Предполагам, че отидох там само за да се покажа в качеството си на глупак, и съм положителен, че напълно успях да го сторя. Мис Милс бе получила набързо надраскана бележка от Дора, която й казваше, че всичко е разкрито и я умоляваше: „О, Джулия, много ти се моля, ела!“ Но тъй като мис Милс не смяташе, че присъствието й там би било погледнато с благоволение от страна на висшите власти, още не бе отишла, така че и тримата бяхме застрашени от пустите пясъци на Сахара.
Мис Милс бе удивително красноречива и обичаше да проявява това свое качество. Не можех да не доловя, макар и тя да смесваше своите сълзи с моите, че нещастието ни я кара да изпитва някакво горестно наслаждение. Ако мога така да се изразя, тя галеше мъките ни и ги правеше още по-големи. Дълбока пропаст, казва тя, се е отворила между Дора и мен и само любовта би могла да хвърли отгоре й моста на светлата си дъга. На любовта е отредено да страда в този свят. Така всякога е било, така всякога и ще бъде. Но това няма значение, забеляза мис Мило Обвитите в паяжина сърца най-после ще бъдат сломени и любовта ще възтържествува.
Това беше слаба утеха, обаче мис Милс не желаеше да ме храни с празни надежди. Тя ме накара да се почувствувам още по-нещастен от по-рано и в душата си реших (и й го казах с най-дълбока признателност), че е истинска приятелка. Решихме, че на другата сутрин тя непременно ще отиде при Дора и било с думи, било с погледи ще й предаде колко съм нещастен и как я обичам. Разделихме се потопени в скръб и, уверен съм, това доставяше на мис Милс неимоверно удоволствие.
Когато се прибрах у дома, доверих всичко на леля и въпреки утешителните й думи отидох да си легна отчаян. На сутринта станах отчаян и излязох отчаян. Беше събота сутрин и затова отидох право в съда.
Много се учудих, когато наближих нашата кантора и видях разсилните да стоят пред вратата и да приказват нещо, както и неколцина безделници, които зяпаха в затворените прозорци. Ускорих стъпките си и като минах покрай тях, зачуден от погледите им, бързо влязох вътре.
Писарите бяха там, обаче никой нищо не вършеше. Старият Тифи, за първи път в живота си предполагам, бе седнал на чужд стол и не беше окачил шапката си.
— Това е ужасно нещастие, мистър Копърфийлд — каза ми той, когато влязох.
— Какво? — възкликнах аз. — Какво се е случило?
— Нима не знаете? — провикна се Тифи и всички се струпаха около нас.
— Не! — казах аз, взирайки се във всяко лице поотделно.
— Мистър Спенлоу — каза Тифи.
— Какво се е случило с него?
— Мъртъв е!
Когато един от чиновниците ме прихвана, помислих, че кантората се люлее, а не аз. Поставиха ме на един стол, разхлабиха вратовръзката ми и ми донесоха малко вода. Нямах никаква представа колко време трая това.
— Мъртъв ли? — запитах аз.
— Вчера той обядвал в града — захвана разказа си мистър Тифи, — като сам карал файтона и изпратил кочияша си вкъщи с дилижанса — нещо, което и друг път е правил, знаете…
— И после?
— Файтонът се прибрал без него. Конете спрели пред вратата на конюшнята. Кочияшът слязъл с един фенер. Във файтона нямало никой.
— Значи конете избягали, така ли?
— Не били изморени — каза Тифи, като си сложи очилата, — доколкото разбирам, не са били по- изморени, отколкото биха били, ако са вървели обикновен тръс. Юздите били скъсани и се влачели по земята. Веднага събудили всички в къщата и трима души тръгнали по шосето. Намерили го на около една миля от дома му.
— Повече от една миля, мистър Тифи — прекъсна го един от по-младите писари.
— Така ли беше? Сигурно сте прав — каза Тифи, — повече от една миля — недалеч от черквата — проснат по лице на пътя отстрани. Никой не знае дали е паднал от файтона, когато е получил удара, дали е слязъл, като се е почувствувал зле, преди да се е появил припадъкът — нито пък дали е бил умрял, когато са го намерили. Може и да е дишал, обаче не е могъл да проговори ни дума. Щом го пренесли вкъщи, веднага повикали лекар, обаче напразно.
Не мога да опиша състоянието, в което изпаднах, когато научих тази новина. Внезапното нещастие, случило се с човек, с когото бях имал известно пререкание; ужасната празнота на стаята, която бе заемал едва вчера и където столът и масата му сякаш го очакваха; страниците, написани миналия ден от ръката му, прилични днес на привидение; странното усещане, че той все още принадлежи на това място и че когато вратата се отвори, той може да влезе; острото любопитство, с което чиновниците говореха за случката, ленивото затишие и покой, царуващи в кантората; външните хора, които цял ден се точеха, жадни да погълнат подробностите — това са неща, чието въздействие всеки би почувствувал. Това, което не мога да опиша, е как в потайните кътчета на сърцето си изпитвах ревност дори и спрямо смъртта. Боях се, че тя може би ще ме прогони от Дорините мисли. Невъзможно ми бе да изразя свидливото чувство, което изпитвах към скръбта й. Неспокойствие ме обземаше дори когато си помислех, че тя навярно плаче при други, и други я утешават. Ревниво желаех да я отделя от всички и само аз да й остана в тези горестни за нея минути.
Под влиянието на това душевно състояние — което, вярвам, бе известно на всички — отидох в Норууд още същата вечер. Узнал от един лакей на вратата, че мис Милс е там, помолих леля да й изпрати писмо, което самичък написах. В него изразих съжалението си за преждевременната смърт на мистър Спенлоу най- искрено и когато го пишех, очите ми ронеха сълзи. Умолявах я да каже на Дора, ако изобщо Дора е в
