обаче безполезно. Надвечер идва едно чуждо момче. Широк нос, но краката му не приличат на греди. Съобщава, че ще каже нещо за кучето, ако получи един фунт. Отказва по-нататъшни обяснения въпреки принудата. Дора му дава исканата монета. Той завежда готвачката в една малка къщичка, където се намира Дж. самичък, вързан за крака на една маса. Д. възрадвана танцува около Дж., който яде вечерята си. Окуражена от щастливата промяна, споменавам името на Д.К. Дора отново се разплаква горчиво и възкликва: „Недей, недей, недей! Грешно е да мисля за друго освен за клетия татко!“ Прегръща Дж. и продължава да плаче, докато заспи. (Не трябва ли Д.К. да остави всичко на целебното действие на времето? Дж.М.)
Мис Милс и нейният дневник ми бяха едничката утеха през това време. Да видя нея, която току-що бе видяла Дора, да проследявам инициала на Дориното име през пълните със съчувствие страници на дневника й; да се чувствувам още по-нещастен — това беше единственото ми успокоение. Усещах, че досега съм живял в някаква картонена къща, която изведнъж се бе съборила, като бе оставила само Джулия Милс и мен под развалините. Имах чувството, че зъл магьосник е описал някакъв кръг около невинната богиня на сърцето ми и че само крилата на времето биха могли да ме заведат отново при нея.
XXXIX ГЛАВА
„УИКФИЙЛД И ХИЙП“
Както изглежда, леля сериозно се тревожеше от продължителното униние, в което бях изпаднал. Тя се престори на загрижена за къщичката си в Дувър, поради което ме изпрати да видя какво става и да продължа договора с наемателя, който тогава я обитаваше. Джанет бе на служба при мисис Стронг, където я виждах всеки ден. Когато напусна Дувър, тя все още не бе решила дали да довърши процеса на отричане от света, проповядвано й от леля, като се омъжи за един моряк, обаче в края на краищата се отказа от това свое намерение. Стори го, предполагам, не от привързаност към внушените й принципи, а просто защото не го харесваше достатъчно.
При все че ми беше трудно да оставя мис Милс, възприех с готовност лелиния план, който щеше да ми даде възможност да прекарам няколко спокойни часове с Агнеса. Попитах добрия доктор Стронг дали ще ми позволи да отсъствувам три дни и понеже той искаше да си почина, настоя да замина за по-дълго. Но при моята кипяща енергия това беше невъзможно.
А колкото до Духовния и Адмиралтейския съд, отсъствието ми оттам не ме безпокоеше особено много. Да си призная, след смъртта на мистър Спенлоу кантората ни бе взела много да запада. По времето, когато неин шеф е бил само мистър Джоркинс преди идването на Дориния баща, работата вървяла ни добре, ни зле. И макар че вкарването на нова кръв, както и блестящите маниери на мистър Спенлоу да я бяха посъживили, все пак той не бе смогнал да я постави на такава висота, та да може тя да продължи успешно работата си и след смъртта на действителния си ръководител. Мистър Джоркинс, противно на репутацията, с която се ползваше във фирмата, беше човек безводен, некадърен и без никакъв авторитет вън от службата. След смъртта на съдружника му аз работех при него и като виждах как дейността му се изчерпваше само в смъркане на енфие, съжалих за лелините хиляда лири стерлинги повече отвсякога.
Но това не беше най-лошото. Около съдилището се навъртаха неколцина пройдохи — комисионери, които, без самите да бъдат проктори, се занимаваха изобщо с адвокатска дейност, която всъщност се извършваше от истински проктори, а те само участвуваха в печалбите. Подобни особи имаше твърде много. И тъй като сега кантората ни се нуждаеше от работа на всяка цена, ние влязохме във връзка с тази благородна банда, като се стараехме да ги привлечем да ни дават да вършим това, с което те се ангажираха пред клиентите. Най-вече се интересувахме от разрешителни за венчавки и от утвърждаване на завещания. Последните ни носеха най-големи печалби, заради което за тях се водеше най-много борба. Разни агенти и ходатаи биваха поставяни пред всички входове и кулоари на съдилището, като им се нареждаше да се стараят да спират всички посетители в жалейни дрехи, както и всички господа със свенлив изглед, и да ги увещават да прибягнат до услугите на съответните проктори, които ги бяха изпратили. Тези нареждания биваха изпълнявани с такова усърдие, че дори самият аз, преди да стана познат на хората в Духовния и Адмиралтейския съд, на два пъти бивах вкарван в кантората на най-големия ни конкурент. Дейността на тези господа комисионери беше от такова естество, че често влизаха в различни разпри един с друг. И дори веднъж в съда бяха истински скандализирани, когато видяха главния ни агент (който едно време бил на работа във винарския бранш, след което станал заклет комисионер) да се разхожда с подуто око. Всеки един от тези комисионери можеше спокойно да помогне на някоя стара дама в черно да слезе от файтона си, да убие проктора, за когото тя запитваше, да представи собствения си работодател за законния наследник и заместник на съответния проктор и да заведе старата дама (понякога твърде развълнувана) в кантората, от която му се даваха нареждания. По този начин и при мен довеждаха мнозина подобни пленници. А що се отнася до позволителни за венчавки, конкуренцията беше толкова остра, че всеки свенлив господин, нуждаещ се от такова позволително, не можеше да стори нищо друго, освен да се остави на първия комисионер, който го пипне, или пък да сложи съдбата си в ръцете на този, който излезе победител във водената за него борба. Един от нашите комисионери имаше обичай да стои с шапка на глава, за да му бъде по-лесно изведнъж да скочи и да заведе съответната жертва да положи необходимата клетва. Предполагам, че тази система на комисионерство продължава и до ден днешен. Последния път, когато бях в съдилището, една личност с бяла престилка изведнъж скочи върху мен и като прошепна в ухото ми думата „позволително за женитба“, без малко щеше насила да ме вдигне на ръце и да ме отнесе в нечия кантора.
Нека обаче не се отклонявам повече, а да продължа за Дувър.
Намерих, че всичко в лелината къща е наред, и имах възможност да й доставя истинска радост, като й съобщих, че наемателят й е наследил правото й на собственост върху моравката пред портата и води неспирна война срещу магаретата. Като уредих работата, за която бях дошъл, и след като прекарах там една нощ, запътих се за Кентърбъри рано на другата сутрин. Зимата бе настъпила и свежият студен ветровит ден, както и добре познатите ми гледки вляха в душата ми нова бодрост и надежди.
Когато влязох в Кентърбъри, поскитах из старите му улици с истинско удоволствие, което успокои духа ми и облекчи сърцето ми. Пред мен бяха старите надписи, старите фирми над дюкяните и старите хора, които продаваха в тях. Струваше ми се, че времето, когато бях тук ученик, бе отдавна минало, и просто се чудех как толкова малко се е променило, когато изведнъж съзнах, че и самият аз съм се променил твърде малко. Може да е странно, но онова кротко въздействие, което така неразделно свързвах с Агнеса, сякаш се излъчваше и от града, в който тя живееше. Кулите на известната катедрала; старите чавки и гарвани, които им придаваха повече усамотеност, отколкото би сторило това мълчанието; остарелите сводове, едно време украсени със статуи, отдавна превърнати в прах, подобно на смирените поклонници, които ги бяха разглеждали; тихите кътчета, където прораслият от векове бръшлян пълзеше върху разрушените готически стени; древните къщи, пасищата, градините — всичко там влияеше умиротворяващо, от всичко лъхаше все същият покой и ведрина.
Пристигнах в дома на мистър Уикфийлд и в малката стаичка на приземния етаж, където едно време седеше Юрая Хийп. Сега заварих мистър Микобър, усърдно зает с перото си. Беше облечен в черен костюм, който му придаваше адвокатски вид, и изглеждаше доста едър и застрашителен в мъничката стая.
Той много се зарадва, когато ме видя, но едновременно с това се и посмути. Веднага поиска да ме заведе при Юрая, обаче аз отказах.
— Вие си спомняте, че познавам от по-рано къщата и сам ще се кача горе — казах аз. — Как намирате юриспруденцията, мистър Микобър?
— Драги ми Копърфийлд — отвърна той, — за човек, надарен с мощно въображение, юридическите науки имат този недостатък, че са претрупани с подробности. Дори и в професионалната ни кореспонденция — каза мистър Микобър, като хвърли поглед към писмата, които пишеше, — човек не е свободен да употреби някой по-възвишен израз. Все пак обаче юридическото поприще е велико нещо!
Сетне ми разправи, че сега бил наел старата къщичка на Юрая Хийп и че мисис Микобър с най-голяма радост би ме приела отново под собствен покрив.
— Той е твърде нищ — каза мистър Микобър — както обича да се изразява моят приятел Хийп, но може би ще бъде стъпало за по-голямо семейно процъфтяване.
Запитах го дали досега е имал основание да бъде доволен от държането на приятеля му Хийп към него. Преди да ми отговори, той стана да види дали вратата е добре затворена и каза с нисък глас:
