състояние да чуе подобно нещо, че той се е отнесъл с мен крайно внимателно и любезно и че за нея е говорил само с нежност и любов. Знам, че сторих това от самолюбие, за да споменат името ми пред нея, обаче се мъчех да се убедя, че го върша, за да окажа нужната справедливост към паметта на баща й.
На следния ден леля получи в отговор няколко реда, адресирани до нея, отправени до мен. Дора била потопена в скръб и когато приятелката й я попитала дали да ме поздрави от нея, тя само продължила да плаче: „О, клетият татко! О, скъпият ми татко!“, обаче не казала „не“ и това ми беше достатъчно.
Мистър Джоркинс, който отиде в Норууд веднага подир нещастието, се върна в кантората след няколко дни. Той се затвори с Тифи в продължение на няколко минути, а сетне Тифи надникна от вратата и ми кимна да вляза при тях.
— Ах! — каза мистър Джоркинс. — Мистър Тифи и аз, мистър Копърфийлд, възнамеряваме да прегледаме писалищата, чекмеджетата и другите хранилища на починалия, за да запечатаме частните му книжа и да потърсим завещанието му. От него не се виждат никакви следи. Не би било зле да ни помогнете, ако обичате.
От момента на смъртта на мистър Спенлоу жадувах да узная в какво положение се намираше понастоящем моята Дора, кой щеше да й бъде настойник и тъй нататък, и тази покана беше стъпка напред в това отношение. Започнахме претърсването веднага. Мистър Джоркинс отключваше писалищата и чекмеджетата и тримата изваждахме книжата. На една страна слагахме служебните документи, а на друга — частните книжа, които не бяха много. Бяхме много сериозни; и когато докосвахме някой случаен печат, кутия за моливи или пък друга дреболия, тясно свързана с личността му, заговаряхме с нисък глас.
Бяхме запечатали няколко пакета й продължавахме да ровим, прашни и мълчаливи, когато мистър Джоркинс се обърна към нас и се изрази за починалия си съдружник със същите думи, които самият той бе употребил веднъж за него:
— Много беше трудно за мистър Спенлоу да се отдели от утъпкания път. Вие много добре знаете какъв беше той! Наклонен съм да предполагам, че не е оставил никакво завещание.
— О, знам, че е оставил! — казах аз.
И двамата се спряха и ме погледнаха.
— Когато го видях последния път — казах аз, — самият той ми заяви, че е направил завещанието си и че е уредил отдавна всичките си работи.
Мистър Джоркинс и старият Тифи едновременно поклатиха глава.
— Това не обещава много — каза Тифи.
— Ни най-малко — каза мистър Джоркинс.
— Надявам се, вие не се съмнявате в… — започнах аз.
— Добри ми мистър Копърфийлд! — възкликна Тифи, като сложи ръка на рамото ми, затвори и двете си очи и поклати глава: — Ако сте прекарали в Църковния и Адмиралтейския съд толкова време, колкото съм прекарал аз, ще разберете, че няма друг въпрос, относно който хората да са по-непоследователни и по- малко склонни да го уредят навреме.
— Я виж, та самият той каза точно същите думи! — настойчиво отвърнах аз.
— Работата е ясна — забеляза Тифи. — Почти съм положителен, че няма завещание.
Това ми се стори удивително, обаче излезе, че завещание наистина нямаше. Доколкото можеше да се съди от документите му, дори и през ум не му бе минавало да направи такова. Никъде нямаше каквото и да било указание за последната му воля. И това, което ми бе не по-малко чудно, беше обстоятелството, че работите му бяха в най-объркано състояние. От това, което чух, ми стана ясно, че съвсем не може да се разбере какви са дълговете му, какво е изплатил и на какво възлиза имуществото му в момента на смъртта му. Виждаше се, че от няколко години насам и самият той не е имал ясна представа относно тези въпроси. Малко по малко се установи, че в желанието си да не остане назад от другите си колеги в проявите на охолство и показност, така характерни за Църковния съд, той бе харчил години наред повече, отколкото са могли да позволят професионалните му доходи, които всъщност никога не са били кой знае колко големи. Поради това той е трябвало да прибягва и към частните си средства, които, дори да са били някога значителни (което изглеждаше крайно съмнително), сега се намираха в доста окаяно положение. Всичко това наложи да се прибегне към публична продажба на мебелите в Норууд, а жилището да се даде под наем. Тифи ми каза, без да подозира колко много ме интересуваха думите му, че като се изплатят всички дългове на починалия и след приспадане на това, което дължи на фирмата, едва ли ще останат повече от хиляда лири стерлинги. Той ми съобщи това месец и половина след смъртта на мистър Спенлоу. През всичкото време преживявах истинска агония и дори бях насочил мисълта си към самоубийство, когато мис Милс ми съобщи, че щом заговаряли на опечалената ми Дора за мен, тя все повтаряла: „О, клетият татко! О, милият татко!“ Научих също така, че нямала други роднини освен две лели, неомъжени сестри на мистър Спенлоу, които живеели в Пътни и които в продължение на много години общували с брат си много нарядко. Не че са се карали някога (осведоми ме мис Милс), обаче на Дориното кръщение били поканени само на чай, докато самите те считали, че е редно да бъдат поканени на обед, поради което писмено изразили мнението си, „че за щастието на всички засегнати“ ще е по-добре, ако си стоят настрана. Оттогава нататък те тръгнали по своя път, както и брат им по неговия.
Сега тези две дами излезли от уединението си и предложили да вземат Дора при тях в Пътни. Дора прегърнала и двете и като заплакала, възкликнала: „О, лелички, да. Вземете ме заедно с Джулия Милс и Джип и ме заведете в Пътни!“ Отишли там наскоро след погребението.
Просто не знам как намирах време да бродя из Пътни, обаче действително успявах по някакъв начин да се прокрадвам дотам доста често. За да изпълнява по-добре дълга си на истинска приятелка, мис Милс си водеше дневник. Понякога идваше при мен в съда и ми го четеше, а понякога, когато нямаше време, оставяше ми го да го чета самичък. Колко скъпи ми бяха всички думи на този дневник! Привеждам и няколко извадки от него:
Понеделник. Милата ми Д. все още опечалена. Главоболие. Обръщам й внимание върху лъскавата козина на Дж. Д. погалва Дж. Пробудените така спомени отново отварят портите на скръбта. Нов поток от сълзи. (А нима сълзите не са росните капки на сърцето? Дж.М.)
Вторник. Д. слаба и изнервена. Красива в бледността си. (Не забелязваме ли това и при луната? Дж. М.) Д., Дж.М. и Дж. се разхождат с файтон. Дж. гледа от прозореца и лае свирепо срещу уличния метач. Това събужда усмивка на лицето на Д. (От такива дребни брънки е съставена веригата на живота! Дж.М.)
Сряда. Д. сравнително весела. Изпявам й песента „Вечерни камбани“ като най-подходяща. Въздействието неуспокояващо, а тъкмо обратното. Дора неизразимо разчувствувана. След това намерена ридаеща в стаята й. Издекламирвам й стихове за нея и младата газела. Безрезултатно. Споменавам й за статуята на търпението.
Чертвъртък. Д. несъмнено по-добре. Спала спокойно. Лека руменина по бузите й. Решавам да спомена името на Д.К. Правя предпазливо това по време на разходката. Д. изведнъж се развълнува. „О, мила ми Джулия! О, каква непослушна и лоша дъщеря бях!“ Помилвам я и я успокоявам. Описвам й Д.К. на прага на гроба. Дора отново развълнувана. „О, какво ще правя? Какво ще правя? О, заведи ме някъде.“ Много се разтревожвам. Дора припада. Донасям чаша вода от едно ханче.
Петък. Ден на произшествия. В кухнята се явява човек със синя торба. Дошъл „за обувките на дамата. Трябва да им се сложат токове“. Готвачката отвръща: „Никой не е поръчал подобно нещо“. Човекът се препира. Готвачката влиза вътре да пита, като оставя човека сам с Дж. Връща се и продължава да се препира с човека, който обаче скоро си отива. Дж. изчезнал. Д. разтревожена. Пращаме съобщение на полицията. Описваме човека — с широк нос и крака, прилични на греди за подпиране на мост. Бива търсен навред. Никакъв Дж. Д. плаче горчиво и е неутешима. Отново намеквам за малката газела. Подходящо,
