— Драги ми Копърфийлд, всеки човек, върху когото тежат парични затруднения, се намира в неизгодно положение в отношенията си с повечето хора. И това положение става още по-неизгодно, когато поради тези именно затруднения той е принуден да иска възнаграждение за услуги, които още не е смогнал да извърши. Едничкото нещо, което мога да кажа е, че приятелят ми Хийп отговори на известни мои молби по начин, който прави чест както на ума, така и на сърцето му.
— Никога не съм могъл да си представя, че би бил щедър и с парите си — казах аз.
— Простете — каза мистър Микобър с известна принуденост, — говоря за приятеля си Хийп само от собствения си опит.
— Радвам се, че опитът ви позволява да си създадете такова благоприятно мнение за него — казах аз.
— Благодаря ви, драги ми Копърфийлд — каза мистър Микобър и си затананика някаква мелодийка.
— Виждате ли често мистър Уикфийлд? — запитах го аз, за да променя разговора.
— Не особено често — отвърна снизходително той. — Смея да кажа, че мистър Уикфийлд е човек с отлични намерения, обаче, накратко казано, доста е странен.
— Боя се, че съдружникът му способства за това — забелязах аз.
— Драги ми Копърфийлд — отвърна мистър Микобър, след като се повъртя неспокойно на стола си, — позволете ми да направя една забележка. Моето положение тук е на доверен чиновник. Разискването на известни въпроси дори и с мисис Микобър (другарка в бедите ми и жена с удивително остър ум) не е съвместимо с тази моя длъжност. Следователно ще си позволя свободата да предложа да прекъснем този разговор, което, вярвам, не ще помрачи нашата дружба. Нека сложим гранична линия. От едната й страна — продължи мисълта си той, като тегли една черта на сложения пред него лист — ще поставим всичко онова, което е достъпно за човешките разсъждения и обсъждания, а от другата — едно-едничко изключение, върху което не трябва никога да разискваме — именно работите на кантората „Уикфийлд и Хийп“. Надявам се, че като представям това пред трезвия ум на приятеля на младостта си, няма да го обидя.
Макар да бях доловил известна промяна у мистър Микобър, която го караше да схваща, че новата длъжност му създава известни неудобства, почувствувах, че нямам право да се обиждам от неговото предложение. Когато му го казах, той видимо се успокои и ми стисна ръката.
— Трябва да ви кажа, Копърфийлд, че съм просто възхитен от мис Уикфийлд. Тя е една възвишена млада дама, с изключителна привлекателност и много добродетели. Да, Копърфийлд — продължи той, като изпрати целувка неопределено къде и се поклони по най-светския си начин, — аз се прекланям пред мис Уикфийлд! Хм, хм!
— Радвам се — казах аз.
Ако през онзи приятен следобед не ни бяхте уверили, драги ми Копърфийлд, че любимата ви буква е Д., бездруго бих предположил, че тя трябва да е А.
На всички ни се е случвало да изпитваме някакво внезапно усещане, че това, което вършим и казваме в дадения момент, сме го вършили и казвали някога в далечно минало — сякаш преди много, много мъгляви векове сме били заобиколени от същите лица, предмети и обстоятелства и че в този момент много добре знаем какво ще чуем, като че ли внезапно сме си спомнили нещо отдавна случило се! Никога през живота си не бях усещал това така ясно, както в момента, преди той да каже тези думи.
Взех си сбогом с мистър Микобър, като го натоварих да предаде поздравите ми на всички у тях. Когато си тръгнах, той отново седна на стола и се залови с писането си, като изкара брадичката си от яката, за да му е по-удобно. Нещо във вида му ясно ми подсказа, че със стъпването му в новата длъжност някаква стена се бе изпречила между двама ни и не ни позволяваше да бъдем един към друг това, което бяхме досега, като твърде много изменяше характера на отношенията ни.
Нямаше никой в чудноватата старинна гостна, макар тя да издаваше близкото присъствие на мисис Хийп. Погледнах в стаята, която все още принадлежеше на Агнеса, и я видях седнала край огъня, до хубавото си старомодно писалище, заета с писане.
Когато влязох, затъмних светлината и това я накара да вдигне глава. Каква радост бе да видя, че бях станал причина за светлия й поглед и за удоволствието, което засия по лицето й!
— Агнеса — казах й, когато седнахме един до друг, — напоследък така много ми липсваше!
— Наистина ли? — отвърна тя. — Отново! И тъй скоро!
Кимнах с глава.
— Просто не знам как стана това, Агнеса. Изглежда, че ми липсва известна умствена способност, която ми е необходима. Така бях свикнал да мислиш заради мен в щастливите изминали дни тук и така естествено ми беше да идвам при теб за съвет и подкрепа, че, струва ми се, това ми е попречило да си изработя необходимото качество!
— И кое е това качество? — запита ме весело тя.
— Не знам как да го нарека — отвърнах й аз. — Ти как мислиш, Агнеса, аз съм сериозен и упорит, нали?
— Разбира се — отговори Агнеса.
— А нали съм и търпелив? — запитах я с известно колебание.
— О, да — отвърна Агнеса, като се засмя, — доста.
— И при все това — продължих аз, — толкова се отчайвам и тревожа, и така съм неспособен да си вдъхна сили, че сигурно това, което ми липсва, е — как да се изразя — известна опора навярно.
— Наречи го, както искаш — каза Агнеса.
— Е, добре, ти можеш сама да съдиш: пристигаш в Лондон, аз се оставям в ръцете ти и изведнъж ми става ясно каква е целта ми и как ще мога да я постигна. Събитията ме отбиват от предначертания ми път, идвам тук и в миг се чувствувам съвсем друг. Самите обстоятелства, които ме тревожат, не са се изменили след влизането ми в тая стая, но в миг нещо ми повлиява и изведнъж се ободрявам! Отде идва това? Каква е тайната ти, Агнеса?
Тя бе наклонила глава и гледаше към огъня.
— Историята се повтаря — казах аз. — Не се смей, когато ти кажа, че това е така както при малките, така и при по-значителните неща. Старите ми тревоги бяха просто глупости, докато сегашните са сериозни, но когато съм бивал далеч от милата си сестрица…
Агнеса ме погледна — божичко, с какво ангелско лице! — и ми подаде ръката си, която целунах.
— Когато не си била при мен, Агнеса, да ме посъветваш и подкрепиш, винаги съм се забърквал в какви ли не мъчнотии. Когато най-после съм се връщал при теб (което неизменно се случва), присъствието ти ми е носило мир и успокоение. И сега си идвам като в собствен дом подобно на морен пътник и изведнъж ме обладава истинско спокойствие.
Така дълбоко чувствувах това, което казвах, и така бях завладян от искреността си, че гласът ми пресекна, покрих с ръце лицето и избухнах в плач. Пиша самата истина. Не знам какви противоречия и непоследователност се таят у мен, както у повечето от нас, не знам какво бях пропуснал в живота си, което би го направило съвсем друг и различен от настоящия, не знам как така се бях отклонил от гласа на собственото си сърце. Знам само, че блаженият покой, който изпитвах в присъствието на Агнеса, бе за мен най-действителното нещо.
Спокойно и сестрински, с лъчезарни очи и нежен глас, с онази сладост, която в миналото бе направила този дом едва ли не свят за мен, тя ме изтръгна от слабостта ми и ме накара да й разправя какво се бе случило след последната ни среща.
— Няма нищо друго, освен — казах, след като свърших разказа си — че сега едничката ми опора си ти, Агнеса.
— Не аз трябва да бъда това за теб, Тротууд — отвърна тя с мила усмивка. — Друг има, когото трябва да чувствуваш като своя подкрепа.
— Дора ли? — попитах аз.
— Естествено.
— Но знаеш ли, Агнеса, не съм ти споменал — обясних аз малко смутен, — на Дора не може много да се — не искам да кажа, че не мога да се осланям на нея, тъй като тя представлява самата чистота и невинност, — но мъчно е да, да — просто не знам как да се изразя. Тя е толкова плахо същество и така лесно се разтревожва и плаши! Преди известно време, когато баща й още не беше умрял, счетох за
