предпочитах да остана долу, при плетката и всичко останало, отколкото да се кача горе и да легна. Не спах почти никак. На следното утро плетенето и следенето отново започнаха и продължиха през целия ден.
Нямах възможност да разговарям с Агнеса дори и десет минути. Едва можах да й покажа писмото си. Предложих й да се поразходим, обаче мисис Хийп на няколко пъти повтори, че не се чувствува добре, така че Агнеса си остана вкъщи да й прави компания. Надвечер излязох самичък, като си размишлявах какво би трябвало да направя и дали имам право да крия от Агнеса онова, което Юрая Хийп ми бе разправил в Лондон. Неговите думи бяха започнали отново да ме измъчват.
Не бях изминал много път, когато чух, че някой зад мен ме извика през праха. Невъзможно беше да не се познае тътрещата се фигура и широката връхна дреха. Спрях се и Юрая Хийп ме настигна.
— Е? — казах аз.
— Колко бързо вървите! — каза той. — Краката ми са твърде дългички и въпреки това доста ги поизморихте.
— Къде отиваш? — запитах го аз.
— Идвам с вас, мастър Копърфийлд, ако ми позволите удоволствието да се разходя с един стар познат. — Като каза това с едно извиване на тялото си, което можеше да изразява или презрение, или умилкване, той тръгна с мен.
— Юрая! — казах аз, колкото можех по-вежливо.
— Мастър Копърфийлд!
— Искрено казано, излязох да се разходя самичък, тъй като се наситих на компания.
Той ме изгледа отстрани и каза с най-непроницаемата си усмивка:
— За майка ми ли говорите?
— Да, естествено — отвърнах аз.
— Ооо! Но вие знаете колко сме смирени — отвърна ми той. — И като съзнаваме своето смирение и нищожност, трябва да се грижим да не бъдем притискани до стената от тези, които не са смирени и нищожни. В любовта, както и във войната, всичко е позволено.
Като вдигна огромните си лапи, докато те стигнаха до брадичката му, той ги потри леко и се ухили. Стори ми се, че прилича толкова на орангутан, колкото изобщо е възможно за човешко същество.
— Видите ли — продължи Юрая, като не преставаше да потрива отвратително ръце и да клати глава, — вие сте твърде опасен съперник, мастър Копърфийлд. Винаги сте били такъв.
— Значи заради мен непрестанно следите мис Уикфийлд и отравяте живота й в собствения й дом, така ли? — запитах го аз.
— О, мастър Копърфийлд, това са жестоки думи.
— Можеш да ги считаш каквито си искаш — казах аз. — Много добре знаеш какво искам да кажа.
— О, не! Вие сам трябва да ми го поясните. Аз не ви разбирам.
— Предполагаш ли — казах аз, като се стараех заради Агнеса да му говоря колкото може по-спокойно и въздържано, — че гледам на мис Уикфийлд иначе, а не като на своя скъпа сестра?
— Е, мастър Копърфийлд, вие съзнавате, че не бих могъл да ви отговоря на този въпрос. Може да е така, обаче може и да не е!
Никога не бях виждал нещо по-отвратително от лукавото му лице и от останалите му без ресници очи.
— Хайде! — казах аз. — Заради мис Уикфийлд…
— Моята Агнеса! — възкликна той, като се закълчи ужасно. — Ще бъдете ли така добър, мастър Копърфийлд, да я наричате само Агнеса?
— Заради Агнеса Уикфийлд — да я благослови бог!
— Благодаря ви за тази благословия, мастър Копърфийлд! — прекъсна ме той.
— Ще ти кажа нещо, което при всякакви други обстоятелства бих предпочел да кажа по-скоро на черния!
— На кого, сър? — запита Юрая, като протегна врат и сложи ръка на ухото си.
— На дявола! — отвърнах аз. — Сгоден съм за друга девойка. Вярвам, че това ще те задоволи.
— Давате ли ми честната си дума?
С възмущение щях да сторя това, когато той взе ръката ми и я стисна.
— О, мастър Копърфийлд — каза Юрая. — Ако само бяхте така снизходителен да отвърнете на признанията ми със същото, когато ви излях сърцето си през онази нощ и така много ви обезпокоих, като спах във всекидневната ви, никога не бих се усъмнил във вас. Но щом като е тъй, веднага ще махна майка ми и ще бъда много щастлив да го сторя. Вярвам, че ще простите на предизвиканата от любовта ми предпазливост! Колко жалко, мастър Копърфийлд, че не благоволихте да ми разкриете сърцето си! Дадох ви такава възможност! Но вие никога не сте били толкова снизходителен към мен, колкото съм желал! Знам, че никога не сте ме обичали тъй, както аз съм ви обичал!
През всичкото това време той продължаваше да стиска ръката ми с влажните си пръсти, докато аз правех всички възможни усилия да я освободя, без да успея. Той я дръпна навътре в ръкава на лилавата си връхна дреха, и продължи да върви, насила хванал ръката ми в своята.
— Да се връщаме ли? — каза Юрая, като малко по малко ме бе извърнал с лице към града, върху който луната изпращаше светлината си и посребряваше далечните прозорци.
— Преди да прекратим този разговор, трябва да разбереш — казах аз, като наруших доста дългото мълчание, — че според мен Агнеса Уикфийлд стои много по-високо от теб във всяко отношение и че е толкова далеч от настоящите ти домогвания, колкото и самата луна.
— Колко е кротка! Нали! Хайде, мастър Копърфийлд, признайте си, че никога не сте ме обичали така, както съм ви обичал аз! Винаги сте ме считали за прекалено нищожен, нали?
— Никак не обичам непрестанните уверения в собствено нищожество, нито пък каквито и да било уверения — отвърнах аз.
— Значи така! — каза Юрая с лице, което на лунната светлина изглеждаше като оловно. — Знаех си го! Но никога не сте се попитали, мастър Копърфийлд, защо съм смирен. Както баща ми, така и аз сме били отгледани в благотворително училище, а също така и майка ми е израсла в дом за бедняци. От сутрин до вечер там ни учеха само на смирение, на нищо друго, доколкото мога да си спомня. Трябваше да се държим смирено към този и към онзи; трябваше да сваляме шапка тук и там, да се кланяме насам и нататък. Винаги бяхме длъжни да си знаем мястото и да се принизяваме пред по-горните от нас. А имаше толкова хора, които бяха по-горни от нас! Татко е получил медал за смирението си. Също и аз. Поради смирението си е бил направен гробар. Той така се държеше с по-издигнатите хора, че просто им беше невъзможно да не се позамислят за него. „Бъди смирен, Юрая — казваше ми татко, — и тогава не може да не сполучиш.“ А това непрестанно ми се втълпяваше и в училище. И право си беше. „Бъди смирен — казваше татко, — и ще преуспееш.“ И наистина имаше право!
За първи път ми хрумна, че това лицемерно възпяване на смирението бе пуснало корените си отнякъде извън семейството Хийп. Бях видял жертвата, без да си помисля за семето.
— Когато бях още съвсем малко момче — продължи Юрая, — разбрах какво може да се постигне със смирение и затова го възприех. Принизявах се с радост. Смирението ми не ми позволи да се образовам и си казах: „Стига ти толкова!“ Когато ми предложихте да ме учите латински, си спомних бащините думи: „Хората обичат да стоят над теб и затова дръж главата си наведена!“ Аз и досега съм си смирен, мастър Копърфийлд, обаче все пак имам малко власт!
Той ми каза всичко това — познах по огряното му от луната лице — за да разбера, че е твърдо решен да се възнагради за униженията си, като си послужи с властта, която притежава. Никога не се бях съмнявал в подлостта му, в присъщата му хитрост и притворство, но сега за първи път разбрах най-ясно каква низост, жестокосърдечие и отмъстителност могат да се развият у човек, възпитан само да се унижава.
Разказът му завърши е благоприятен за мен резултат, тъй като той отдръпна ръката си, с която беше вклещил моята, за да си почеше отново брадичката. Веднъж отделен от него, реших да не му давам възможност отново да ме улови. На връщане вървяхме един до друг, без да говорим много.
Не знам дали настроението му се беше подобрило поради това, което му бях открил, или пък от неговия собствен разказ, но действително беше с повишен дух. На вечеря разговаряше повече, отколкото му беше обичайно, запита майка си (която в момента на влизането ни вкъщи напусна наблюдателния си пост) дали не е вече стар ерген и веднъж така погледна Агнеса, че бих дал всичко, да можех да го ударя.
