необходимо да й спомена — но ако не ти е омръзнало, ще ти разправя подробно какво се случи.
И наистина, разказах на Агнеса как съобщих на Дора, че съм вече беден, обясних й за готварската книга, за домашното сметководство, за всичко…
— О, Тротууд — укори ме тя с усмивка. — Все същата необмисленост! Спокойно би могъл да се отдадеш на усилията си да напреднеш, без да се нахвърляш така изведнъж на едно плахо, нежно и неопитно момиче. Клетата Дора!
Никой човешки глас не би могъл да звучи с такава доброта и кротост, с каквито бяха пропити думите й. Сякаш я виждах, да прегръща нежно Дора и с тази своя благост мълчаливо да ме укорява за привързаността ми спрямо крехкото създание. Като че ли виждах Дора, прелестна в безизкуствеността си, да милва Агнеса, да й благодари, гальовно да й се оплаква от мен и нежно да ме обгръща с любещия си поглед.
Колко бяха благодарен на Агнеса! Как й се възхищавах! Виждах ги и двете, сближени в искрено приятелство, изпълнени с обич една към друга!
— Тогава какво трябва да направя, Агнеса? — запитах я аз, след като погледнах малко огъня. — Кое е най-разумното нещо, което трябва да сторя?
— Смятам, че най-почтено би било да пишеш на двете дами, лелите й. Не намираш ли, че всяко потайно действие би било непочтено?
— Да. Ако ти намираш, че е така.
— Не мога да съдя за чужди работи — отвърна скромно Агнеса, — но, струва ми се, мисля, че скритото и потайно действане не ти приляга.
— Боя се, че ме надценяваш, Агнеса — казах аз.
— О, да, Тротууд, това не би отговаряло на свойствената ти искреност и откровеност, така че на твое място веднага бих писала на тези лели. Бих им разправила колкото може по-прямо и открито за всичко случило се и бих ги помолила да ми позволят да посещавам понякога дома им. Като се има предвид, че си млад и се бориш да си извоюваш място в живота, считам, че с готовност ще приемеш условията, които биха ти наложили. Бих ги помолила да не отхвърлят молбата ти, без да поговорят предварително с Дора, като сторят това тогава, когато сметнат, че ще е най-подходящо. На твое място не бих проявила нетърпение — каза Агнеса благо, — нито пък бих прекалила в обещанията си. По моему трябва да разчиташ само на верността си, на постоянството си и… на Дора.
— Но. Агнеса, представи си, че отново изплашат Дора, когато й заговорят за мен? Ами ако тя се разплаче и не пожелае да отговори?
— Има ли вероятност да постъпи така? — запита Агнеса със същата сладостна загриженост, изписана на лицето й.
— Да я благослови бог, та тя е плашлива като птичка — казах аз. — Нищо чудно, ако направи това. Ами ако не е подходящо да се обърна с тази молба към лелите й — понякога възрастните жени са доста особени?
— Не мисля, Тротууд — отвърна Агнеса, като вдигна към мен благите си очи, — че трябва да се влияеш от подобни съображения. Смятам, че едничкото нещо, което трябва да те ръководи, е дали е редно и право да постъпиш по този начин и ако е така, да действуваш.
Вече нямах никакви съмнения по този въпрос. С олекнало сърце, макар и с пълно съзнание за значението на важната крачка, която ми предстоеше, прекарах целия следобед в съчиняване на писмото, което трябваше да изпратя. За постигането на тази велика цел Агнеса ми отстъпи писалището си. Най- напред обаче слязох долу, за да се видя с мистър Уикфийлд и с Юрая Хийп.
Заварих Юрая в една нова, миришеща на мазилка работна стая, обърната към градината. Между множеството книжа и документи той изглеждаше наистина отвратителен. Прие ме с обичайното си умилкване и даде вид, че не е чул за пристигането ми от мистър Микобър — нещо, в което си позволих да се усъмня. Той ме придружи до работната стая на мистър Уикфийлд, която сега бе заприличала на сянката на това, което беше в миналото, тъй като от нея липсваха доста мебели и принадлежности, отишли да създадат удобство на съдружника му. Застанал бе край огъня и грееше гърба си, като почесваше с костеливата си ръка брадичката си, сякаш я бръснеше, докато мистър Уикфийлд и аз се ръкувахме.
— Ще останете у нас, докато сте в Кентърбъри, нали, Тротууд? — запита ме той, като хвърли поглед към Юрая, за да получи съгласието му.
— Има ли място за мен?
— О, мистър Копърфийлд, разбира се — каза Юрая, — с удоволствие бих се махнал от вашата предишна стая, ако така ще ви бъде по-приятно.
— Не, не — каза мистър Уикфийлд, — няма защо да си създавате неудобства. Има друга стая.
— О, та това би ми доставило голямо удоволствие — каза Юрая, като се захили.
За да съкратя приказките, казах, че ще взема или стаята, за която бе споменал мистър Уикфийлд, или никоя друга, и като се сбогувах с двамата до обед, качих се отново горе.
Бях се надявал само на Агнесиното присъствие, обаче мисис Хийп бе поискала позволение да дойде в същата стая с плетката си и да седне край огъня под предлог, че точно по това време там било най-удобно за ревматизма й, тъй като в другите стаи се чувствувало течение. Макар че по-скоро бих я оставил на милостта на вятъра на върха на катедралната кула без никакво угризение, обстоятелствата ме принудиха да я поздравя най-любезно.
— Най-смирено ви благодаря, сър — каза мисис Хийп, след като я бях запитал за здравето й, — обаче не съм много добре. Няма с какво особено да се похваля. Не бих искала нищо повече от това, да видя своя Юрая добре настанен в живота. Как ви се струва сега моят Юрая, сър?
Той ми се бе сторил отвратителен като преди, но казах, че не виждам никаква промяна у него.
— О, нима не го намирате променен? — каза мисис Хийп. — В такъв случай трябва смирено да отбележа, че моето мнение се различава от вашето. Не го ли намирате поотслабнал?
— Не повече от обикновено — отвърнах аз.
— Наистина ли? — запита мисис Хийп. — Вие обаче не го гледате с майчини очи.
Майчините очи, отправени към моите, ми изглеждаха зли, колкото и обич да имаше в тях за него. След това погледът й се спря на Агнеса.
— Ами вие, мис Уикфийлд, не забелязвате ли у него известна слабост и изтощение? — запита мисис Хийп.
— Не — отговори Агнеса, кротко заета с работата си. — Вие сте прекалено грижлива. Всъщност той е много добре.
Мисис Хийп въздъхна издълбоко и отново се залови за плетката си. Нито за миг не престана да плете, нито пък се отдели от нас. Бях пристигнал рано през деня и до вечеря имаше още цели три или четири часа; обаче тя стоя при нас през всичкото време, като потропваше с куките си така монотонно, както един пясъчен часовник би изливал своите зрънца пясък. Седеше от едната страна на камината, аз бях до писалището срещу нея, а малко зад мен, от другата страна, седеше Агнеса. Когато, замислен върху писмото си, вдигнех поглед и срещах спокойните Агнесини очи, които ме окуражаваха с ясния си ангелски блясък, изведнъж долавях бързия поглед на злите очи, отправени първо към мен, а после към Агнеса, след което се свеждаха крадешком над плетката. Не мога да кажа какво представляваше тази плетка, тъй като не съм опитен в това изкуство, обаче ми изглеждаше като някаква мрежа. И като премяташе приличните си на китайски пръчици куки, в светлината на огъня тя наподобяваше зла магьосница, преструваща се на добра фея, готова да хвърли мрежата си върху избраната жертва.
На вечеря тя не отслаби взора си, като продължаваше да ни наблюдава с вперените си очи. След вечеря дойде ред на сина й и когато мистър Уикфийлд, той и аз останахме сами, Юрая така ми се хилеше и така кълчеше тялото си, че просто едва го понасях. В гостната майката отново се залови да плете и да ни следи с поглед. През всичкото време, докато Агнеса свири и пя, тя не се отдели ни за миг от пианото. Веднъж я помоли да изпее една балада, която нейният Юри (който широко се прозяваше в едно кресло) много обичал. От време на време го поглеждаше и заявяваше на Агнеса, че той е просто унесен в музиката. Тя не си отваряше устата да каже нещо, без да спомене за сина си. Съвсем ясно ми беше, че тази длъжност й бе наложена.
Това продължи, докато стана време за лягане. Майката и синът ми приличаха на два огромни прилепа, надвиснали над цялата къща, затъмняващи я с грозните си форми. Беше ми толкова неприятно, че
