Когато тримата мъже останахме сами след вечеря, той се разпусна още повече. Беше пил съвсем малко и предполагам, че възбудата му се дължеше на радостта му от постигнатите успехи и че моето присъствие го изкушаваше да покаже надмощието си.
Още миналия ден бях забелязал, че се опитва да увлече мистър Уикфийлд в пиене. Като долових погледа, който Агнеса ми хвърли на излизане от стаята, аз се ограничих да изпия само една чаша, след което ги подканих да отидем при нея в гостната. Щях да сторя същото и сега, обаче Юрая ме изпревари.
— Така рядко се виждаме със сегашния си гостенин, сър — обърна се той към мистър Уикфийлд, — че с удоволствие бих предложил да пийнем по една-две чашки в негова чест, ако нямате нищо против. Мистър Копърфийлд, за ваше здраве и щастие!
Трябваше да се престоря, че хващам сърдечно ръката, която ми бе протегнал, след което, със съвсем други чувства, поех ръката и на съсипания му съдружник.
— Хайде, колега — каза Юрая, — позволявам си свободата да ви помоля да вдигнете и вие чаша и да кажете няколко подходящи думи за Копърфийлд.
Няма да описвам как мистър Уикфийлд пи наздравица за леля, за мистър Дик, за процъфтяването на Духовния и Адмиралтейския съд, за Юрая и как за всичко това си наля по два пъти. Няма да описвам как той съзнаваше собствената си слабост, как напразно се мъчеше тя да не го завладее, как се срамуваше от свойското държание на Юрая и се бореше с желанието си да му угажда. Няма да разправям как Юрая тържествуваше над жертвата си, как се извиваше и кълчеше и как искаше да ми го покаже в тази именно светлина. Сърцето ме заболява и ръката ми се отказва да пише всичко това.
— А сега, колега, предлагам да пием наздравица, след като обаче напълним догоре чашите си, за най- прелестната девойка в света.
Баща й държеше в ръка празната си чаша. Видях го как я остави на масата, погледна портрета, на който тя така много приличаше, сложи ръка на челото си и се отпусна в креслото си.
— Аз съм твърде нищ, за да пия за нейно здраве — продължи Юрая, — и все пак така много се възхищавам от нея — така я обожавам!
Струваше ми се, че никаква физическа болка не можеше да бъде толкова ужасна за стария човек, колкото душевната мъка, която го накара да обхване с две ръце посивялата си глава.
— Агнеса — каза Юрая, като или не го виждаше, или не разбираше какво става в душата му — Агнеса Уикфийлд, мога спокойно да кажа, е най-божествената от всички жени. Мога ли да говоря като пред приятели? Да си неин баща е гордост, но да си неин съпруг…
О, дано вече никога не чуя такъв вик, какъвто се изтръгна от гърдите на баща й, когато се изправи от стола си!
— Какво има? — запита Юрая с вид на мъртвец. — Надявам се, мистър Уикфийлд, че не сте полудял, нали? Ако казвам, че имам желание да направя вашата Агнеса моя Агнеса, аз имам право на това колкото всеки друг. Дори моето право е по-голямо, отколкото на когото и да било!
Обгърнал с ръце мистър Уикфийлд, аз го умолявах в името на любовта му към Агнеса да се поуспокои. В този момент той беше наистина луд. Като скубеше косата си и удряше глава, той се мъчеше да се освободи от мен, неспособен да каже нито дума, неспособен да вижда никого, сляпо борещ се да направи нещо, без сам да знае какво. Ужасно беше да го гледа човек — раздърпан и с широко разтворени очи.
Умолявах го с несвързани думи, но с най-голяма нежност да не се оставя на чувствата си, а да ме послуша. Заклевах го да мисли за Агнеса, напомнях му, че и аз не съм му чужд, молех го да си спомни, че двамата с Агнеса сме пораснали заедно, разправях му как я обичам и почитам и каква гордост и радост е тя за него. Мъчех се на всяка цена да извикам образа й пред очите му, дори го укорих, че не е достатъчно твърд да й спести подобна сцена като настоящата. Може би успях да му повлияя малко или пък буйството му се поукроти, така че малко по малко той престана да се бори и ме загледа — отначало с празен поглед, без да ме познава. Най-после каза:
— Знам, Тротууд! Скъпото ми дете и вие… Знам. Но погледнете тогова!
Посочи към Юрая. Той стоеше в ъгъла блед и с вперен поглед, видимо учуден и разбрал, че зле си е правил сметките.
— Погледнете моя мъчител! — каза мистър Уикфийлд. — Малко по малко той ми отне доброто име, репутацията, спокойствието, дома.
— Кажете по-добре, че съм запазил името, репутацията, спокойствието и дома ви — каза Юрая ядосано, забързано и очевидно с желание да поправи работата. — Не бъдете глупав, мистър Уикфийлд. Ако съм казал малко повече от това, което сте очаквали, бих могъл да си взема думите си назад. В това няма никаква беда.
— Знам, че всеки има своята цел в живота — каза мистър Уикфийлд — и предполагах, че това, което го свързваше с мене, бяха материалните му интереси. Но виждате ли какво е искал той — виждате ли?
— Най-добре ще направите да го спрете, Копърфийлд, ако можете — извика Юрая, насочил дългия си мършав пръст към мен. — Внимавайте, той ще каже сега нещо, за което после ще съжалява, а и вие ще съжалявате, че сте го чули!
— Ще кажа това, което желая! — извика отчаяно мистър Уикфийлд. — Ако съм във ваша власт, защо пък да не съм свободен да върша, каквото си искам?
— Внимавайте! Казвам ви! — продължи да ме предупреждава Юрая. — Ако не го спрете, не сте му приятел! Защо да не правите това, което желаете ли, мистър Уикфийлд? Защото имате дъщеря. Има неща, които и двамата си знаем, нали? Най-добре ще е да си държим устата затворени. Аз поне не искам да говоря излишни работи. Не виждате ли, че съм толкова смирен, колкото мога? Казвам ви, ако съм отишъл по-далеч, отколкото трябва, съжалявам. Какво друго желаете?
— О, Тротууд, Тротууд! — възкликна мистър Уикфийлд, като чупеше ръце. — Виждате ли на какво съм се превърнал, след като дойдохте тук за първи път! Аз и тогава бях вече тръгнал по нанадолнището, но през какви по-големи унижения трябваше да премина оттогава! Слабостта ми ме погуби. Трябваше да се мъча да удавя спомените си. Скръбта по смъртта на жена ми се превърна за мен в някаква болест, а същото стана и с любовта към детето ми. Зарязвам всичко, до което се докосвам. Нося нещастие на тази, която най-много обичам. Вие виждате това — знам! Считах, че е възможно да се обича само едно същество и никого другиго. Считах, че е възможно да скърбя само за едно същество, напуснало този свят, и да не споделям чуждите горести. И ето как обърках живота си. Терзаех своето слабо, страхливо сърце, а и то ме терзаеше. Низък в скръбта си, низък в любовта си, низък в жалкото си желание да избягам от тежестта и на двете, аз се превърнах в развалина… Презирайте ме! Бягайте от мен!
Той се отпусна в един стол и зарида безсилно. Напрежението, в което беше изпаднал, го напущаше. Юрая излезе от ъгъла си.
— Сам не знам какво съм правил в минути на помрачение — проговори мистър Уикфийлд, протягайки към мен ръка, сякаш с молба да не го осъждам. — Той знае това най-добре — прибави нещастният старец, имайки предвид Юрая, — тъй като непрестанно се навърта край мен и ми шепне. Вие виждате, че е като воденичен камък около шията ми. Влязъл е в къщата ми, влязъл е в кантората ми. Чухте го самичък какво каза преди малко. Има ли нужда да говоря повече?
— Не е необходимо да казвате нито толкова, нито повече, нито каквото и да било — забеляза Юрая полузаплашително-полуумоляващо. — Ако не беше виното, нямаше да кажете всичко това. Утре ще мислите съвсем иначе за цялата работа, сър. Ако съм казал нещо повече от онова, което възнамерявах, какво от това? Нима вече съм го сторил?
Вратата се отвори и Агнеса влезе тихичко, без капчица цвят на лицето си, обви с ръка шията на баща си и каза спокойно:
— Татко, ти не си добре. Ела с мен!
Той сложи глава на рамото й, сякаш приведен под тежестта на срама си, и излезе с нея. Очите й се спряха върху моите само за миг, но за мен това беше достатъчно да схвана колко много бе доловила от станалото.
— Не очаквах, че той така ще избухне, мастър Копърфийлд — каза Юрая. — Но това няма значение. Утре отново ще бъдем приятели. И то ще е за негово добро. Смирено съм загрижен за него.
Не му отвърнах нищо и се качих горе в тихата стая, където Агнеса така често бе седяла край мен. Беше доста късно. Взех една книга и се опитах да чета. Чух часовника да бие дванадесет и продължавах да чета,
