макар и само за малко! Моля ти се, помъчи се да бъдеш снизходителна към една клета девойка и да напишеш на едно листче дали той е добре и какви са били последните му думи за мен, преди да престанете да споменавате името ми. Пиши ми дали понякога вечер, в часа, когато се прибирах вкъщи, той си мисли за тази, която едно време така много обичаше. Сърцето ми се къса, като си мисля за това! Коленича пред тебе и те умолявам с цялата си душа да не бъдеш така безмилостна към мен, както заслужавам — о, да, много добре знам, че заслужавам това, — а да се смилиш и да ми пишеш нещичко за него. Няма защо да ме наричаш «малка», няма защо да ме наричаш с името, което опозорих. Вслушай се в мъката ми и се смили, напиши ми поне една думичка за вуйчо, когото очите ми никога, никога не ще видят вече на този свят!
Мила, ако сърцето ти е непреклонно към мен — което знам, че би било напълно справедливо, — тогава се обърни към тогова, към когото се показах най-жестока, към този, комуто бях обещала да му стана невеста — и нека той ти каже дали да отхвърлиш клетата ми молба! Ако бъде така състрадателен, че да ти позволи да ми напишеш нещичко — о, аз знам, че той ще стори това, ако само го попиташ, тъй като винаги е бил толкова смел и великодушен, — кажи му тогава, че когато чуя нощем вятъра, струва ми се, сякаш той задухва ядосано към мен, след като е минал край него и край вуйчо, и отправя проклятие към небето срещу мен. Кажи му, че ако ми е писано да умра още утре (о, ако бих била достойна за това, как бих желала да умра!), с последните си думи бих благословила него и вуйчо и с последния си дъх бих се молила за щастието му.“
И в това писмо бяха сложени пари. Пет лири. Не бяха докоснати, както и първите, и той бе сгънал банкнотата по същия начин. Бяха прибавени подробни указания относно адреса, на който трябваше да се изпрати отговорът, и макар да се налагаше той да се препрати през няколко ръце и да не даваше възможност да се разбере ясно къде се е укрила, все пак поне не беше недопустимо да се помисли, че се намира там, където бяха казали, че са я видели.
— Какъв отговор са изпратили? — запитах го аз.
— Понеже мисис Гъмидж не я бива много в писането — отвърна мистър Пеготи, — написал го Хам, а тя го преписала. Съобщили й, че съм отишъл да я търся и й казали какви са били последните ми думи.
— Това в ръката ви друго писмо ли е? — казах аз.
— Пари са, сър — отвърна той, като поразви една хартийка. — Десет лири стерлинги. И вътре беше написано както в първото писмо „От един добър приятел“. Първото бе намерено под вратата, а това дошло по пощата преди два дни. Ще я търся там, където посочва пощенската марка.
Показа ми я. На нея беше означен един град по горния Рейн. Той открил в Ярмут някакви търговци — чужденци, които познавали страната и му нарисували грубо картата й, която той лесно можеше да разчете. Разстла я на масата и като опря глава на едната си ръка, проследи с другата пътя, който се готвеше да поеме.
Запитах го как е Хам. Той поклати глава.
— Работи здравата, като истински мъж — каза той. — И се ползува с много добро име из цялата околност. Всеки е готов да му помогне, а и той е готов всекиму да подаде ръка. Никога не са го чули да се оплаква. Но между нас казано, сестра ми е уверена, че нещастието му го е поразило много.
— Клетият човек, вярвам, че е така.
— Знаете ли, мастър Дейви — каза мистър Пеготи с печален шепот, — той не дава и пет пари за живота си. Когато трябва да се извърши някоя трудна работа в бурно време, пръв се наема с нея. Където има опасност, явява се преди всичките си другари. И въпреки това кротък е като дете. Няма нито едно дете в Ярмут, което да не го познава.
Мистър Пеготи събра замислено писмата си, като ги оглаждаше с ръка, свърза ги в снопче и отново ги сложи нежно в пазвата си. Лицето от вратата беше изчезнало. Снегът все още навяваше отвън, обаче нищо друго не се виждаше.
— Е, мастър Дейви — проговори старият рибар, като хвърли поглед към торбата си, — щом успях тази вечер да се видя с вас — и това ми достави голяма радост, — то утре сутринта ще тръгна на път. Вие видяхте какво имам тук — и той попипа пазвата си, където беше сложил малкия пакет — и все се измъчвам от мисълта да не би да се случи нещо с мен и да умра, преди да съм успял да върна тези пари. Ако умра, и парите са загубят или някой ги открадне, или пък нещо друго стане с тях, и ако тогава „той“ си помисли, че съм ги приел, струва ми се, че няма да мога да се стърпя на оня свят и няма да се задържа в гроба си!
И двамата станахме. Преди да излезем, ръкувахме се сърдечно. — Ще измина и десет хиляди мили — каза той, — ще вървя, докато умра на пътя, само да мога да му дам обратно тези пари. Ако го сторя и ако намеря Емилия, това ми стига. А ако ли пък не я намеря, може би тя някога ще научи, че любещият я неин вуйчо е престанал да я търси само когато е престанал да живее; и ако я познавам добре, уверен съм, че дори само това ще я накара да се върне най-после вкъщи!
Когато той изчезна в мразовитата нощ, аз видях как самотната фигура побягна пред нас. Веднага измислих някакъв предлог и го задържах още малко, докато най-после тя се скри.
Той спомена за някаква странноприемница на Дувърския път, където знаел, че ще намери удобно и чисто легло за през нощта. Придружих го до Уестминстърския мост, където го оставих. Струваше ми се, че когато той отново пое самотния си път през снега, сякаш цялата природа притихна благоговейно.
Върнах се до хана и обхванат от мисълта за лицето, което бях видял, се огледах наоколо за него. Нямаше го. Снегът беше покрил старите ни стъпки. Виждаха се само тези, които току-що бях оставил, а дори и те бяха започнали да се заличават от бързо падащия сняг.
XLI ГЛАВА
ДОРИНИТЕ ЛЕЛИ
Най-после дойде отговор от двете възрастни дами. Те изпращаха поздравите си на мистър Дейвид Копърфийлд и го уведомяваха, че са отдали нужното внимание на писмото му „с оглед на щастието и на двете страни“ — който израз твърде много ме обезпокои не само защото знаех, че са го употребили във връзка със семейното недоразумение, споменато по-горе; но най-вече, защото винаги съм се убеждавал, че конвенционалните изрази са нещо като ракети, които лесно се пущат и приемат най-различни форми и цветове, за които не може да се съди от първоначалната им форма. Госпожици Спенлоу прибавяха, че се въздържат да се обясняват „посредством писма“ по повод на засегнатия от мистър Копърфийлд въпрос; но че, ако мистър Копърфийлд бъде така добър да ги посети на една определена дата (придружен, ако счита това за редно, от някой доверен приятел), те ще бъдат щастливи да поговорят с него по интересуващия го въпрос.
На това писмо мистър Копърфийлд незабавно отговори, като едновременно изпрати и почитанията си, че на определената дата ще има честта да посети госпожици Спенлоу, придружен, с тяхно позволение, от своя приятел мистър Томъс Тредълс, член на адвокатската колегия. Като изпрати това послание, мистър Дейвид Копърфийлд изпадна в твърде нервно състояние, в което остана до деня на уговореното посещение.
Нервното ми състояние се усилваше и от това, че бях лишен в този тъй важен момент от ценното сътрудничество на мис Милс. Обаче мистър Милс, който винаги съумяваше да извърши нещо, което да ме разтревожи — или поне ми се струваше така, което е едно и също, — сега бе достигнал до върха на безобразието, като си бе наумил да замине за Индия. И защо беше решил да отиде там, ако не за да ми обърка работите? Той бе в търговски връзки с тази страна и сега се бе запътил затам заедно с дъщеря си, която понастоящем беше отишла в провинцията да се сбогува с разни роднини, а къщата им бе облепена с разни обяви, които гласяха, че се продава или дава под наем и че мебелите (преса за гладене и всичко) ще се продават на търг. Така че за мен това беше още един удар!
Много се измъчвах от въпроса, как да се облека в този знаменателен за мен ден. От една страна, желаех да се представя в най-блестяща светлина, а от друга — боях се да не би да сложа нещо, което да урони в очите на двете лели престижа ми на сериозен млад човек. Следователно постарах се да намеря средния път между двете крайности. Леля одобри външния ми вид, а когато слизахме с Тредълс по стълбата, мистър Дик хвърли подире ни една обувка за късмет.
Тредълс беше прекрасен момък и бях много привързан към него, но не можех да не желая в този важен за мен случай той да нямаше навика да вчесва косата си така право нагоре. Това му придаваше учуден израз, а да не споменавам, че главата му приличаше на метличка за камина, което, както ми нашепваха предчувствията, можеше да се окаже фатално за мисията ни.
