нея.
Когато го видях на светлината, забелязах не само че косата му е дълга и разчорлена, но и че лицето му е обгоряло от слънцето. Беше още по-посивял, бръчките по челото му бяха станали още по-дълбоки и целият му вид показваше, че при скитанията си се бе излагал на дъжд, бури и слънце. Но изглеждаше изпълнен със сили, подобно на човек, подкрепян от мисълта за изправената пред него цел и когото нищо не е в състояние да сломи. Той отърси снега от шапката и дрехите си и избърса лицето си, докато аз мислено си отбелязвах всичко това. Като седна на една маса срещу мен, с гръб към вратата, през която бяхме влезли, той отново протегна грубата си ръка и горещо стисна моята.
— Мастър Дейви — каза той, — ще ви разкажа къде съм бил и какво съм научил. Ходих надалеч и научих малко, обаче всичко ще ви разправя!
Позвъних да ни донесат нещо горещо за пиене. Той не искаше нищо по-силно от бира и докато ни я донесат, се грееше на огъня и седеше замислен. На лицето му бе изписана строга тържественост, която не дръзнах да обезпокоя.
— Когато тя беше дете — каза той, вдигайки лице скоро след като останахме сами, — много обичаше да ми приказва за морето и за онези брегове отвъд, блеснали зад тъмносините води. Мислех си понякога, че това занимава ума й, защото баща й се бе удавил. Не знам, но може би й се струваше — или пък се надяваше, — че тялото му е било отвлечено натам, където винаги цъфтят цветя и слънцето весело грее.
— Но да, това е детинска фантазия — казах аз.
— Когато тя се загуби — продължи той, — нещо ми подсказа, че той ще я заведе в онези страни. Знаех си, че ще й разказва чудни неща за тях и че там тя ще стане истинска дама и това ще я накара да го послуша. Когато се видяхме с майка му, бях уверен, че съм прав. Преминах канала и се озовах във Франция, сякаш паднах там от небето.
В този миг забелязах, че вратата се открехна леко и снегът навлезе вътре. Видях как една ръка се провря полекичка, да я задържи полуотворена.
— Там намерих един английски джентълмен, който заемаше някаква важна длъжност — продължи мистър Пеготи, — и му казах, че съм дошъл да търся племенницата си. Тогава той ми достави документите, необходими, за да продължа пътя си — не знам как точно се наричат — и беше готов да ми даде и пари, но, слава богу, нямах нужда от тях. Поблагодарих му най-сърдечно за всичко, което направи за мен. Тогава той ми каза: „Ще изпратя съобщение навред, така че и когато бъдете далеч оттук, ще срещнете много хора, които ще знаят за вас.“ Изразих му дълбоката си признателност, доколкото ми бе възможно, и продължих пътя си през Франция.
— Самичък и пешком ли? — запитах го аз.
— Най-вече пешком — отвърна той, — понякога в някоя каруца, с която хората отиваха на пазар, а понякога в празни екипажи. Много мили изминавах на крак и често пъти дружина ми беше някой беден войник, запътил се да види близките си. Нито аз можех да му говоря — продължи мистър Пеготи, — нито той на мен, но въпреки това си правехме компания, докато вървяхме по прашните пътища. Когато влизах в някой град, аз се запътвах към хала и се навъртах из двора, докато дойдеше някой, който говори английски (все се намираха такива хора), и му разказвах как съм тръгнал да търся племенницата си.
Тогава ми казваха какви хора са отседнали в хана и аз чаках да видя дали някой като нея няма да излезе или влезе вътре. Когато виждах, че я няма, продължавах пътя си. След време се случваше така, че когато влизах в някое село, между бедни хорица, разбирах, че те вече знаят за мен. Тогава ме викаха от вратите на къщичките си и ми даваха разни неща за похапване и пиене, а сетне ми посочваха къде да спя. И знаете ли, мастър Дейви, много жени, които някога са имали дъщери, горе-долу колкото Емилия, ме чакаха при кръста на Спасителя, вън от селото, и ми оказваха подобни услуги. На някои дъщерите бяха умрели и само бог знае колко добри бяха техните майки към мен!
Марта се беше изправила до вратата. Видях я ясно, с посърнало лице, заслушана в думите му. Ужасно се боях да не би той да се извърне и да я види.
— Те често слагаха децата си — особено момиченцата — на коленете ми и често пъти бихте могли да ме видите как седя пред портите им, сякаш взел моето момиченце на скута! О, милата ми!
Обхванат от внезапна скръб, той зарида високо. Сложих разтрепераната си ръка върху неговата, с която той бе захлупил лицето си.
— Благодаря ви, господине — каза той, — не ми обръщайте внимание.
След малко махна ръка от лицето си и я сложи на гърдите си, подир което продължи да разказва.
— Често повървяваха с мен — една-две мили по шосето, и когато на разделяне им казвах: „Много съм ви благодарен! Да ви благослови бог!“ — сякаш винаги ме разбираха и ми отговаряха с някакви мили думи. Най-после стигнах до морето. Можете да си представите, че за моряк като мен не беше трудно да стигна до Италия. Когато се намерих там, заскитах, както и по-рано. И там хората бяха също така добри към мен и навярно бих я пребродил цялата от град в град, ако не се бях научил, че я видели някъде из Швейцарските планини отвъд. Слугата на едного ги видял там и тримата и ми разправи как са пътували и къде са отишли. Вървях към тези планини, мастър Дейви, денем и нощем. Колкото повече вървях, толкова и те сякаш се отдалечаваха от мен. Най-после обаче ги стигнах и ги прекосих. Когато дойдох до мястото, където ми казаха, че са я видели, взех да си мисля: „Ами какво ще правя, като я видя?“
Заслушаното лице, забравило немилостивата нощ, все още продължаваше да подслушва, а ръцете й ме умоляваха да не я пъдя.
— Никога не съм се съмнявал — продължи мистър Пеготи, — нито даже за миг, че стига само да види лицето ми и да чуе гласа ми — само да ме забележи, застанал безмълвно пред нея, и веднага ще си спомни за дома, от който избяга, за детинството си, и тогава, дори и придворна дама да е станала, тя би паднала в нозете ми! Знам това добре! Много пъти в съня си съм я чувал да вика: „Вуйчо!“, и съм я виждал да пада като мъртва пред мен. Много пъти в съня си съм й шепнел: „Емилия, скъпа моя, дошъл съм да ти донеса прошка и да те заведа вкъщи!“
Тук той се поспря, поклати глава и продължи с въздишка:
— За него вече не мислех. Емилия ми беше всичко. Купих й една селска роклица да си я облече; и бях сигурен, че щом я намеря, тя ще тръгне с мен из каменистите пътеки, ще върви, където вървя и аз, и никога, никога не ще ме изостави. Да й дам тази рокля и да хвърля дрехите, които е носила дотогава — да я уловя отново за ръка и да тръгнем за дома — да спираме понякога на пътя и да облекчавам изранените й нозе и още по-нараненото й сърце — това бе всичко, което мислех тогава. Знам, че дори един поглед не бих хвърлил към него. Но, мастър Дейви, това не бе писано да стане — поне не тогава! Пристигнах твърде късно и те бяха вече заминали. Къде — не можах да узная. Едни казваха тук, други — там. Бродих насам, бродих нататък, но не намерих никаква Емилия. И тогава се упътих за дома.
— Кога стигнахте там? — запитах го аз.
— Преди няколко дни. Зърнах старата ладия, след като се беше стъмнило, и светлината на прозореца. Когато се приближих и погледнах през стъклото, видях онова вярно създание, мисис Гъмидж, да седи самичка край огъня, както се бяхме уговорили. Извиках й: „Не се бой! Това съм аз, Даниъл!“ И влязох. Никога не можех да си представя, че старата лодка ще ми изглежда така чужда!
От един джоб на гърдите си той извади много внимателно малък книжен вързоп, съдържащ две-три писма и нещо друго, обвито в хартия, и го сложи върху масата.
— Първото дошло — каза той, като отдели едно от писмата, — преди да измине една седмица от тръгването ми. Една банкнота от петдесет лири, обвита в хартия и адресирана до мен, пъхната нощем под вратата. Опитала се е да скрие от мен почерка си, но аз веднага го познах!
Той сгъна отново банкнотата, много внимателно и търпеливо, в същата форма, в каквато си беше, и я сложи настрана.
— А това дошло до мисис Гъмидж — продължи той, като отвори друго писмо — преди около два-три месеца. — След като го погледна няколко минути, той ми го подаде, като прибави с нисък глас: — Бъдете така добър да го прочетете, сър.
Ето какво пишеше в него:
„О, какво ли би почувствувала, когато видиш това писмо и разбереш, че го е писала моята лоша ръка! Но се опитай — и не заради мен, а заради вуйчовата добрина, опитай се да смекчиш към мен сърцето си,
