без да знам какво се разказваше в книгата, когато Агнеса ме докосна.
— Ще си отиваш утре рано, Тротууд! Нека сега да си вземем сбогом.
Беше плакала, обаче лицето й изглеждаше така спокойно и красиво!
— Бог да те пази! — каза тя, като ми подаде ръка.
— Скъпа ми Агнеса! — отвърнах й аз. — Виждам, че не желаеш да говорим за случилото се тази вечер, но не би ли могло да се направи нещо?
— Можем само да се надяваме на бога! — отвърна тя.
— Не мога ли да сторя нещо; аз, който идвам при теб с жалките си болки?
— И по този начин облекчаваш моите — каза тя. — Не, драги Тротууд, няма нищо, което да можеш да направиш.
— Скъпа ми Агнеса — казах аз. — Би било дръзко за мен, комуто липсва онова, с което ти си така богато надарена — доброта, сила и всички благородни качества — да те съветвам и направлявам; но знаеш колко много те обичам и колко много ти дължа. Нали прекомерното ти чувство за дълг никога няма да те накара да се пожертваш, Агнеса?
По-развълнувана за миг, отколкото някога съм я виждал, тя си оттегли ръката от моята и направи една стъпка назад.
— Кажи, че нямаш такова намерение, скъпа ми Агнеса! О, ти си ми повече от сестра. Помисли за безценния дар, който можеш да направиш, когато дадеш сърцето си! Помисли за любовта си!
Дълго, дълго след това си спомнях вдигнатото към мен лице, с неговото мигновено изражение не на учудване, нито на укор, нито на съжаление. Дълго, дълго след това си спомнях как този израз се стопи в прелестна усмивка, с която тя ми каза, че не се страхува за себе си и че и аз не трябва да се боя за нея. А сетне си взе сбогом, като ме назова братко, и изчезна.
Когато на утрото отидох в хана, където тръгваше дилижансът, още бе тъмно. Зазоряваше се и ние се готвехме да потеглим. Седях и си мислех за нея, когато отстрани на дилижанса, всред утринния здрач, се появи главата на Юрая.
— Копърфийлд — каза той с приличния си на грачене сипкав глас, хванал се за желязното перило, — смятам, че ще се зарадвате да чуете, преди да сте заминали, че моят съдружник и аз отново сме в най- добри отношения. Отидох рано-рано в стаята му и се помирихме. Знаете, макар и нищ, аз все пак съм му полезен; и когато не е под влиянието на виното, той знае къде му е интересът! Какъв приятен човек е той въпреки всичко, мастър Копърфийлд!
Принудих се да му отвърна, че се радвам, задето се е извинил.
— О, то се знае! — каза Юрая. — Когато човек е нищ, вие знаете, че едно извинение не представлява нищо, мастър Копърфийлд! Предполагам, че и вие някога сте посягали да откъснете една круша, преди още да е узряла, нали, мастър Копърфийлд?
— Твърде е възможно — отвърнах му аз.
— Точно това сторих и аз снощи — продължи Юрая. — Но крушата ще узрее! Тя само изисква грижи. Аз мога да чакам!
И като си взе сбогом с прекалена любезност, той слезе от дилижанса, когато кочияшът се качи. Не знам дали студеният утринен въздух го караше да дъвче нещо, обаче ми се стори, че прави с устата си такива движения, сякаш крушата е вече узряла и той с наслада я отхапва.
XL ГЛАВА
СКИТНИКЪТ
Нея вечер на Бъкингам Стрийт имахме много сериозен разговор относно семейните работи, за които вече разказах в предидущата глава. Леля ми беше много любопитна да узнае всичко и се разхождаше нагоре-надолу из стаята със скръстени ръце в продължение на повече от два часа. Винаги когато биваше възбудена, тя имаше обичай да предприема подобни физически упражнения, като за степента на възбудата й можеше да се съди от продължителността на разходката й. Сега безпокойството й беше толкова силно, че тя се принуди да отвори вратата на спалнята и по този начин да продължи пистата си, като се разхождаше по цялата дължина на стаите от единия край до другия. И докато мистър Дик и аз седяхме кротичко край огъня, тя не преставаше да ходи напред-назад по определената си пътека с точността на часовниково махало.
Когато мистър Дик отиде да си легне и ние с леля останахме сами, аз седнах да препиша писмото си до двете възрастни дами. По това време тя се беше вече изморила от разхождането и седна край огъня, с подгъната над коляното пола както обикновено. Но вместо да седне, както си имаше обичай, с чаша върху коляното, забрави я върху камината и като опря левия си лакът на дясната ръка, а брадичката си на лявата китка, ме погледна замислено. Колкото пъти вдигнех очи от работата си, срещнах и нейните, отправени към мен. „Много те обичам — сякаш искаше да ми каже тя, като кимаше с глава, — обаче съм разтревожена и обезпокоена!“
Бях твърде зает с писмото си, така че едва когато тя си отиде да спи, забелязах, че е забравила „вечерната си смес“, както обичаше да я нарича, върху камината. Когато почуках на вратата й, за да я подсетя да изпие обичайната чаша вино, тя беше по-ласкава отвсякога, обаче каза само:
— Мили ми Трот, тази вечер нищо не ми се пие.
С тези думи поклати глава и си влезе.
Сутринта й дадох да прочете писмото до двете дами и тя го одобри. Пуснах го в пощата, след което нямаше какво друго да правя, освен да чакам търпеливо за отговор. Прекарах в това състояние на очакване в продължение на цяла седмица, когато през една снежна надвечер се разделих с доктора и се отправих към дома.
Изминатият ден беше мразовит и острият североизточен вятър режеше. След като той спря при настъпването на вечерта, заваля сняг. Спомням си, че валеше на гъсти, едри снежинки, като настилаше дебела покривка. Шумът от колелата и хорските стъпки отекваше глухо, сякаш улиците бяха покрити с перушина.
Най-късият път до вкъщи — естествено, през такава вечер минавах по най-късия път — водеше през Сейнт Мартинс Лейн. Черквата, която даваше името си на тази улица, по онова време не беше заобиколена с празно място като сега. Като минавах до стъпалата на преддверието, край отсрещния ъгъл ми се мярна едно женско лице. То хвърли поглед към мен, прекоси тясната уличка и изчезна. Беше ми познато. Бях го виждал някъде, но не си спомнях къде. Нещо, което докосваше самото ми сърце, бе свързано мъгляво с него, но когато то ми се мярна, мислите ми летяха другаде и бях съвсем объркан.
На черковните стъпала се виждаше приведената фигура на един човек, който бе свалил товара си върху гладкия сняг, за да го оправи. Щом го забелязах, видях и лицето му. Не мисля, че се спрях в почуда, но когато продължих, той стана, извърна се и тръгна към мен. Стоях лице срещу лице с мистър Пеготи!
Тогава си спомних коя беше жената. Беше Марта, на която Емилия бе дала пари онази вечер в Пеготината кухня. Марта Ендел, до която той не би позволил да види племенницата си, както ми бе казал Хам, дори за всички потънали в морето съкровища.
Здрависахме се сърдечно. Отначало никой от нас не можеше нищичко да продума.
— Мастър Дейви — каза той, като ме притискаше здраво — така ми олеква на сърцето, като ви виждам. Каква щастлива среща, каква щастлива среща!
— Добре дошъл, добри ми стари приятелю! — възкликнах аз.
— Бях си помислил още тази вечер да ви потърся, сър, но тъй като разбрах, че леля ви живее при вас — наминах край Ярмут и там научих това, — побоях се, че може би е вече късно. Реших да дойда рано сутринта, сър, преди да тръгна отново на път.
— Отново? — повторих.
— Да, господине — отвърна той, като поклати търпеливо с глава, — тръгвам още утре.
— Закъде се бяхте запътили сега? — запитах го аз.
— Да си потърся място за пренощуване — каза той, като отърси снега от дългата си коса.
По онова време съществуваше един страничен вход към конюшнята на хана „Златният кръст“, неразривно свързан в паметта ми с нещастието му, почти срещу мястото, където бяхме застанали. Посочих му портата, хванах го подръка и пресякохме улицата. Две или три от общите стаи се отваряха към двора на конюшните; надзърнах в една от тях и като я намерих празна и отоплена от хубав огън, заведох го в
