— Обръщам поглед назад към живота си, мое дете — каза леля, — и си мисля за някои хора, които вече почиват в гробовете си и с които бих могла да се разбирам по-добре. Ако съм съдила сурово за грешките в чуждите женитби, може би съм го вършила, защото имах горчиви основания да съдя сурово за собствената си женитба. Но нека да оставим това. В продължение на дълги години съм била намусена, смешновата и чудачка. Такава съм си и такава ще си остана. Но ти и аз сме си направили не малко добро, Трот — най- малкото, ти си ми направил добро, миличък, така че сега няма защо да си създаваме недоразумения.
— Недоразумения между нас двамата! — извиках аз.
— Дете, дете! — каза леля, като поглади роклята си. — И един пророк не би могъл да каже колко лесно могат да възникнат те и колко нещастна бих могла да направя Малкото цветенце, ако взема да се бъркам помежду ви. Искам нашата любимка да ме обича и да е весела като пеперудка. Спомни си за своя дом по време на втория брак на майка ти и никога вече не мисли за това, което би могло да донесе огорчение и на нея, и на мен!
Веднага схванах, че леля е права. Разбрах и до каква степен е изпълнена с добри чувства към скъпата ми съпруга.
— Сега сте още в началото Трот, и както казва поговорката, Рим не е построен за един ден, нито за една година. Ти сам направи избора си (стори ми се, че при тези думи някакъв облак мина през лицето й) и си избра едно наистина хубаво и обичливо същество. Твой дълг и удоволствие трябва да бъде да я оценяваш за качествата, които притежава, а не за тези, които й липсват. Не мисли, че искам да те поучавам. Ти самичък трябва да се опиташ да развиеш у нея липсващите й качества, ако можеш. (Тук леля се почеса по носа.) А ако това не ти е възможно, трябва да свикнеш и без тях. Но помни, миличък, че бъдещето ви е само ваше. Никой не е в състояние да ви помогне. Вие сами ще трябва да си го извоювате. Това е бракът, Трот, и нека бог ви помага в него, тъй като и двамата сте същински безпомощни деца!
Леля изрече това с весел тон и подкрепи благословията си с целувка.
— А сега, запали ми фенерчето и ме изпрати до кутийката ми през градинската пътечка. Поздрави Малкото цветче от Бетси Тротууд, когато се прибереш, и каквото и да правиш Трот, никога да не ти хрумва да си служиш с Бетси като с някакво плашило, тъй като когато и да погледна в огледалото, виждам, че и без това тя е достатъчно прашна!
С тези думи леля уви главата си с една кърпа, подобна на вързоп, както имаше обичай да прави в такива случаи, и аз я изпроводих до дома й. Когато застана в градината си и вдигна малкото фенерче, за да ми освети пътя, стори ми се, че погледът, който ми отправи, беше отново изпълнен със загриженост, обаче не се опитах да го разгадавам, тъй като бях много зает да размишлявам върху думите й, и за първи път ме поразяваше мисълта, че Дора и аз наистина сами трябва да си извоюваме бъдещето.
Дора слезе крадешком с малките си чехлички да ме посрещне тъй като вече бях сам, поплака на рамото ми, като каза, че аз съм бил коравосърдечен, а тя лоша, а и аз й отвърнах с нещо подобно. След това се сдобрихме и решихме, че първото ни малко недоразумение ще бъде последно и че никога не ще предизвикаме друго, дори и сто години да живеем.
Следващото семейно изпитание, през което преминахме, беше причинено от слугинския въпрос. Братовчедът на Мери-Ан дезертира от казармите, като се укри в килера ни за въглища, и за наше най- голямо удивление беше измъкнат оттам от един патрул, негови колеги по оръжие, които го отведоха, окован във вериги, и тази процесия покри със срам нашия дом. Това ми даде смелост да се отърва от Мери-Ан, която си отиде така кротко, че просто останах учуден, докато открих липсващите чаени лъжички, както и обстоятелството, че бе заемала от мое име разни дребни суми от съседните търговци. След кратък интервал, през който бяхме обслужвани от мисис Кидгърбъри, най-старата обитателка на Тентиш Таун, която ходеше да чисти по домовете, обаче беше твърде немощна да изпълнява изискванията на това изкуство, ние си намерихме друго съкровище. То беше твърде обичлива жена, но имаше навика да пада по стълбите с подноса, било когато се качва, било когато слиза, и когато идваше да донесе таблата с чая, едва ли не се гмуркаше в столовата, също като в баня. Вредите, причинени от тази нещастна нейна привичка, ни наложиха да я сменим и тя бе последвана (с интервали от мисис Кидгърбъри) от цяла редица некадърници. Тази редица завърши с една млада особа с благороден изглед, която отиде на Гриничкия панаир с Дорината шапка. След нея си спомням само за цял куп некадърници.
Всеки, с когото имахме някакво взимане-даване, ни измамваше. Появяването ни в кой и да е дюкян беше знак да се извадят веднага лошокачествени стоки. Ако купехме морски рак, беше пълен с вода. Месото ни винаги се оказваше твърдо, а хлябът ни почти никога нямаше кора. За да открия принципа, според който ростбифът би трябвало да се изпече, без да остане суров или да бъде препечен, самият аз се отнесох до готварската книга и открих, че за това е необходимо всеки фунт месо да се държи четвърт час във фурната, плюс още четвърт час. Но поради някаква чудновата фаталност този принцип при нас никога не сполучваше, така че никога не можахме да открием средното положение между сурово и прегоряло месо.
Имам основание да вярвам, че при всички тези неуспехи изразходвахме много повече средства, отколкото ако бихме успявали в начинанията си. Като преглеждах бакалските сметки, идвах до заключение, че бихме могли да покрием целия под на зимника с масло — толкова широка беше употребата на този артикул в нашето домакинство. Не ми е известно дали количеството пипер, което купувахме, е оказало някакво влияние върху пазара въобще, но ако не е било така, навярно няколко семейства е трябвало да се откажат да го употребяват. И най-чудно от всичко беше, че вкъщи никога нищо нямаше.
А колкото до обстоятелството, че перачката отмъкваше част от прането ни и след това пристигаше задъхана да се кае за прегрешението си — това, вярвам, се е случвало с всеки. А да говоря ли за честите случаи, когато коминът ни се запалваше? Но, струва ми се, най-зле ни провървя, когато наехме една прислужница с вкус към спиртните напитки, която неимоверно увеличи сметката ни при кварталния доставчик на този вид стоки. В разходния тефтер се появяваха такива необясними пера, като: „Четвърт литър ром (мисис К.)“; „Една осма джин с карамфил (мисис К.)“; „Чаша ром с мента (мисис К.)“. Според обясненията й писаното в скоби означаваше, че всички тези аперитиви са били изпивани от Дора.
Един от първите ни подвизи в домакинското поприще беше малката вечеря, която дадохме на Тредълс. Срещнах го в града и го поканих да се поразходи с мен. Той прие с удоволствие предложението ми и аз пратих бележка на Дора, в която й съобщих, че ще го доведа вкъщи. Времето беше приятно и по пътя темата на разговора ни беше семейното ми щастие. Тредълс не говореше за нищо друго и заяви, че не може да си представи по-голямо блаженство от това да има подобен дом и да знае, че Софи се грижи за него.
Не бих могъл да мечтая за по-хубава мъничка съпруга от тази, която седеше на другия край на масата, обаче положително бих желал да има малко повече пространство. Не знам как ставаше, но макар да бяхме само двама, винаги страдахме от липса на място и едновременно с това беше достатъчно просторно, за да съумяваме да губим всяка вещ, която ни потрябваше. Подозирам, че туй се дължеше на обстоятелството, че нито един предмет нямаше определено място, освен пагодата на Джип, която неизменно препречваше пътя ни. При този случай Тредълс беше така притиснат между пагодата, калъфа на китарата, Дорините рисунки и моята работна маса, че сериозно се опасявах дали ще му е възможно да си служи с ножа и вилицата. Но той, със своето добро настроение, веднага запротестира:
— Имам цял океан място, Копърфийлд! Цял океан, уверявам те!
Имаше и друго нещо, което бих могъл да желая; а именно, Джип да не бе насърчаван да се разхожда по масата по време на яденето. Взех да си мисля, че има нещо нередно в присъствието му там, дори и ако той нямаше обичай да си слага лапата в солта или в топеното масло. Специално в този случай той, изглежда, смяташе, че е длъжен да държи Тредълс непрестанно нащрек, като лаеше срещу стария ми приятел и се втурваше към чинията му с такова упорство, че просто, може да се каже, завладя целия разговор.
Като обаче знаех колко нежна е моята Дора и колко чувствителна би била към всеки упрек, отправен към галеника й, не му направих никаква забележка. Поради същата причина не споменавах нищо за съборените на пода чинии, нито пък за разпръснатите на всички страни прибори, или за чиниите със салата, които още повече притесняваха Тредълс. Когато гледах агнешкото бутче, преди да го нарежа, се чудех как се случва така, че купуваните от нас парчета месо винаги имат такава необикновена форма и дали месарят ни си доставяше всички деформирани агнета, които се раждаха на този свят; обаче запазих тези разсъждения за себе си.
— Любов моя — обърнах се към Дора, — какво си сложила в онази чиния?
Не можех да си представя защо Дора прави такива изкусителни гримаси насреща ми, сякаш искаше да
