бих мечтала да изляза оттам. Но аз не съм Ани и Ани не е майка си!
— Разбира се, разбира се — съгласи се докторът.
— Вие сте най-доброто създание — не, моля ви, така е — каза тя, тъй като докторът махна с ръка да отрече думите й, — трябва да кажа в самото ви лице, също както казвам и зад гърба ви, че вие сте най- благородното същество. Но, разбира се, не можете да имате същите интереси и вкусове като Ани, пък и не може да се очаква това от вас.
— Така е — каза докторът с печален глас.
— Именно така — повтори и Стария воин. — Вземете например речника ви. Каква полезна работа е един речник! Колко необходима! Значенията на думите без доктор Джонсън19 и хора като него ние бихме наричали италианското желязо креват или нещо подобно. Но не можем да очакваме един речник — особено когато той още се съчинява — да заинтригува Ани, нали?
Докторът си поклати главата.
— И тъкмо затова решително одобрявам вашето благоразумие — каза Стария воин, като го потупа по рамото със затвореното си ветрило. — Това само показва, че за разлика от много възрастни хора вие не искате да вградите стари глави на млади рамене. Проучили сте Аниния характер и го разбирате. Според мен това е наистина възхитително.
Дори и спокойното и търпеливо лице на доктора в този момент показа известна болка под тежестта на тези комплименти.
— Следователно, драги ми докторе — каза Стария воини, като го потупа с обич няколко пъти, — можете винаги да разчитате на мен. Аз съм напълно на ваше разположение. Готова съм да ходя с Ани на опери, концерти, изложби, всичко. И вие никога не ще ме видите изморена. Дългът преди всичко друго на този свят, драги ми докторе!
И тя никак не измени на думата си. Бидейки една от тези личности, които могат да се справят с много развлечения, тя никога не се отказваше от преследването на тази цел. Мисис Марклъхъм имаше обичай всеки ден да се настанява в най-мекото кресло и в продължение на два часа да чете вестника през очилата си, като никога не го взимаше, без да намери съобщение за нещо, което Ани с удоволствие би посетила. Ани напразно протестираше, че подобни работи са й омръзнали. Майка й винаги се противопоставяше със следното възражение:
— Скъпата ми Ани, вярно, че ти можеш да съдиш по-добре от мен, обаче трябва да ти кажа, моя любов, че по този начин не отвръщаш както трябва на любезността на доктор Стронг.
Това обикновено се казваше в присъствието на доктора и, както ми се струваше, беше главната причина, която принуждаваше Ани да оттегли отказа си, когато направеше такъв. Общо взето, тя отстъпваше на майчините си желания и отиваше там, където Стария воин я водеше.
Сега рядко се случваше да ги придружава мистър Молдън. Понякога канеха леля и Дора, които приемаха поканата. Понякога викаха само Дора. Бе имало моменти, когато аз не бих бил спокоен, ако тя отидеше, но споменът за това, което се бе случило през онази вечер в кабинета на доктора, ме бе накарало да променя отношението си. Вярвах, че докторът беше прав, и престанах да подозирам съпругата му.
Когато се случваше да остане насаме с мен, леля понякога почесваше носа си и казваше, че нищо не може да разбере. Тя изразяваше желанието да ги вижда по-щастливи и изказваше опасението, че нашият войнствен приятел (както винаги наричаше Стария воин) никак не поправя работата. Тя беше на мнение, че ако нашият войнствен приятел изреже пеперудите от шапката си и ги даде на коминочистача да се накичи с тях на майското тържество, ще покаже, че е станала по-разумна.
Обаче главното й упование беше мистър Дик. Тя смяташе, че той има някаква идея в главата си и ако някога съумее да си я уточни и изрази, което беше най-голямата му трудност, ще извърши нещо необикновено.
Без да подозира това предсказание, той продължаваше да се държи с доктора и съпругата му както преди. В отношенията си към тях той нито напредваше, нито се отдръпваше. Беше се залостил като скала; и трябва да си призная, вярата ми, че ще направи някога нещо в това направление, не беше по-голяма, отколкото ако беше някакво здание.
Но една вечер, няколко седмици след женитбата ми, мистър Дик показа глава във всекидневната, където пишех самичък (Дора беше отишла с леля на чай у двете канарчета), и каза с многозначително покашляне:
— Бих ли те безпокоил много, Тротууд, ако поприказвам малко с теб?
— Съвсем не, мистър Дик, заповядайте! Заповядайте!
— Тротууд — каза мистър Дик, като постави единия си показалец отстрани на носа си, след като се бе ръкувал с мен. — Преди да седна, бих искал да отбележа нещо. Ти познаваш леля си, нали?
— Горе-долу.
— Тя е най-чудесната жена на света!
След като направи това съобщение така, сякаш го изстреля от себе си като от пушка, мистър Дик седна с по-голяма тържественост от обикновено и ме погледна.
— А сега, мое момче, ще ти задам един въпрос — каза мистър Дик.
— Можете да ми зададете колкото си искате въпроси — отвърнах аз.
— Как гледаш на мен, мое момче? — запита ме той, като скръсти ръце.
— Като на скъп, стар приятел — казах аз.
— Благодаря ти, Тротууд — каза мистър Дик, като се засмя и протегна ръка през масата да стисне моята в радостта си. — Обаче, моето момче — продължи той отново сериозно, — бих искал да знам как гледаш на мен в това отношение — и той докосна челото си.
Бях озадачен какво да му отговоря, но той ми помогна с една дума.
— Слабоват, нали?
— Е, да, до известна степен — отвърнах колебливо аз.
— Точно така! — извика мистър Дик, който изглеждаше очарован от отговора ми. — Виждаш ли, Тротууд, когато вземат безпокойствата от главата на еди-кого си и ги сложат знаеш къде, тогава се получава истинска — и тук той завъртя бързо двете си ръце една около друга, за да изрази бъркотия. — Сториха ми това по някакъв начин и ето резултата.
Кимнах му и той ми отвърна с кимване.
— С една дума, момчето ми — каза мистър Дик, като сниши гласа си до шепот, — аз съм глуповат.
Исках да протестирам, обаче той ме спря.
— Да, такъв съм! Тя иска да покаже, че не съм, и не желае да чуе подобно нещо, обаче аз си знам, че съм глупав. Ако не беше тя, щяха да ме затворят в болница и щях да водя окаяно съществуване. Но аз ще се погрижа за нея. Не съм изразходвал нищо от парите, които получавам за преписването. Слагам си ги в една кутия. Направил съм й завещание. Всичките ще ги оставя на нея. Тя ще бъде богата, знатна!
Мистър Дик си извади носната кърпичка и си избърса очите. Сетне я сгъна много грижливо, оглади я с ръцете си, сложи я в джоба си и сякаш заедно с нея прибра там и леля.
— Ти си образован човек, Тротууд — каза мистър Дик. — Много образован. И знаеш много добре какъв голям учен и какъв благороден човек е доктор Стронг. Знаеш също така каква голяма чест ми е оказвал винаги. Не се гордее с мъдростта си. Скромен е, много скромен — и е снизходителен дори към клетия Дик, който е глуповат и невежа. Написал съм името му на парче хартийка и съм го отправил с хвърчилото във висините, между чучулигите. Хвърчилото с радост прие, а небето просто засия.
Зарадвах го, като казах най-сърдечно, че докторът заслужава най-дълбока почит.
— А красивата му жена е истинска звезда — каза мистър Дик — сияйна звезда. Виждал съм сиянието й. Но… — тук той приближи стола си и каза, като сложи ръка на коляното ми: — Облаци, моето момче, облаци…
Поклатих съчувствено глава.
— И от какво са тези облаци? — запита мистър Дик.
Той ме загледа така жално и така жадуваше да разбере нещо, че се постарах да му отговоря колкото можех по-бавно и отчетливо, както бих обяснил на едно дете.
— Между тях има за нещастие известно недоразумение, злополучен повод за охлаждане един към друг, някаква тайна. Може би се дължи на разликата в годините им. Може да е възникнало просто от нищо.
