Мистър Дик, който кимаше замислено след всяко мое изречение, спря, когато и аз спрях, като продължаваше да седи замислен, с очи върху лицето ми и ръка върху коляното ми.
— Да не би докторът да й е сърдит, Тротууд? — запита той след малко.
— Не. Много й е предан.
— Тогава, момчето ми, разбирам каква е работата! — каза мистър Дик.
Обхванат от внезапен порив, той ме цапна по коляното и се облегна назад на стола си, като вдигна нагоре вежди, колкото му беше възможно, и това ме накара още повече да се усъмня в разума му. Той изведнъж стана отново сериозен и като се наклони напред както по-рано, каза, изваждайки почтително кърпичката си, сякаш тя наистина представляваше леля Бетси:
— А най-чудесната жена на света, Тротууд? Защо тя не е сторила нещо да оправи работата?
— Този въпрос е твърде деликатен за чието и да било вмешателство — отвърнах аз.
— Ами този високообразован човек? — каза мистър Дик, като ме докосна. — Защо той не направи нещо?
— Поради същата причина — отговорих аз.
— Тогава аз ще го направя! — каза мистър Дик.
И той стоеше пред мен ликуващ, като кимаше с глава и се удряше в гърдите, докато човек би си помислил, че се е задушил от удряне и кимане.
— Един клет, побъркан човек — каза мистър Дик, — един слабоумен — и отново се удари по гърдите — може да направи това, което и най-чудесните хора не са в състояние да сторят! Аз ще ги събера, момчето ми. Ще се опитам. Мен няма да обвиняват. На мен няма да възразяват. На мен няма да се сърдят, ако сбъркам нещо. Аз съм само мистър Дик. И кой обръща внимание на Дик? Дик не представлява нищо! Пфу! — духна презрително той, сякаш издухваше самия себе си.
Добре стана, че не успя да се доизкаже, тъй като в това време чухме файтона, който доведе леля и Дора, да спира до портата.
— Нито дума, момчето ми! — продължи той шепнешком. — Хвърли цялата вина върху Дик — глупавия Дик, лудия Дик! Аз и по-рано си мислех, че схващам каква е работата, но сега вече съвсем ми е ясно. След всичко, което ми каза, напълно ми е ясно, че добре съм схванал. Всичко ще се нареди!
Мистър Дик не продума вече нищо по този въпрос, обаче в продължение на следващите няколко минути направи от себе си същински телеграф, като се мъчеше чрез разни знаци (за най-голяма лелина тревога) да ми даде да разбера да не издавам тайната му.
За мое удивление в продължение на следващите няколко седмици не чух нищо по въпроса, макар че бях много любопитен да узная дали той успяваше в усилията си. В заключението, до което беше стигнал, виждах проблясък на здрав смисъл — да не говоря за доброто чувство, което той винаги проявяваше спрямо доктора и жена му. Най-сетне взех да мисля, че в нездравото и объркано състояние на разсъдъка си беше или забравил, или изоставил намерението си.
Една хубава надвечер, когато Дора не беше склонна да излиза, леля и аз се разходихме до къщата на доктора. Беше есен, когато нямаше парламентарни дебати, които да отровят вечерния въздух; и аз си спомням как под стъпките ни листата дъхаха аромата на градината ни в Блъндърстоун и вятърът навяваше старата печал.
Стигнахме до къщата по мрак. Мисис Стронг тъкмо излизаше от градината, където мистър Дик все още се помайваше, зает с ножа си да помага на градинаря да остри някакви калеми. Докторът беше зает с някого в кабинета си, обаче мисис Стронг каза, че посетителят скоро ще си отиде, и ни помоли да останем да се видим и с него. Влязохме заедно с нея в гостната и седнахме край потъмняващия прозорец. В посещенията на такива стари приятели и съседи като нас никога нямаше официалности.
Не бяха изминали много минути, когато мисис Марклъхъм, която почти винаги беше възбудена за нещо, влезе забързано с вестника си и каза задъхано:
— За бога, Ани, защо не ми каза, че има някой в кабинета?
— Скъпа майко — отвърна тихо тя, — откъде мога да знам, че ти би желала да бъдеш осведомена за това?
— Дали съм желала да бъда осведомена! — каза мисис Марклъхъм, като се отпусна на дивана. — Никога през живота ми не ми се е случвало подобно нещо!
— Беше ли в кабинета, мамо? — запита Ани.
— Дали съм била в кабинета! — повтори натъртено тя. — Разбира се, че бях! И заварих обичливото същество — мис Тротууд и вие, Дейвид, ако само можете да си представите чувствата ми! — заварих го да си изготвя завещанието.
Дъщеря й се извърна бързо от прозореца.
— Да, моя мила Ани, в момента, когато изготвяше последната си воля — повтори мисис Марклъхъм, като простря вестника върху масата подобно на покривка и го поглади с ръка. — Каква предвидливост от страна на милия човечец! Каква любов! Трябва да ви уведомя какво точно се случи. Наистина трябва — за да бъда справедлива към този прекрасен човек, — защото той действително е такъв! Може би вие знаете, мис Тротууд, че в този дом не се пали никаква свещ, докато очите ви буквално не изтекат, и че в цялата къща няма никъде удобен стол да си прочете човек вестника освен в кабинета. Това ме принуди да отида там, тъй като видях, че светеше. Отворих вратата. При доктора имаше други двама души — служебни лица, — вероятно от юридическия бранш, като и тримата бяха насядали около масата и скъпият доктор беше с перо в ръка. „Това просто изразява — каза докторът — Ани, моля ти се, внимавай само в думите му, — това, господа, само изразява моето доверие спрямо мисис Стронг, поради което й оставям безусловно цялото си състояние.“ Едно от служебните лица повтори: „Давате безусловно цялото си състояние?“ При които думи аз казах, обхваната от майчинските си чувства: „Боже мой, моля да ме извините!“ Спънах се в прага и се измъкнах през задното коридорче, където е килерът.
Мисис Стронг отвори вратата и излезе на верандата, като се облегна на една колона.
— Кажете, мис Тротууд, кажете и вие, Дейвид, не е ли радостно — каза мисис Марклъхъм, като механично проследи с очи дъщеря си, — не е ли радостно да видите един човек на възрастта на доктора да има силата да постъпи по този начин? Това само показва колко права съм била. Когато докторът ме поласка с посещението си и ми направи предложение относно Ани, аз й казах: „По мое мнение няма никакво съмнение, че доктор Стронг ще се погрижи добре за теб, като направи дори повече от това, което е длъжен“.
В този момент иззвъня звънецът и чухме посетителите да си излизат.
— Навярно всичко е свършено — забеляза Стария воин, след като се ослуша. — Милият човечец е подписал завещанието си, подпечатал го е и го е дал на съхранение и сега вече е спокоен. Какъв ум! Каква предвидливост! Ани, скъпа моя, аз отивам в кабинета с вестника си, тъй като без новини се чувствувам буквално нещастна. Мис Тротууд, Дейвид, елате, моля, да се видите с доктора.
Спомням си, че когато се отправихме след нея в кабинета, забелязах в полумрака на стаята мистър Дик, който в този момент си затваряше ножа. А леля, за да даде поне слаб израз на гнева си към войнствения ни приятел, яростно почесваше носа си. Обаче кой влезе пръв в кабинета, как мисис Марклъхъм в миг се настани в креслото, как се случи така, че леля и аз се намерихме сами до вратата — всичко това вече съм забравил, ако изобщо ми е било ясно. Знам само, че ние видяхме доктора, преди той да ни види. Беше седнал до работната си маса, между любимите си томове, спокойно подпрял глава на ръката си. В същия миг видяхме и мисис Стронг да влиза безшумно в стаята, бледа и трепереща. Мистър Дик я подкрепяше с ръка. Той сложи другата си ръка на рамото на доктора, като с това го накара да вдигне разсеяно глава. Жена му се отпусна на едно коляно до нозете му, с ръце, вдигнати умолително нагоре, и с онова паметно за мен изражение, което никога не можех да забравя. При тази гледка мисис Марклъхъм изпусна вестника и ококори очи, прилична по-скоро на статуя на носа на кораб, наречен „Удивление“, отколкото на каквото и да било друго.
Каква ласкавост и изненада се изписаха по лицето на доктора! Какво достойнство имаше в умоляващата поза на жена му! С каква обич и загриженост се държеше мистър Дик! И с каква сериозност леля прошепна:
— Та този човек ли е луд!
Докато пиша настоящите редове, сякаш отново виждам и чувам всичко това.
— Доктор Стронг! — обърна се мистър Дик към него. — Има ли нещо не както трябва? Погледнете
