тук.
— Ани! — извика докторът. — Не при нозете ми, скъпа!
— Да! — каза тя. — Моля ви никой да не напуща стаята. О, мой съпруже и татко, наруши това дълго мълчание. Нека и двамата разберем какво ни разделя!
Възстановила способността си да говори, мисис Марклъхъм възкликна, обхваната от семейна гордост и майчинско негодувание:
— Ани, веднага стани и не опозорявай близките си, като се унижаваш по този начин, освен ако не искаш веднага да полудея!
— Майко! — отвърна Ани. — Не си хаби напразно приказките с мен, тъй като молбата ми е отправена към съпруга ми и дори ти не представляваш нищо тука.
— Не представлявам нищо! — възкликна мисис Марклъхълм. — Аз не представлявам нищо! Това дете се е побъркало. Моля, подайте ми чаша вода!
Вниманието ми беше всецяло насочено към доктора и жена му, така че не можех да се занимавам с молбата й, пък и тя не направи никому впечатление, поради което мисис Марклъхъм остана да се задъхва, да гледа вперено и да си вее с ветрилото.
— Ани! — каза докторът, като взе нежно ръката й. — Скъпа моя! Ако с течение на времето в семейния ни живот е настъпила някаква неизбежна промяна, не си ти виновна за нея. Грешката е моя и само моя. Моята преданост, възхищение и уважение са непроменени. Искам да те направя щастлива. Аз истински те обичам и почитам! Стани, Ани, моля те!
Но тя не стана. След като го погледа известно време, отпусна се още по-близо до него, сложи ръка на коляното му и като склони глава върху него, каза:
— Ако имам тук приятел, който може да пророни една думичка по този въпрос, за мен или заради съпруга ми; ако имам приятел, който да изкаже измъчващото ме понякога подозрение; ако имам приятел, който почита съпруга ми и ми е поне малко предан и който знае нещо, каквото и да било то, но само годно да помогне и на двама ни то аз умолявам този приятел да заговори!
Настъпи дълбока тишина. След няколко мига болезнено колебание наруших мълчанието:
— Мисис Стронг, зная нещо, което доктор Стронг горещо ме е молил да пазя в себе си и което до тази вечер действително съм скривал. Но струва ми се, дошло е време, когато би било само погрешна проява на деликатност и доверие, ако продължавам да го тая и когато вашата молба ме освобождава от задължението да мълча.
Тя извърна за миг лицето си към мен и разбрах, че съм прав. Не бих могъл да устоя на умоляващия й поглед дори и ако увереността, която ми даваше, беше по-малка.
— Може би бъдещият ни мир и спокойствие са във ваши ръце — каза тя. — Дълбоко вярвам, че няма нищо да скриете. Предварително знам, че нищо, което вие или кой и да било друг би казал, ще разкрие друго освен благородството на моя съпруг. А за мен не се бойте. Аз самичка ще говоря за себе си пред него и пред бога.
Под тежестта на тази молба аз не потърсих позволението на доктора и без да правя друг компромис с истината, само като посмекчих грубостите на Юрая Хийп, разправих открито какво се бе случило в същата тази стая нея вечер. Зяпналият поглед на мисис Марклъхъм и острите, прегракнали възклицания, с които тя ме пресичаше от време на време, не подлежат на никакво описание.
Когато свърших, Ани остана безмълвна в продължение на няколко минути, със сведена надолу глава, както вече я описах. След това взе ръката на доктора (той седеше все в същото положение, в което го бяхме заварили, когато влязохме в стаята), притисна я до гърдите си и я целуна. Мистър Дик я привдигна грижливо и когато заговори, тя стоеше облегната на него, вперила поглед в съпруга си — от когото нито веднъж не извърна очи.
— Ще ви открия всичко, което е било в ума ми, откакто съм се омъжила — каза тя с нисък, покорен, нежен глас. — Не бих могла да продължавам да живея, след като чух всичко това, ако крия и най-малкото нещо.
— Ани, дете мое, никога не съм се съмнявал в теб — каза ласкаво докторът. — Не е нужно да казваш каквото и да било. Наистина не е нужно.
— Напротив, много е необходимо — каза тя със същия глас. — Аз трябва да открия цялото си сърце пред този, който представлява самото благородство и вярност и когото, бог ми е свидетел, обичам и почитам все повече и повече с всяка година, с всеки ден.
— Наистина! Ако изобщо мога да разбера нещо! — прекъсна я мисис Марклъхъм.
(— Нищо не можеш да разбереш, стара бъбрице! — с негодувание прошепна леля.)
— … Трябва да ми се позволи да отбележа, че не е необходимо да се влиза в тези подробности.
— Никой освен съпругът ми не може да съди за това — каза Ани, без да отмества очи от лицето му, — и той ще ме изслуша. Ако кажа нещо, което ще ти причини болка, мамо, трябва да ми простиш. Самата аз често и дълго съм страдала.
— Бога ми! — задъхано възкликна мисис Марклъхъм.
— Когато бях много млада — каза Ани, — когато бях още дете, аз черпех първите си сведения за всичко, което ме обкръжава, от търпеливия другар и учител — приятеля на татко, — който винаги ми е бил скъп. Не мога да си спомня за нищо от това, което зная, без да си спомня за него. Той беше, който обогати ума ми с неговите първи съкровища и им даде своя отпечатък. Те никога не биха имали този характер, струва ми се — ако не ги бях получила от неговите ръце.
— Значи не счита майка си за нищо! — възкликна мисис Марклъхъм.
— Не е така, мамо — каза Ани. — Аз само му отдавам заслуженото. Длъжна съм да го сторя. Когато израснах, той продължаваше да заема същото място. Гордеех се, че се интересува от мен. Бях дълбоко, нежно, благородно привързана към него. Гледах на него като на баща, като на ръководител. Неговата похвала ми беше по-скъпа от всички други похвали, а вярата ми в него беше така дълбока, че дори и в целия свят да бих се усъмнила, нямаше да престана да вярвам в него. Ти сама знаеш, мамо, колко млада и неопитна бях, когато ти изведнъж ми го представи в качеството на кандидат за ръката ми.
— Разправяла съм за това събитие на всички присъствуващи поне петдесет пъти! — каза мисис Марклъхъм.
(— Тогава, за бога, дръж си езика и не го разправяй повече! — измърмори леля.)
— Това беше такава голяма промяна, такава голяма загуба, както ми се струваше тогава — каза Ани, запазила все същия поглед и все същия тон, — че аз не можех да не се развълнувам и смутя. Тогава бях още малка девойка и просто ми беше мъчително да изменя привичното си отношение към него. Нищо обаче не можеше да върне назад миналото. Все пак аз се гордеех, че той ме бе счел достойна за себе си, и ние се оженихме.
— В Сейнт Алфадж, Кентърбъри — забеляза мисис Марклъхъм.
(— Дявол да я вземе тази жена, просто не млъква! — каза леля.)
— Никога не съм мислила за облагите, които този брак би ми донесъл — продължи Ани поруменяла. — В младото ми сърце нямаше място за такива долни съображения. Майко, прости ми, ако кажа, че ти беше, която първа ми внуши как хората могат да оскърбят и него, и мен с жестокото подозрение, че в нашия брак играят роля парите.
— Аз! — възкликна мисис Марклъхъм.
(— Разбира се, ти! И съвсем не можеш да премахнеш вината си с ветрилото! — каза леля.)
— Това беше първото нещастно обстоятелство в новия ми живот — каза Ани. — Да, първият повод да се чувствувам нещастна. Тези моменти напоследък са много чести; но не, великодушни ми съпруже — не поради причината, която ти предполагаш, тъй като в сърцето ми няма никаква мисъл, никакъв спомен, никаква надежда, които някоя сила да може да отдели от тебе!
Вдигна очи, вкопчи ръцете си една в друга и това я правеше да изглежда като самото въплъщение на красотата и верността. От този момент нататък докторът не си отделяше погледа от нея, както и тя не сваляше очи от него.
— Аз не упреквам мама: тя нищо не ти е искала за себе си и намеренията й винаги са били най-добри, в това съм уверена, но аз жестоко страдах, когато виждах, че беше обсипван с молби от мое име, че беше използван, и какво благородно великодушие проявяваше винаги. Измъчвах се от неприязненото чувство на мистър Уикфийлд, който не е преставал да ти мисли доброто, както и от чувството, че съм изложена на
