съжаление и учудване спрямо нещастните хорица, които не вземат участие в нея, а излизат от магазините и вършат всекидневната си работа.
През целия път леля държи ръката ми в своята. Когато спираме малко по-далеч от черквата, за да свалим Пеготи, която седи на капрата, тя ме притиска и ме целува.
— Да те благослови бог, Трот! Собствено момче да ми беше, нямаше да си ми толкова скъп. Тази сутрин все си мисля за клетата ти майчица.
— И аз си мисля за нея, лельо. И за всичко, което ти дължа.
— Мълчи, дете! — казва леля и подава сърдечно ръка на Тредълс, който се ръкува с мен и с мистър Дик, след което стигаме до черковната врата.
Знам, че в черквата е тихо, и все пак сякаш в нея бучи някаква машина. Нищо не е в състояние да ме успокои.
Останалото е повече или по-малко несвързан сън.
Като насън виждам как другите се появяват с Дора; черковната прислужница, подобна на фелдфебел на учение, ни наглася пред олтара, и аз дори в този момент съм в състояние да се чудя защо всички черковни прислужнички са най-грозните жени в света и дали религиозните закони се боят от доброто разположение, та изискват да се поставят съдове с оцет на пътя към рая.
Като в сън виждам как свещеникът и клисарят пристигат; как в черквата се появяват няколко лодкари и други хора; как някакъв стар моряк застава зад мен и разпространява из цялата черква дъх на ром; как свещеникът започва службата с дълбок глас и ние всички внимателно слушаме.
Ето и мис Лавиния, която играе роля на помощничка — шаферка. Тя първа започва да плаче и както си мисля, по този начин отдава дан на паметта на мистър Пиджър. Мис Клариса пуща в употреба шишенцето с ароматични соли; Агнеса се грижи за Дора; леля се мъчи да изглежда образец на суровостта, а по бузите й текат сълзи. Малката Дора цяла трепери и отговаря на въпросите на свещеника с едва чут шепот.
Двамата коленичим един до друг; Дора трепери по-малко, обаче през всичкото време държи за ръка Агнеса. Службата протича тихо, по тържествено и когато свършва, всички се поглеждаме с априлски усмивки и сълзи. В преддверието младата ми съпруга изпада в истерия и заплаква за клетия си скъп татко.
Скоро обаче й минава и всички се разписваме в регистъра. Отивам й галерията, за да доведа Пеготи да се подпише и тя. Милата ми дойка ме прегръща в един ъгъл и ми разправя как е присъствувала и на майчината ми сватба. Всичко е свършено и ние си тръгваме.
Вървя по пътечката между черковните столове, изпълнен с любов и гордост; милата ми женица ме е хванала подръка и аз се движа сред мъгла от полувидени хора, столове, статуи, скамейки, органи и черковни прозорци, навяващи ми смътни детински спомени за черквата в родното градче.
Когато минаваме, чувам как хората шепнат колко сме млади и каква хубавица е мъничката булка. В екипажа на връщане всички сме много весели и разговорливи. Софи ни разказва, че когато видяла как искат от Тредълс венчалното ни свидетелство (което бях поверил нему), едва не припаднала, тъй като била убедена, че той непременно ще съумее да го изгуби или пък че ще му го измъкне някой от джоба. Агнеса се смее весело и Дора е така привързана към нея, че просто не изпуска ръката й.
Спомням си и сватбената закуска с множество привлекателни и вкусни неща за ядене и пиене; и също както насън, вземам си от тях, без да имам някаква представа за вкуса им. Ако мога така да се изразя, храня се само с любовта и сватбата си, като нещата за ядене ми са също тъй недействителни, както всичко останало.
Ставам да произнеса реч и върша това в същото сънено състояние, без да имам идея какво искам да кажа, като оставам само с впечатлението, че изобщо нищо не съм казал. Всички сме настроени дружелюбно и сме много щастливи (но и това е като насън). Даваме и на Джип от сватбената торта, обаче след това стомахът му не я понася.
Идва и наетият файтон и Дора отива да се преоблече. Леля и мис Клариса остават при нас. Разхождаме се в градината и леля, която по време на закуската е произнесла много сполучлива реч в чест на Дорините лели, с жар се шегува с това, но също така и малко се гордее.
Дора е готова и мис Лавиния се навърта край нея, като не й се иска да изгуби хубавата играчка, която й е доставяла толкова приятни занимания. За свое най-голямо учудване Дора на няколко пъти открива, че е забравила цял куп вещи, и всички се разтичваме на разни страни да ги търсим.
Всички се събират около Дора, когато най-сетне тя започва да се сбогува, прилична на цветна леха с панделките и светлите си тонове. Скъпата ми любима почти се задушава от цветята и със смях и плач се скрива в жадните ми обятия.
Спомням си как искам аз да нося Джип, а Дора ми отвръща, че тя трябва да стори това, тъй като иначе той може да си помисли, че сега, когато е вече омъжена, тя не го обича вече, и това ще сломи сърцето му. Тръгваме си хванати за ръка, а Дора се спира, обръща поглед назад, като казва:
— Ако съм била неблагодарна или лоша към някого от вас, моля да го забравите! — и избухва в сълзи.
После махва с ръка и отново тръгваме. Но тя пак се спира и като изтичва към Агнеса, на нея и само на нея дава последните си прощални целувки.
Качваме се във файтона и си тръгваме и аз се събуждам от съня си. Най-сетне вярвам, че това е действителност.
XLIV ГЛАВА
НАШЕТО ДОМАКИНСТВО
Изпаднах в твърде чудновато състояние, когато меденият ни месец свърши, шаферките си отидоха вкъщи и се озовах самичък с Дора в моята собствена къщичка. Бях, така да се каже, лишен от приятната си стара длъжност да ухажвам Дора.
Толкова чудно ми изглеждаше да имам Дора винаги край себе си. Тъй особено беше, че не бях длъжен да излизам, за да я виждам, да не се измъчвам за нея, да не трябва да й пиша, да не измислям разни начини и способи да оставам насаме с нея. Понякога вечер, когато вдигнех поглед от писането си и я виждах да седи срещу мен, аз се облягах назад в стола си и си размишлявах колко е странно, че сега ние сме заедно като нещо обикновено — това вече не е ничия работа, — сложили настрана романтиката на годеничеството ни, задължени да си доставяме удоволствие само един другиму и да вършим това цял живот.
Когато имаше дебати в парламента и бивах принуден да закъснея, така странно ми се струваше, когато си мислех, на път за дома, че Дора е там и ме чака! Така прекрасно беше, когато тя слизаше тихичко долу и стоеше до мен, докато аз изяждах вечерята си. Толкова поразяващо беше да знам с положителност, че тя навива косата си на книжки! Просто удивително беше да я гледа човек как върши това!
Съмнявам се дали две млади птички биха били по-неопитни в поддържането на домакинството от мен и хубавата Дора. Разбира се, имахме прислужничка. Тя се грижеше за домакинството ни. Така много си изпащахме с нашата Мери-Ан, та и досега скрито вярвам, че тя трябва да е била преобразена дъщеря на мисис Круп.
Името й беше Парагон.18 Когато я взехме на служба, увериха ни, че природата й е представена донякъде във фамилното й име. Тя носеше препоръчително писмо, дълго като прокламация, и според този документ имала способността да върши всички неща от домакинско естество, за които някога съм слушал, както и цял ред други работи, напълно непознати на мен. Беше жена в разцвета на младостта си; имаше свиреп изглед и притежаваше склонност (особено по ръцете) към нещо подобно на вечна шарка с огнен цвят. Имаше един братовчед от лейбгвардията, с такива дълги крака, че приличаше на следобедната сянка на някого другиго. Мундирът му беше толкова малък за него, колкото грамаден беше самият той за нашата къщичка. В отношение с нея беше толкова голям, че тя изглеждаше още по-мъничка. Освен това стените не бяха дебели, така, че когато той прекарваше вечерта у нас, винаги познавахме това по продължителното ръмжене, което се чуваше от кухнята.
Нашето съкровище ни бе препоръчано като особа трезва и честна. Поради това съм склонен да предполагам, че навярно е била припаднала, когато я намерихме под бойлера, и че липсата на чаените лъжички се е дължала на боклукчията.
Тази Мери-Ан ни държеше в постоянен страх. Съзнавахме своята липса на опитност и ни беше
