— … Вярно е, че подозирах — промълви мистър Уикфийлд, като хвърли разсеян и безпомощен поглед към съдружника си — и считах, че тя не изпълнява както трябва дълга си към вас. Понякога, трябва да призная, се противопоставях на приятелството й с Агнеса, тъй като виждах или си въобразявах, че виждам всичко това. Но никому не съм говорил за тази работа. И никога не съм искал друг да знае за нея. И колкото ужасно да е за вас да слушате всичко това — каза мистър Уикфийлд със съвсем притихнал глас, — вие истински бихте ме съжалили, ако знаехте колко е ужасно за мен да ви го разправям!
Добрият стар доктор протегна ръка към мистър Уикфийлд. Той я задържа малко в своята със сведена надолу глава.
— Не се съмнявам, че тази тема е неприятна за всички — каза Юрая, като се закълчи подобно на змиорка. — Но тъй като сме стигнали дотук, мога да си позволя свободата да спомена, че и Копърфийлд е забелязал същото.
Обърнах се към него и го запитах как се осмелява да намесва и мен.
— О, много е мило от ваша страна, Копърфийлд, да приказвате така — каза той и целият се загърчи. — Ние всички познаваме благородния ви характер. Но вие сам знаете, че когато онази вечер ви заговорих, много добре разбрахте какво искам да ви кажа. Да, Копърфийлд, отлично ме разбрахте, няма защо да отричате! Отричате го с най-добри намерения, но по-добре ще е да не вършите това, Копърфийлд.
Благите очи на доктора се обърнаха за миг към мен и почувствувах как всичките ми спомени и подозрения от миналото са изписани ясно върху лицето ми, така че беше излишно да се преструвам. Безсмислено беше да се гневя. Не можех да залича онова, което се четеше в израза ми. Думите ми не биха могли да ме опровергаят.
Отново всички млъкнахме и останахме така, докато най-после докторът стана и прекоси веднъж-дваж стаята. Сетне се върна до стола си и като се опря на облегалката му, доближаваше сегиз-тогиз кърпата си до очите с такава простота и естественост, която му правеше по-голяма чест от всякакви преструвки, към които би прибягнал. След това каза:
— Аз имам голяма вина. Знам, че съм много виновен. Оставих любимото си същество да бъде подвергнато на изпитания и клевети — наричам ги клевети, макар и да са били само породени в нечие съзнание, — на които тя никога не би била изложена, ако не бях аз.
Юрая Хийп подсмъркна. Изглежда, за да изрази съчувствие.
— Да, Ани никога не би била изложена на тях, ако не бях аз — каза докторът. — Господа, както знаете, сега аз съм стар човек. Тази вечер чувствувам, че няма да живея дълго. Но съм готов с главата си да гарантирам, да, с главата си, за верността и честността на тази жена.
Струва ми се, че и най-блестящият образ на рицарството, най-пълният въплътител на благородството и романтиката, които някога художниците са създали, не би могъл да каже това с по-внушително достойнство от чистосърдечния стар доктор.
— Няма да отричам — и като че ли винаги съм бил несъзнателно готов да си призная, — че може би неволно съм въвлякъл тази жена в нещастен за нея брак. Аз съм човек, несвикнал да наблюдава, и не мога да не се убедя, че наблюденията на неколцина души с различна възраст и положение, водещи до едно и също заключение, са по-верни от моите.
И друг път съм споменавал как съм се възхищавал от великодушното му държане към младата му съпруга; обаче почтителната нежност, с която се изразяваше за нея през време на настоящия ни разговор, и достигащото до благоговение чувство, с което отхвърляше и най-малкото съмнение за нейната вярност, го издигнаха неимоверно много в очите ми.
— Ожених се за тази девойка — продължи докторът, — когато беше още твърде млада. Взех я при себе си, когато характерът й още не се беше оформил. И дотолкова, доколкото той изобщо се е изградил, мога да кажа, че аз съм имал щастието да сторя това. Познавах баща й добре. Познавах добре и нея. Научих я на това, което можех, от любов към благородните й и добродетелни качества. Ако, както се страхувам, съм й навредил, поради това, че макар несъзнателно, съм се ползувал от нейното чувство на благодарност, моля, в сърцето си тази девойка да ми прости!
Той прекоси стаята и отново се върна на същото място. Сериозността на обзелото го чувство караше гласа му да потрепва, също както потрепваше и ръката, с която бе уловил стола.
— Считах, че за нея аз съм заслон срещу житейските беди и опасности. Убеждавах сам себе си, че макар много по-млада, тя ще живее при мен доволна и спокойна. Вярвайте ми, господа, никога не съм бил сляп за мисълта, че ще дойде време, когато ще я оставя, свободна и все още млада и привлекателна, но вече по-зряла.
Благородството и великодушието преобразяваха невзрачната му фигура. От всяка негова дума лъхаше сила, която никакво друго качество не би могло да й придаде.
— Животът ми с тази девойка е бил много щастлив. До тази вечер никога не съм преставал да благославям деня, в който извърших такава несправедливост спрямо нея.
Гласът му, който при тези думи отпадаше все повече и повече, пресекна за малко, след което той продължи:
— Веднъж събуден от мечтите си — а в един или друг смисъл винаги съм си бил мечтател, — виждам много добре колко е естествено за нея да изпитва съчувствие към равния й по години приятел от детинство. Боя се, че действително е възможно тя да гледа на него с невинно съжаление, без никакви лоши мисли, за онова, което би могло да стане, ако не съм бил аз. През тези горестни минути съзнавам много добре значението на много неща, които съм виждал, без да ги разбирам. Но след този разговор, господа, името на тази скъпа за мен жена не трябва да бъде докосвано от никаква дума, никаква мисъл на съмнение.
Известно време очите му блестяха и гласът му се носеше твърдо, сетне той замълча, а после продължи както по-рано.
— Едничкото нещо, което ми остава, е да понасям колкото мога по-смирено съзнанието за нещастието, което съм причинил. Тя е, която трябва да обвинява, не аз. Да я спася от жестоките подозрения, които дори приятелите ми хранят към нея, става мой дълг. Колкото по-уединено живеем, толкова по-добре ще го изпълня. И когато дойде време — дано това да е скоро, ако е такава божията воля, — когато смъртта ще ме освободи от задължението ми, последният ми поглед ще се спре на чистото й лице с безкрайна любов и доверие и тогава ще я оставя без съжаление на една по-щастлива съдба и по-светли дни.
Не можех да го виждам, тъй като очите ми бяха замъглени от сълзите, които благородството и добротата му събудиха в очите ми. Той се доближи до вратата, когато прибави:
— Господа, аз ви разкрих сърцето си. Надявам се, вие ще уважите това. Никога вече не ще повтаряме думите, които се казаха тази вечер. Уикфийлд, подайте ми приятелската си ръка и ми помогнете да се кача горе!
Мистър Уикфийлд бързо се приближи до него. Без да разменят нито дума, те излязоха заедно от стаята, а Юрая ги проследи с поглед.
— Е, мастър Копърфийлд! — каза Юрая, като се обърна смирено към мен. — Работата не взе точно този обрат, който би могъл да се очаква, тъй като старият учен — такъв благороден човек — е сляп като прилеп. Но все едно, това семейство вече не е страшно!
Достатъчен ми беше само звукът на гласа му, за да изпадна в такава ярост, в каквато никога не съм изпадал нито преди, нито след това.
— Подлец такъв — казах аз, — как посмя да въвлечеш и мен в гнусните си интриги? Как смееш и сега да ми говориш, долен негоднико, и да даваш вид, че заедно сме разисквали сплетните ти?
Застанали един срещу друг, съзрях в скритото тържество, изписано на лицето му, онова, което вече ми беше добре известно: той нарочно ми се бе доверил, само и само да ме огорчи, и умишлено ме беше уловил в капана си именно с тази цел. Не можах да понеса това. Мършавата му буза беше така изкусително близо до мен, че я ударих с разперената си длан с такава сила, че пръстите ми пламнаха, сякаш ги бях изгорил.
Той хвана ръката ми в своята и ние застанахме уловени така и загледани един в друг. Стояхме тъй дълго, достатъчно дълго, за да забележа как белите следи от пръстите ми се заличиха от лицето му, като вместо това оставиха червени белези, по-ярки и от зачервеното му лице.
— Копърфийлд — каза той най-после със задъхан глас, — да не би да сте се побъркали?
— Вече не ще имам нищо общо с теб — казах аз, като си измъкнах ръката от неговата. — Куче такова, отсега нататък няма да те погледна.
