— О, нима? — каза той и сложи ръка върху свитата си от болка буза. — Но може би това няма да ви се удаде. Не мислите ли, че постъпвате неблагодарно?
— Достатъчно често съм ти давал да разбереш, че те презирам — казах аз. — А сега ти го показах по- ясно от всякога. Нужно ли е да се страхувам, че би навредил на всеки, който е около тебе? Нима ти някога вършиш нещо друго?
Той отлично разбра намека за съображенията, които досега ме бяха въздържали в отношенията ми с него. Склонен съм да мисля, че нито бих го ударил, нито бих направил този намек, ако не бе уверението, което Агнеса ми беше дала тази вечер. Но това няма значение.
Последва ново дълго мълчание. Докато ме гледаше, очите му сякаш приемаха всички възможни цветове, които можеха да направят едни очи противни.
— Копърфийлд — каза той, като отмахна ръка от бузата си, — вие винаги сте били против мен. Знам, че винаги е било така, докато живеехте у мистър Уикфийлд.
— Можеш да мислиш, каквото си искаш — казах аз, все още изпълнен с усилващ се гняв. — Ако не е вярно, толкова по-добре за теб.
— И при все това винаги съм бил добре разположен към вас, Копърфийлд!
Благоволих да не му отговоря и като си взех шапката, упътих се да си изляза, когато той застана между мен и вратата.
— Копърфийлд — каза той, — за една кавга са нужни две страни. Аз не ще бъда едната.
— Можеш да вървиш по дяволите! — отвърнах аз.
— Не казвайте това! — заяви той. — Знам, че после ще съжалявате. Как можете да се показвате толкова по-низкостоящ от мен, че да проявявате такава зла воля спрямо личността ми? Но аз ви прощавам.
— Прощаваш ми! — повторих презрително аз.
— Да, прощавам ви и вие не сте в сила нищо да направите — отвърна Юрая. — Като си помисля само, че нападате мен, който винаги съм ви бил приятел! Обаче за кавга са нужни две страни и аз няма да бъда едната. Ще си остана ваш приятел въпреки желанието ви. Така че сега знаете какво можете да очаквате.
Необходимостта да водим този диалог с нисък глас, за да не обезпокояваме къщата в късния час, никак не подобряваше настроението ми, макар и ядът ми да бе започнал да стихва. Като му казах само, че ще очаквам от него това, което винаги съм очаквал и в което той никога не ме е разочаровал, аз отворих вратата през него, сякаш той беше някакъв голям орех, сложен там, за да бъде счупен, и си излязох от къщата. Но и той спеше другаде — в жилището на майка си, така че преди да бях изминал няколко крачки, ме настигна.
— Вижте, Копърфийлд — каза той в самото ми ухо (аз не си обърнах главата), — сега вие не сте в много завидно положение — нещо, което и аз чувствувах и това ме разяряваше още повече. — Постъпката ви никак не е красива, а освен това не можете да ми забраните да ви простя. Не възнамерявам да спомена за това пред майка си, нито пък пред когото и да било. Но наистина ви се чудя как вдигате ръка срещу един човек, за когото знаете, че е толкова нищ!
Почувствувах се само малко по-малко подъл от него. Той ме познаваше по-добре, отколкото се познавах самият аз. Ако ми беше отвърнал със същото или открито се бе нахвърлил срещу мен, бих почувствувал облекчение, както и оправдание за постъпката си, обаче той ме беше поставил на бавен огън, върху който лежах и се измъчвах в продължение на половината нощ.
На сутринта, когато излязох, ранните черковни камбани биеха и той се разхождаше с майка си. Обърна се към мен така, сякаш нищо не се беше случило, и не можех да сторя нищо друго, освен да му отговоря. Предполагам, че го бях ударил достатъчно силно, за да му причиня зъбобол, тъй като лицето му бе обвързано с черна копринена кърпа, която заедно с кацналата върху нея шапка никак не разкрасяваше външния му вид. Научих, че в понеделник сутринта отишъл в Лондон при зъболекар, за да му извади един зъб. Дано е бил с два корена.
Докторът съобщи, че не се чувствува много добре, и през останалата част на визитата прекарваше повечето часове от деня самичък. Агнеса и баща й си бяха отишли вече от една седмица, когато подновихме работата си. Предишния ден докторът ми даде със собствените си ръце една сгъната, незапечатана бележка. Беше адресирана до мен и в нея той ме умоляваше с няколко мили думи никога да не засягам въпроса, върху който бяхме разговаряли нея вечер. Бях доверил това само на леля и никому другиму. Не беше тема, която можех да разисквам с Агнеса, и тя нямаше ни най-малко подозрение относно случилото се.
Тогава бях убеден, че и мисис Стронг не подозира нищо. Изминаха няколко седмици, преди да забележа и най-малката промяна у нея. Тя я обхвана бавно, подобно на облак, когато няма вятър. Отначало като че ли се учудваше на нежното съчувствие, с което докторът й приказваше, както и на желанието му да извика при нея майка й, за да облекчи еднообразието на живота й. Често, когато бивахме заети с работата си, а тя седеше край нас, забелязвах как вдига очи и го поглежда така, както го бе погледнала през онази паметна вечер преди няколко години. След това понякога ставаше, с очи изпълнени със сълзи, и излизаше от стаята. Постепенно някаква сянка легна върху красотата й и се задълбочаваше всеки ден. По това време мисис Марклъхъм беше редовна обитателка на вилата, обаче тя приказваше и приказваше и не забелязваше нищо.
Докато тази промяна обхващаше Ани, която едно време беше като слънчева светлина в дома на доктора, той застаряваше на вид и ставаше все по-задълбочен в себе си. Обаче благостта на нрава му, добротата и великодушната грижливост, с която се отнасяше към нея, се увеличаваха все повече, ако изобщо това бе възможно.
Рано една сутрин на рождения й ден, когато тя дойде да седне край прозореца, докато ние работехме (нещо, което тя винаги беше правела, но което сега бе започнала да прави много свенливо и колебливо и което ми се струваше много трогателно), видях го как взе лицето й между ръцете си, целуна го и избърза от стаята, твърде развълнуван да остане. Видях я да стои, където я бе оставил, подобно на статуя, а сетне си наведе главата, вкопчи ръце една в друга и заплака — не мога да кажа колко жално.
Понякога след това все ми се струваше, че иска да ми заговори, когато се случвахме сами. Обаче никога не изрече нито една думичка. Докторът винаги измисляше най-различни планове, за да може тя да се забавлява вън от къщи, придружена от майка си. Мисис Марклъхъм, която много обичаше забавленията и много лесно се отегчаваше от всичко друго, приемаше това с отворени обятия, като гръмко изразяваше благодарността си. Обаче Ани, с бездушен и нещастен вид, просто отиваше, където я водеха, и, изглежда, нищо не й правеше впечатление.
Не знаех какво да мисля. В същото състояние беше и леля, която, общо взето, сигурно бе извървяла стотици мили, обхваната от мислите си. Най-странно от всичко беше, че едничкото облекчение, което проникваше всред потайността на това семейно нещастие, проправяше там своя път в лицето на мистър Дик.
Какво мислеше той по въпроса или какви са били наблюденията му, ми е абсолютно невъзможно да кажа, също както и не би му било възможно да ми помогне да го разгадая. Но както обясних и когато описвах училищните си дни, неговото преклонение пред доктора беше безгранично. В истинската привързаност, отправена към човека дори и от едно животно, има такава тънкост в разбирането, която е по-силна и от най-острия интелект. В този усет на сърцето у мистър Дик, ако мога така да го нарека, проблесна някакъв лъч на истината около трагедията на докторовото семейство.
Той с гордост бе възобновил привилегията си да се разхожда с доктора в градината му през време на многото си свободни часове, също както правеше това и в Кентърбъри. И когато работите достигнаха до описаното по-горе състояние, зачести тези разходки, като дори ставаше по-рано от обикновено, за да има повече време. Ако преди биваше неописуемо щастлив, когато мистър Стронг му цитираше извадки от онова чудно за него съчинение — речника, сега той беше просто нещастен, ако докторът не го изваждаше от джоба си и не започваше да му чете. Когато старият учен и аз бяхме заети, мистър Дик възприе навика да се разхожда с мисис Стронг и да й помага да се грижи за любимите си цветя или пък да скубе плевелите от лехите. Сигурен съм, че едва ли е произнасял повече от една дузина думи за един час, обаче кротката заинтересованост, изписана на замисленото му лице, проникваше в сърцата на двамата съпрузи. Всеки от тях знаеше, че другият обича мистър Дик и че Дик обича и двамата. И за тях той стана това, което никой друг не би могъл да стане — звено, което ги свързва.
