с вдяната игла, живее постоянно в къщата. Струва ми се, че дали яде, пие или пък спи, тя не маха напръстника от пръста си. Преобръщат годеницата ми в същински манекен. Непрестанно я викат да й пробват нещо ново. Вечерно време не можем да бъдем щастливи заедно дори и за пет минутки, без някоя особа от женски род да почука на стаята и да каже: „Мис Дора, бъдете така добра да се качите за малко горе!“
Мис Клариса и леля преброждат целия Лондон, за да намерят необходимите мебели, които Дора и аз трябва да огледаме. Би било по-добре, ако купеха наведнъж всичко нужно, без тази церемония на оглеждането, понеже когато отидем да видим някоя скара за кухня или сандъче за месо, Дора съзира китайска къщичка за Джип, със звънчета на покрива, и предпочита да вземе нея. Минава доста време, докато Джип привикне към новата си резиденция; когато излиза от нея, всички звънчета започват да звънят и той страшно се изплашва.
Пеготи идва да помага и незабавно се залавя за работа. Изглежда, че длъжността, която сама си възлага, е да изчисти всичко наново. Всеки предмет, който подлежи на излъскване, тя излъсква дотолкова, че той започва да блести като честното й чело. Виждам и самотната фигура на брат й да минава вечер през тъмните улици и да се вглежда в лицата на минувачите. В такива минути никога не го заговарям. Фигурата му отминава напред и аз много добре знам какво търси той и от какво се страхува.
Защо Тредълс изглежда толкова важен, когато идва този следобед при мен в съда — където все още се мяркам само за форма, когато ми остане време? Сбъдването на младежкия ми блян е предстоящо. Ще си взимам позволително за венчавка.
Такъв малък документ, а върши такава голяма работа! Тредълс го разглежда, докато лежи върху писалището ми, полу с възхищение, полу със страхопочитание. Ето имената, за които толкова пъти съм мечтал, че ще се съединят — Дейвид Копърфийлд и Дора Спенлоу. Отгоре е печатът на службата по гербовите марки, без която никоя проява на човешкия живот не е възможна; в ъгъла пък стои печатът на Църковния съд, който сякаш с презрение гледа на нашия съюз; а ето и писмената благословия на кентърбърийския епископ, който ни я дава на възможно най-ниска цена.
Въпреки това аз се движа като насън — един объркан, щастлив сън. Не мога да повярвам, че това ще се случи, и все пак не мога да не вярвам, че всеки, край когото минавам на улицата, трябва да долавя по някакъв начин, че вдругиден ще се женя. Чиновникът по службата за полагане на клетва ме познава, така че там бързо свършвам работата си, сякаш между него и мен съществува някакво масонско разбирателство. Тредълс ни най-малко не е необходим за тази церемония, но ме придружава.
— Надявам се, че когато следния път дойдеш тук, драги ми приятелю, ще сториш това за самия себе си. И дано да стане скоро.
— Благодаря ти за добрите пожелания, драги ми Копърфийлд — отвръща той. — И аз се надявам за същото. Доволен съм, като знам, че тя би ме чакала, колкото и да закъснее работата, и че е най-милото момиче, което…
— Кога ще я посрещнеш? — запитвам го аз.
— В седем — отговаря Тредълс, като поглежда стария си сребърен часовник — същия, от когото един ден, когато бяхме още в училище, той извади едно колелце, за да направи воденица. — Горе-долу по това време ще пристигне и мис Уикфийлд, нали?
— Не, тя ще дойде малко по-късно — в осем и половина.
— Уверявам те, драги Копърфийлд — казва Тредълс, — че се радвам почти толкова, колкото ако се женех самият аз. И съм толкова благодарен, че и Софи е свързана с това щастливо събитие, като е поканена заедно с мис Уикфийлд да бъде шаферка. Това наистина много ме радва.
Чувам думите му и му стискам ръката. Приказваме, вървим, обядваме и тъй нататък, но просто не мога да повярвам, че всичко това се случва. Нищо не ми изглежда действително.
Скоро след това Софи пристига в дома на Дорините лели. Тя има най-приятното лице на света — не изключително хубаво, обаче крайно приятно — и е едно от най-милите, естествени и чистосърдечни същества, които съм срещал. Тредълс ни я представя с голяма гордост. И когато отиваме да седнем на дивана в ъгъла и аз го поздравявам за избора му, той потрива ръцете си в продължение на десет минути (по часовник) и всяко косъмче на главата му щръква нагоре.
Довел съм Агнеса от спирката на кентърбърийския дилижанс и нейното весело и красиво лице за втори път е между нас. Агнеса има голяма слабост към Тредълс и е същинско удоволствие да ги види човек заедно и да наблюдава възхищението, с което Тредълс й представя най-милото момиче в света.
Все още не мога да повярвам, че всичко това е истина. Прекарваме една чудесна вечер и всички сме крайно щастливи, но аз пак не го вярвам. Не мога да дойда на себе си. Не мога да осъзная щастието си. Чувствувам се като в мъгла; също като че ли съм станал още преди една или две седмици и оттогава не съм си лягал. Просто не съм в състояние да определя кога е било вчера. Струва ми се, че позволителното за женитба лежи в джоба ми от много месеци насам.
Също така и на другия ден, когато всички вкупом отиваме да разгледаме къщата — нашата къща, — тази, която ще е за Дора и мен, — не мога да осъзная, че аз ще бъда нейният стопанин. Сякаш за да бъда там, ми е нужно позволението на някой друг. Едва ли не очаквам да видя същинския й господар, който ще влезе след малко и ще ми изкаже радостта си, че се виждаме. А тя е такава хубава малка къщица и всичко в нея е ново и блестящо. Цветята на килимите приличат на току-що набрани, а листата по тапетите сякаш едва са покарали. Ето и безукорно чистите муселинени завеси, а Дорината градинска шапка със синя панделка — как много я бях харесал с подобна една шапка в началото на познанството ни — вече виси окачена на мъничка кука.
Там е и калъфът на китарата, сложен на колелцата си в ъгъла; и всички се спъват в пагодата на Джип, която изглежда твърде голяма за малката къщичка. Спомням си за още една щастлива вечер, също така нереална, както и всичко, което се случва напоследък с мен. Преди да си отида, влизам крадешком в обичайната ни стая. Дора не е там. Изглежда, че още не са свършили с пробването. Мис Лавиния наднича и ми съобщава тайнствено, че Дора няма да се забави. Обаче въпреки това тя доста се забавя. След малко чувам шумолене до вратата и някой почуква.
— Влезте — казвам аз, обаче чукането продължава.
Отивам до вратата, като се чудя кой може да бъде. Отварям и виждам две светнали очи и едно поруменяло лице. Това са Дорините очи и Дориното лице. Мис Лавиния я е облякла в утрешната й рокля, шапка и всичко, за да я разгледам. Притискам мъничката си невеста до сърцето си; мис Лавиния изпищява, понеже смачквам шапката, а Дора едновременно изпищява и се смее, понеже всичко така много ми харесва. Сега всичко ми се струва още по-невероятно.
— Намираш ли я хубава, Доди? — казва Дора.
— Дали я намирам хубава! И как още!
— И уверен ли си, че наистина ти харесвам? — казва Дора.
Тази тема е свързана с такава опасност за шапката, че мис Лавиния отново изпищява и ме моли да разбера, че Дора трябва да бъде само разглеждана, но не и докосвана. Така че Дора, развеселена и объркана, застава мирно в продължение на една-две минути, за да мога да й се възхищавам. Сетне сваля шапката — без нея изглежда толкова естествена — и изтичва с нея в ръка. Сетне се връща, танцувайки, в обикновената си рокля и пита Джип дали съпругата ми е хубава и дали той ще й прости, че ще се омъжва; след което коленичи, за да го накара да застане на два крака върху готварската книга за последен път през моминския й живот.
Прибирам се в наблизо наетата си квартира, като наистина не мога да повярвам, че всичко това се случва с мен.
Никога не съм виждал леля толкова блестяща. Облечена е в сиво-лилава копринена рокля, с бяло боне и е наистина очарователна. Джанет я е облякла и е дошла да ме разгледа. Пеготи е готова за черква, с намерение да наблюдава церемонията от галерията. Мистър Дик, който ще ми предаде невестата пред олтара, е с накъдрена коса. Тредълс, с когото съм се срещнал на кръстопътя, представлява ослепителна комбинация от кремаво и светлосиньо. Както той, така и мистър Дик правят впечатление, че целите са облечени в ръкавици.
Без съмнение виждам всичко това, защото го знам, че е така. Но всъщност се намирам някъде в облаците и сякаш нищо не виждам. Нито пък съм в състояние да повярвам каквото и да било. Все пак, като седим в открития екипаж на път за черква, тази женитба е достатъчно действителна за мен, за да изпитам
