— Свири достатъчно добре на пиано, за да може да учи по-малките си сестрички — отговори ми той.
— Ами пее ли?
— О, да. Понякога пее балади, за да развеселява другите, когато не са в добро настроение. Но само любителски.
— А не си ли акомпанира с китара?
— О, не!
— А рисува ли?
— Никак не умее — каза Тредълс.
Обещах на Тредълс, че ще му дам възможност да чуе как Дора пее и да я види как рисува цветя. Той ми отвърна, че това ще му достави голямо удоволствие, и ние продължихме към дома, хванати подръка, в отлично душевно разположение. Отново поведох разговор за Софи и той говореше за нея с такава нежна любов, че наистина се възхитих. Сравнявах я в ума си с Дора, като с голямо вътрешно удоволствие си отбелязвах Дорините преимущества, обаче откровено си признавах, че тя действително изглежда прекрасна девойка за Тредълс.
Разбира се, веднага разказах на леля за сполучливия изход на посещението си, както и за всичко, което бяхме приказвали. Тя много се радваше, като ме виждаше толкова щастлив, и обеща да посети Дорините лели в най-скоро време. Но нея вечер така дълго се разхождаше из стаите, докато аз пишех на Агнеса, че взех да се чудя дали не възнамерява да се разхожда така до сутринта.
Писмото ми до Агнеса беше изпълнено с горещи благодарности. В него й разправих всичко, което бях постигнал благодарение на съветите й. Тя ми отговори още със следващата поща. Писмото й беше весело и обнадеждаващо. Оттогава нататък я виждах все весела.
Сега бях по-зает отвсякога. Всеки ден отивах в Хайгит. Пътни беше доста далеч, а аз, естествено, исках да ходя там колкото можеше по-често. Тъй като ми беше съвсем неудобно да отивам там и на чай, както ми бяха предложили, склоних мис Лавиния да ми позволи да ги посещавам всяка събода следобед, без това да ми бъде пречка за неделните визити. Така краят на седмицата за мен беше блажено време и през останалите дни живеех само с мисълта за събота и неделя.
Открих с истинско облекчение, че, общо взето, леля ми и Дорините лели се погаждат много по-добре, отколкото можех да очаквам. Леля направи обещаното посещение няколко дни след моя разговор с тях и след още няколко дни и Дорините лели й върнаха визитата с необходимата висота, с необходимата за случая церемониалност. Подобни, още по-приятелски, посещения се правеха и след това, обикновено в промеждутък от три или четири седмици. Знам, че леля твърде много смайваше Дорините лели, като напълно пренебрегваше благородната употреба на превозните средства и отиваше пешком в Пътни по всяко време — както веднага след закуската, така и точно преди чая. Много ги смущаваше начинът, по който носеше бонето си, както й биваше удобно, без ни най-малко да се съобразява със светските предразсъдъци по този въпрос. Двете дами скоро решиха, че леля е чудачка и малко нещо мъжкарана, обаче необикновено умна. И макар от време на време да ги шокираше твърде много, като изразяваше еретически мнения относно общоприетите условности, тя ме обичаше твърде много, за да пожертва някои от дребните си чудатости за постигането на всеобщо разбирателство.
Едничкият член на нашето малко общество, който категорично отказа да се приспособи към обстоятелствата, беше Джип. Веднага щом зърнеше леля, той показваше всичките си зъби, свиваше се под някой стол и непрестанно ръмжеше, като от време на време завиваше жално, сякаш присъствието й му беше непоносимо. Какво ли не опитвахме с него — увещавахме го, мъмрехме го, биехме го, заведохме го в квартирата ни на Бъкингам Стрийт (където за най-голям ужас на всички присъствуващи той веднага се нахвърли върху двете котки), обаче въпреки всичко това никога не успя да привикне към лелиното общество. Понякога му се струваше, че е надвил неприязънта си и в продължение на няколко минути се държеше дружелюбно, но веднага след това вирваше чипия си нос и така започваше да вие, че не ни оставаше нищо друго, освен да го омотаем в нещо и да го поставим в грейката за чинии. Най-после винаги, когато леля ми се появяваше на пътната порта, Дора го увиваше и редовно го слагаше там.
Имаше едно нещо, което ме смущаваше, и то беше обстоятелството, че сякаш по общо съгласие с Дора се отнасяха като с някаква хубава играчка. Леля, с която тя постепенно се сближи, винаги я наричаше Малкото цветенце; а най-голямото удоволствие на мис Лавиния беше да й услужва, да й къдри косата, да й прави разни украшения и изобщо да се отнася с нея като с галено дете. Това, което вършеше мис Лавиния, биваше, естествено, следвано от мис Клариса. Всичко туй ми се струваше твърде чудновато, обаче изглежда, че всички гледаха на Дора така, както тя гледаше на Джип.
Реших, че трябва да поговоря с Дора по този въпрос, и веднъж когато бяхме излезли на разходка (след като бе минало известно време, мис Лавиния ни бе позволила да се разхождаме сами), й казах, че бих желал да ги накара да се държат по-иначе към нея.
— Защото, скъпа моя, ти не си дете — напомних й аз.
— Ето! — възкликна Дора. — Сега ще се разсърдиш!
— Да се разсърдя ли, любов моя?
— Но те са много мили към мен и аз съм наистина щастлива — каза Дора.
— Добре, но, скъпа моя, ти можеш да бъдеш щастлива и пак да се отнасят разумно с теб! — казах аз.
Дора ме погледна укоризнено — колко мил беше погледът й! — и се разхълца, като каза, че ако не я харесвам, много й е чудно защо толкова много съм искал да се сгодя за нея.
Какво друго можех да сторя, освен да изсуша с целувки сълзите й и да й кажа, че я обожавам!
— Аз съм много чувствителна и ти не трябва да бъдеш жесток с мен, Доди! — каза тя.
— Жесток ли, миличката ми! Като че ли човек би могъл да бъде жесток с теб!
— Тогава не ми намирай грешки и аз ще бъда добра — каза Дора, като сви устата си във форма на розова пъпка.
Просто се очаровах, когато самичка пожела да й дам готварската книга, за която веднъж й бях говорил, и да й покажа как се водят сметки, за което също й бях обещал. При следващото си посещение й донесох книгата (като предварително я дадох да я подвържат красиво, за да й се види по-привлекателна и по-малко досадна) и докато се разхождахме, й показах един стар лелин сметководен тефтер и й дадох тетрадка за водене на сметки, както и една гиздава кутийка с моливи, за да се упражнява в домашно счетоводство.
Обаче готварската книга причиняваше на Дора главоболие, а цифрите я разплакваха. Тя казваше, че те не искат да се съберат, и затова ги изтриваше и вместо тях изпълваше цялата тетрадка с малки букетчета, както и с моя образ и този на Джип.
След това на игра се опитах да й предавам уроци по домакинство, когато съботен ден следобед се разхождахме. Така например, когато понякога минавахме покрай някоя месарница, й казвах:
— Представи си, миличка, че сме женени и че ти трябва да купиш агнешка плешка за обед, ще знаеш ли как да сториш това?
Лицето на хубавата ми малка Дора се намръщваше и тя отново свиваше устицата си във форма на розова пъпка, сякаш би предпочела да затвори моята с целувка.
— Би ли знаела как да го сториш, миличка! — питах повторно аз, ако бях настроен да се държа непреклонно.
Дора се замисляше малко и след това отговаряше с ликуване:
— Ако аз не знам как да го купя, то месарят ще знае как да го продаде, така че какъв смисъл има да се уча? Ах, ти, глупаво момче такова!
А когато веднъж я запитах, с едното си око върху готварската книга, какво би направила, ако сме женени и ако й поискам да ми направи овнешко, задушено с картофи и лук, тя отвърна, че ще накара слугинята да го сготви, а след това плесна ръката ми с мъничките си длани и се изсмя така възхитително, че бе по-очарователна отвсякога.
Впоследствие главната употреба на готварската книга се ограничи в това, че бе сложена в ъгъла, за да може Джип да застава върху нея на задните си крака. Но Дора беше така щастлива, когато успя да го научи да стои върху нея, без да пада, и през това време да държи в уста кутийката за моливи, че истински се зарадвах, задето я бях купил.
Така че отново се върнахме към китарата, към рисуването на цветя и към песните, в които се казваше,
