че в никакъв случай не трябва да преставаме да танцуваме, тра-ла-ла, и прекарваме весело дните си. Понякога си мислех, че би трябвало да загатна на мис Лавиния да не гледа на любимата ми като на играчка, а понякога откривах с учудване, че и самият аз изпадам в общия порок и също така се отнасям с нея като с играчка. Това обаче не беше много често.
XLII ГЛАВА
ЗЛОДЕЯНИЕ
Макар този ръкопис да е предназначен само за моите очи, чувствувам, че не аз трябва да разкажа колко усърдно се занимавах с ужасната стенография и какъв успех постигнах във връзка с нея благодарение на чувството ми за дълг към Дора и нейните лели. Ще прибавя само към онова, което вече споменах за постоянството си през този период на своя живот, че като поглеждам назад към миналото си, виждам колко много дължа именно на това постоянство. То, както и непрестанната енергия, започнала тогава да узрява вътре в мен, са белезите, които съставляват силата на характера ми — ако изобщо той притежава такова качество. Те са източникът на успеха ми. Мога да кажа, че съм бил щастлив в житейските постижения; мнозина са работили много по-упорито, без да са постигнали и половината от моето, обаче никога не бих имал успехите си, ако тогава не се бях приучил на точност, ред и усърдие, на способността да се съсредоточавам само в една цел през дадено време, макар и следващата да е напирала веднага след нея. Бог ми е свидетел — пиша тези редове не за да се възхвалявам. Когато човек прелиства страниците на живота си, както правя това сега, трябва наистина да е много примерен, ако бъде пощаден от острото чувство, че е похабил много свои способности, че е пропуснал много възможности, че е изпитал много противоречиви и изопачени чувства, постоянно в борба едно с друго, по-силни от добрите му намерения. Смея да заявя, че не съм имал нито една природна дарба и да съм злоупотребил с нея. Искам да кажа, че всичко, което съм желал да осъществя в живота си, старал съм се с цялото си сърце да го направя добре; че на каквото и да съм се посвещавал, вършил съм го изцяло; че както при постигането на съществените си цели, така и при по-маловажните винаги съм действувал прилежно и всеотдайно. Никога не съм вярвал, че човек може да разчита на успех само благодарение на естествените или придобитите си способности, без за това да е нужно постоянство и упорита работа. На този свят подобно нещо е немислимо. Никога да не се залавям с нещо, ако не мога да му се отдам напълно; никога да не презирам работата си, каквато и да бъде тя — това са били моите златни правила.
Няма отново да повтарям колко много дължа за всичко това на Агнеса. С благодарност и любов продължавам разказа си за нея.
Тя дойде на гости на семейството на доктора, където остана в продължение на две седмици. Мистър Уикфийлд беше стар приятел на доктор Стронг и той желаеше да поговори с него и да му помогне. Беше разговарял с Агнеса по този въпрос при последното й посещение и нейното идване беше резултат на този именно разговор. Тя пристигна заедно с баща си. Не се учудих много, когато разбрах от нея, че трябвало да намери жилище някъде в околността за мисис Хийп, чиито ревматични болки се нуждаели от промяна на въздуха и която с удоволствие би живяла близо до такава приятна компания. Нито пък се изненадах, когато още на следния ден Юрая, бидейки примерен син, доведе майка си да се настани в наетата квартира.
— Видите ли, мастър Копърфийлд — каза той, като ми натрапи присъствието си и дойде да се разхожда с мен в градината на доктора, — когато човек обича, той не може да не е малко ревнив — най-малкото би желал да не изпуска из око любимата си.
— От кого я ревнуваш сега? — запитах го аз.
— Благодарение на вас, мастър Копърфийлд — отвърна ми той, — точно сега не я ревнувам от никого — поне не от някой мъж.
— Да не би да искаш да кажеш, че я ревнуваш от жена?
Той ме погледна косо със зловещите си червени очи и се изсмя.
— Боже мой, мастър Копърфийлд — би трябвало да кажа, мистър, но това ми е толкова по- естествено, — вие правите такива намеци, че сякаш измъквате думите ми като с тирбушон. Няма защо да крия от вас — продължи той, като сложи приличната си на риба ръка върху моята, — общо взето, нямам голяма слабост към жените, особено към мисис Стронг.
Очите му, вперени в моите, сега изглеждаха зелени и бяха изпълнени с лукавство.
— Какво искаш да кажеш с това? — запитах го аз.
— Макар и да съм адвокат, мастър Копърфийлд — отвърна той, като се ухили, — поне сега казвам точно това, което мисля.
— А какво искаш да изразиш с погледа си? — попитах го тихичко аз.
— С погледа си ли? Боже мой, Копърфийлд? Що за въпрос? Какво искам да изразя с погледа си ли?
— Да — казах аз. — С погледа си.
Това, изглежда, много го забавляваше и той се засмя толкова сърдечно, колкото беше в природата му. След като почеса с ръка брадичката си, каза много бавно, със сведени надолу очи, продължавайки да се почесва:
— Когато бях само скромен стажант, тя винаги гледаше на мен с презрение. Постоянно викаше Агнеса у дома си, а беше много добра приятелка и на вас, мастър Копърфийлд. Аз обаче бях твърде нищожен за нея.
— Е? — казах аз. — И какво от това, дори и да е било така?
— Бях твърде нищожен и за него — продължи Юрая с голяма отчетливост и със замислен глас, като продължаваше да почесва брадата си.
— Нима толкова малко познаваш доктора, та да предполагаш, че той изобщо обръща внимание на съществуването ти, когато не си пред очите му? — казах аз.
Той отново ми хвърли кос поглед, като издаде напред брадичка, за да му е по-удобно да я почесва, и каза:
— Но думата ми съвсем не е за доктора! О, не, клетият човечец, говоря ви за мистър Молдън!
Сърцето ми замря. В миг видях, че всичките ми стари съмнения и зли предчувствия относно този въпрос и цялото щастие и спокойствие на доктора сега са предоставени на милостта на този лукав човек.
— Той не можеше да влезе в кантората, без да ми заповядва и да се разпорежда — каза Юрая. — И това вършеше вашият светски човек, няма що! Аз бях много смирен и скромен — а и сега съм такъв. Обаче това никак не ми се нравеше — нито пък сега ми се нрави.
Той престана да почесва брадата си и така всмука навътре бузите си, докато те сякаш се срещнаха, като през всичкото време не ме изпускаше от косия си поглед.
— Тя е една от тези, които вие считате за прекрасни жени, нали — продължи той, когато лицето му малко по малко бе придобило естествената си форма, — и не може да бъде приятелка на хора като мен, знам това. Тя е точно този тип особа, която би научила моята Агнеса на най-различни трикове. Макар да нямам слабост към жените, мастър Копърфийлд, винаги съм имал очи на главата си, и то от твърде отдавна. Ние, нищите, си имаме очи и доста добре виждаме с тях.
Опитах се да изглеждам, че не разбирам нищо и че съм съвсем спокоен, обаче разбрах по лицето му, че не съм успял.
— Сега няма да се оставя да бъда тъпкан в калта, Копърфийлд — продължи той, като вдигна тази част от лицето си, където биха били веждите му, ако ги притежаваше, и каза със злобно задоволство. — И ще направя всичко, за да прекратя това приятелство. Аз не го одобрявам. Не ще се посвеня да ви призная, че съм доста ревнив и не ще търпя никакви вмешателства. Не бих желал да рискувам да се плетат интриги зад гърба ми.
— Самият ти непрестанно плетеш интриги и затова си въобразяваш, че и другите вършат същото спрямо теб — казах му аз.
— Може и така да е — отвърна той, — обаче аз имам своята цел в живота, както се изразява моят съдружник, и съм готов със зъби и нокти да се боря, за да я постигна. Няма да позволя да се злоупотребява със смирението ми и не ще оставя да ми се пречкат на пътя. Да, мастър Копърфийлд, те трябва да ме оставят на мира!
— Не те разбирам — казах му аз.
— Наистина ли? — отвърна ми той с едно от обичайните си кълчения. — Като имам предвид вашата прозорливост, това твърде много ме учудва, мастър Копърфийлд. Друг път ще се старая да се изразявам
