надявам, че съм на прав път. Но пак ще си помисля, ще поговоря и с брат си, а дотогава няма да го казваме на никого, нали, Дейви? Баркис е искрен и добър човек и ако се държа добре с него, моя ще бъде грешката, ако, ако няма да се чувствувам добре — каза Пеготи и се засмя сърдечно.
Този цитат от мистър Баркис бе толкова на място и така много ни развесели, че и двамата дълго се смяхме, и когато наближихме къщичката на мистър Пеготи, бяхме в много добро настроение.
Тя изглеждаше съвсем същата, само като че ли сега ми се виждаше малко смалена. Мисис Гъмидж пак ни чакаше на вратата, сякаш оттогава насам не бе мръднала оттам. Вътре всичко беше както преди и дори букетът от водорасли пак бе в синьото гърне в спалнята ми. Отидох в пристройката да я разгледам. И съвсем същите речни и морски раци, обладани от същото желание да щипят всичко наоколо, вкопчени един в друг, по същия начин се бяха струпали в съвсем същия ъгъл.
Но малката Емилия не се виждаше никъде, поради което запитах мистър Пеготи за нея.
— Тя е на училище — отвърна мистър Пеготи, като избърсваше от челото си потта, причинена от тежестта на Пеготиния сандък. И като погледна холандския часовник, продължи: — Но ще се върне след около двадесет минути или половин час. Миличката, всички така много чувствуваме отсъствието й!
Мисис Гъмидж простена.
— Развесели се, майко! — провикна се мистър Пеготи.
— Аз го чувствувам по-дълбоко от всеки друг — каза мисис Гъмидж. — Аз съм такова едно самотно същество и само с нея не ми вървеше наопаки.
Като хленчеше и клатеше глава, мисис Гъмидж се зае да раздухва огъня. Докато вършеше това, мистър Пеготи ни изгледа и каза с нисък глас, като полузакри устата си с ръка:
— От всичко това правилно заключих, че след заминаването ми състоянието на мисис Гъмидж не се е променило.
Цялата къща беше, или би трябвало да бъде, тъй приятна, както и по-рано; и все пак този път не ми достави такова голямо удоволствие, както в миналото. Чувствувах се някак си разочарован. Може би това се дължеше на обстоятелството, че малката Емилия не си беше у дома. Знаех пътя, по който щеше да си дойде, и след малко тръгнах да се разходя и да я посрещна.
Не след дълго се появи някаква фигура и познах, че е Емилия, която все още беше дребна на вид, макар и вече пораснала. Но когато се приближи и видях сините й очи още по-сини, лицето й по-свежо и самата тя още по-хубава и по-весела, някакво странно чувство ме обхвана и ме накара да се престоря, че не я познавам, и да отмина, загледан някъде далеч. И по-късно през живота си съм вършил същото.
Но това не направи никакво впечатление на малката Емилия. Тя ме видя много добре, но вместо да се обърне и да ме извика, изтича напред, като се смееше. Това ме принуди да се завтека подир нея, но тя бягаше така бързо, че я настигнах едва когато се приближихме до къщата.
— О, значи това си бил ти! — каза малката Емилия.
— Емилия, нима не знаеше, че съм аз?
— А нима и ти не знаеше, че съм аз? — каза Емилия.
Поисках да я целуна, обаче тя закри с ръце черешовите си устни и избяга вътре, като каза, че вече не е дете.
Изглежда, че й правеше удоволствие да ме дразни. Тази промяна в нея много ме озадачи. Чаят беше сложен, приготвиха и малкото ни сандъче, но тя отиде и седна до мърморещата мисис Гъмидж. И когато мистър Пеготи я запита защо го е направила, тя скри лице в разчорлената си коса и само се смееше.
— Котенце такова! — каза мистър Пеготи, като я потупа с огромната си ръка.
— Такова е! Такова е! — провикна се Хам. — Такава си е тя, мистър Дейви! — И той я гледаше и се хилеше, изпълнен с възхищение и удоволствие, с огненочервено лице.
Всички я бяха разглезили и най-много самият мистър Пеготи. От него тя можеше да получи всичко, стига само да сложеше буза върху грубите му бакенбарди. Поне такова беше мнението ми, когато я видях да го прави. Виждах, че мистър Пеготи беше напълно прав. Но тя беше толкова мила и привлекателна и така съумяваше да бъде едновременно хитра и свенлива, че сега ме омая дори повече отпреди.
А беше и добросърдечна. Когато след чая седяхме край огъня и мистър Пеготи направи намек за претърпяната от мене загуба, очите й се напълниха със сълзи и тя ме погледна така нежно през масата, че сърцето ми се изпълни с благодарност към нея.
— Ах! — каза мистър Пеготи, като галеше къдриците й. — Тук има още едно сираче, господине. А ето и още едно — продължи мистър Пеготи, като цапна Хам по гърдите с опакото на ръката си, — макар и много да не дава вид на такова.
— Ако вие ми бяхте настойник, мистър Пеготи, и аз нямаше да се чувствувам като сирак — казах, поклащайки глава.
— А как е вашият приятел? — запита ме мистър Пеготи.
— Стиърфорд ли? — казах аз.
— Да, това беше името! — провикна се мистър Пеготи, като се обърна към Хам. — Знаех си, че е нещо от нашия занаят.
— Ти казваше, че е Ръдърфорт3 — обади се Хам, смеейки се.
— Е, човек направлява кораба с кормилото, нали? — каза мистър Пеготи. — Разликата не е голяма. Как е той?
— Когато напущах училището, той беше много добре, мистър Пеготи.
— Това се казва приятел! — провикна се мистър Пеготи, като тръсна глава. — Това се казва приятел! Кълна се в бога, просто удоволствие ти прави да го гледаш!
— Много е красив, нали? — казах аз, готов да сипя похвали.
— Красив? — извика мистър Пеготи. — Не само красив. Той е като… като, просто не знам като какво. Толкова е смел!
— Да, точно такъв е — казах аз. — Той е смел като лъв и просто не можете да си представите, мистър Пеготи, колко е откровен.
— И предполагам, че със знанията си може да смае всекиго — каза мистър Пеготи, поглеждайки ме през дима на лулата си.
— Да — отвърнах, изпълнен с доволство. — Знае всичко и е удивително способен.
— Това се казва приятел! — повтори мистър Пеготи и отново тръсна глава.
— Всичко му върви толкова лесно — казах аз. — Само като погледне урока си, и го научава. И е най- добрият играч на крикет, който сте виждали. Дава ти преднина в играта и след това пак лесно те побеждава.
Мистър Пеготи отново тръсна глава, сякаш искаше да каже: „Сигурно“.
— И е толкова красноречив, че може всекиго да убеди в това, което желае. А не знам какво бихте казали, ако го чуехте да пее, мистър Пеготи.
Мистър Пеготи пак тръсна глава, сякаш искаше да каже: „Не се съмнявам.“
— А пък е толкова щедър и благороден — продължих аз, съвсем увлечен в любимата си тема, — че е просто невъзможно да го нахвали човек, колкото заслужава. Никога не бих могъл да му се отплатя за великодушието, с което ме е защищавал — мен, толкова по-малък и нискостоящ в училището от него.
Приказвах бързо в този дух, когато очите ми се спряха върху лицето на малката Емилия. Беше се наклонила към масата, като слушаше най-внимателно и със затаен дъх. Очите й бляскаха като скъпоценни камъни, а бузите й се бяха зачервили. Изглеждаше толкова възбудена и хубава, че се спрях смаян. В този миг всички я гледаха и когато млъкнах, те избухнаха в смях.
— Подобно на мен и Емилия би желала да го види — каза Пеготи.
Погледите ни смутиха Емилия. Тя сведе очи и се изчерви. Когато след малко повдигна глава и ни погледна през къдриците си, тя стана и избяга, тъй като видя, че все още я наблюдаваме (за себе си поне съм сигурен, че можех с часове да я гледам).
Легнах си пак в старото легло в задната част на гемията и вятърът отново застена откъм пустата площ, също както преди. Но сега не можех да не си представя, че той стене за тези, които навеки си бяха отишли. И вместо да се страхувам, че морето може да се надигне и да залее ладията, си мислех за онова море, което бе удавило щастливия ми дом. Спомням си, че когато шумът на водата и на вятъра притихна, прибавих в молитвата си и желанието да се оженя за малката Емилия, когато порасна. След това сладко заспах.
Дните минаваха също тъй, както и по-рано — с едно много голямо изключение — сега малката Емилия и
